/Поглед.инфо/ ГЕРБ, а и лично Бойко Борисов, са много притеснени от вълната политически уволнения. "Политическата метла в момент, когато изпълнителната власт няма възможност да бъде подложена на парламентарен контрол, разкрива в пълни размери политическото безочие на новото управление", пише в нарочна декларация от преди няколко дни.

Много е лошо! Гадничко е да те изхвърлят от държавната администрация, при условие, че съвестно си посветил n/4, 5,6, 7 че и повече/ броя години от живота си на Държавата. Вярвайте ми, изпитал съм го на гърба си през 1997 г. Бях директор /тогава началник на главно управление/ в едно министерство, заемал съм всички длъжности от „специалист” до началник ГУ, свърших доста работи,i доста европейски пари се похарчиха за обучението ми, смених 7 министри и осмия ... ме изхвърли. Не само мен, а и още 20-ина други. Бях толкова омерзен от случващото се, че дори самата идея да се занимавам със съдене на ведомството, /което и сега обичам/, ми се видя тъпа. Махнах с ръка и продължих нататък.

Но още оттогава ме гложди мисълта: а защо става така?

Прост отговор на въпроса няма, просто защото той е многопластов, многолик, многопричинно обусловен и многогодишен – поне от създаването на Третото българско царство. Разказваха ми история от началото на ХХ век в Трънско: в деня на изборите всички служители на общината /горския, стражаря и пр./ чакали чинно края на избирателния ден в изборната секция, защото, ако „тяхната” партия загуби, незабавно сдават оръжие, униформа и друго имущество, защото от мига, в който са преброени бюлетините, те са вече уволнени. Единствената „милост”, която им се е оказвала, е да ги пуснат да изчакат в общинското мазе, докато хубаво се стъмни и хората си легнат, та да не ги виждат, когато се прибират по домовете си по бели гащи.

Изглежда сега нравите са значително по-облагородени от тези в Трънско преди 100 г., но от това не стават по-малко гадни.

Очевидно и тогава, както и сега, е имало силна тяга към длъжностите в държавната администрация. И тогава, както и сега, е имало беднотия, безработица и катастрофирала икономика. И тогава „службата” за част от населението е начин сравнително лесно да се изхраниш, без много да се потиш, да получиш власт, а, и да не забравя, да понамажеш от неяii. И сега, дори да си крупен бизнесмен, ще ти е по-изгодно да уредиш глупавото и/или мързеливото, и/или безотговорното си пораснало детенце в администрацията, където за золумите му да плащаме всички, вместо да му повериш бизнеса си, където щетите ще са си за теб.

Добре де, ще кажете, нима няма достойни, честни, почтени хора, които да са служили, служат, и, дай боже, да продължат да служат за благото на държавата и обществото? Има, прекрасно е, че има много такива хора. Безобразното е, че има и много други потомци на Бай Ганя, дето все гледат „да ударят келепира...”

Големият въпрос е: всяко уволнение ли е политическо, всяко политическо уволнение ли е лошо, кои са критериите /по възможност обективни!/ по които едно уволнение може да се обяви за политическо? Тук има поне 2 кръга проблеми:

Първо, кой и как подбира кадрите за държавната, общинската и всяка друга, публично финансирана администрация?

До 1989 г. съществуваха т.нар. механизми на номенклатурата. Те изначално бяха порочни, доколкото вкарваха при подбора и развитието на кадрите допълнителни критерии които не са свързани с личностните качества, а с произхода и семейството, политическите възгледи на кандидата и неговите близки и т.н. и т.н. Може човекът да е много способен, но баща му е враг на народа, има национализирано предприятие, бил е жандармерист и др.под., – значи няма място в администрацията или може да заема длъжности до еди какво си ниво... Ако е наше момче – ще го тикаме, дори ако не е – слагаме букаите, пък той, ако може, да се движиiii. Системата на номенклатурното развитие реално създаваше несправедливост и социални неравенства, затова много хора въздъхнаха облекчено, когато като една от първите демократични мерки тя беше ликвидирана.

При всичките си недостатъци, обаче, тази система създаваше известен порядък и на практика изключваше възможността да се заемат направо ръководни длъжности, без поне малко кандидатът да е натрупал опит за механизмите на работа на организациите или за дейността по същество, без оценка за това, как се е справял на предходната длъжност, без някакво образование и квалификация, изискуеми за конкретната длъжност. Дори „царските деца”, както тогава се говореше за Людмила и Владимир Живкови, се повъртяваха, макар и за малко, в йерархиите, за да понатрупат опит преди да стават директори, председатели на комитети, министри и пр.

С демократичните промени тези правила паднаха и тогава на мястото на лошия ред като своеобразна антитеза дойде липсата на ред. Дойде времето на неограничените възможности. Хора, чиято кариера бе изкуствено задържана, изведнъж напреднаха със седем-осем стъпала в йерархията. Мнозина от тях се справиха учудващо добре, като се има предвид липсата на опит. Но имаше и други „реформатори”, голяма част от които дори не бяха потърпевши от предишния режим, но които представяха недостатъчното си кариерно развитие именно като резултат на политически, а не личностни /напр., мързел, неподготвеност/ критерии. Те остро критикуваха /и уволняваха!/ „чугунените червени тикви”, „замръзналите вкаменелости”, „безпородната плебейска маса”(iv), в която комунистите са превърнали администрацията, но в същото време:

  • Беше назначен млад министър от СДС, който се оказа, че няма трудова книжка, защото това е първото работно място в живота му. Както се казва, дай боже всекиму!;
  • Друг министър, иначе интелигентен и способен в своята наука професор, през целия си живот не бе управлявал нищо повече от химикалката си. Така се стигаше до нелепи ситуации на колегиум по два-три пъти да му се поставя един и същ спешен проблем, а той всеки път да се изненадва: ама аз нали наредих да се реши! Само че забравяше да каже кой, как, с какви средства и пр., да го направи и това, естествено, не ставаше. Министрите поне бяха политически фигури, а и разполагаха с горе-долу подготвен експертен апарат. Част от тях имаха, освен политически, и експертен поглед върху работата, други се учеха страшно бързо. Лошото бе, че заедно с тях, заедно с нормално развили се, знаещи и можещи хора, поради липса на други критерии, освен политическите, се намъкнаха множество смешни кандидатури, чиито основни качества бяха политическа или лична /роднинска/ лоялност:
  • Фризьорки и зъботехници ставаха членове на Ликвидационни съвети и вземаха дейно участие в ликвидирането не само на ТКЗС-та, а и на земеделието изобщо;
  • Козметичката на кметица стана зав.-отдел в общината й, безработен поет, с мижав трудов стаж, бе назначен за ...летописец на университет;
  • Художник стана експерт по висше образование и когато му се възложи задача, той директно заяви, че не разбира от това, той е „изпратен, за да декомунизира Художествена академия”. Музикантка се зае с легализирането на дипломи, колежка и беше съседка на тогавашния министър, останала без работа поради съкращения в минно-геоложко предприятие и т.н. и т.н.

Сигурно могат да се посочат още стотици и хиляди подобни случаи. Например, деца на висши магистрати почти от студентската скамейка ставаха дори и ръководни съдии и прокурори, хора със звания от редник до максимум капитан за една нощ ставаха генерали и ръководители на разузнаване, контраразузнаване, разни щабове, главни секретари и т.н. В интерес на истината искам да посоча, че цялото това безумие не се твореше само от СДС, а в някаква степен от всички партии, участвали в една или друга степен в управлението. Ако художника го натресоха от СДС, музикантката дойде при правителството на БСП. И когато някои от тези абсурдни администратори биваше освободен при смяна на властта, тогава политическите партии писваха: политическо уволнениеее... По-интересното е, че като че ли повече се шумеше за тези уволнения, колкото за наистина изхвърлените по политически причини качествени специалисти.

Добре де, ще кажат по-внимателните, това което говорите, се отнася за първите 10 г. от прехода, когато нямаше Закон за държавния служител. От 1999 г. действа закон, който въвежда конкурсното начало, ограничава възможностите за уволнение поне на хората със статут на държавни служители, разписва принципите на растеж на кадрите и т.н. Накратко казано, въвеждат се /възстановяват се/ разумни принципи за управление на държавната администрация, които да и позволят да се развива, увеличава административния си капацитет. Едва след този закон стана възможно да лъсват „калинките” във фонд „Земеделие” в „Напоителни системи” и къде ли не още...

Но възниква въпросът: А защо, след като има закон, е било възможно да се назначат „калинки”, те да поработят, да се олеят, да се разшуми около тях, че чак тогава да се разбере, че кандидатите дори формално не са отговаряли на законовите условия за да се назначат?

С искрено съжаление ще кажа, че и тук „дяволът е в подробностите” или поне в умението Законът за държавния служител да се чете, както дяволът чете евангелието. Предвидено е напр., необходимите документи, изисквани за кандидатстване за дадена длъжност, да се определят с Наредба на Министерския съвет. Това разумно решение на закона обаче позволява за „специални” случаи да промените наредбата, да промените статута /ранга/ на институцията, така че да пасва на кандидата ви /спомнете си случая „Лучано”/, а както показва опита – и да се премине към „тълкувания” на изискванията(v).

Има съвсем малко изключения /при това все разумни!/ за назначаване на държавни служители без конкурс – за непълно работно време, за длъжности като PR/връзки с обществеността/, при преместване на служител от една в друга администрация и пр. В условията на България обаче те се обръщат с главата надолу. Вземате кандидат, който отговаря на условията за назначение в една администрация, държите го там една година /напомням, мандатът трае 4 г./, после го прехвърляте в друга, с надеждата да не се разбере, че не отговаря на новите условия или променяте тези условия; назначавате кандидат на непълно работно време /но можете да му платите много повече от това на колегите му на пълен работен ден/ и заобикаляте конкурса, за да не се излагате с подбрани по „комисарски” конкурсни комисии; може да разполагате и с верни ви служители за комисията; или назначавате „вашия” човек на някаква, дори дребна длъжност, но правите структурна реформа, така че той става властови фактор и т.н. и т.н. Както стана ясно напоследък, спокойно и без свян са назначавани служители изобщо без конкурс. Да не говорим за случая „Д. Пеевски”, когато целия закон бе „нагласен” за решаване на казуса.

Второ, но защо общо взето разумни партии /иначе няма как да спечелят народното доверие и да вземат властта/ се държат неразумно и уволняват дори и стабилни експерти? Нима те не искат да имат добри специалисти? Искат, разбира се, особено когато това, което днес наричаме „политически кабинет”, не е достатъчно компетентно тяло. Отговорът обаче на този въпрос може да се търси по няколко линии:

От една страна, всяка политическа сила си има свои „хранени хора”, лица, на които разчита, за да провежда политическата си дейност, които и осигуряват подкрепа, ползват се с влияние сред определени общности...(vi). Местата в едно министерство или една община, които се освобождават след избори, като правило винаги са по-малко от броя на „хранените”, и това налага да се поизхвърлят и малко експерти, за да се освободят „добри длъжности за нашите хора”. При това, последните, „нашите хора”, съвсем не седят кротко да чакат да им подхвърлите нещо, а имат съответните претенции – упорито се твърди, че протестите в Пловдив започнаха от дейци на БСП, защото длъжността „областен управител” е предоставена на друг. Този мотив присъства и при протестите в Благоевград.

С други думи, вие уволнявате читав експерт, за да освободите място за „наш човек”. Нямате нищо против политическите му възгледи, но ви трябва мястото. Това е подло и гадно, но не е политическо уволнение.

Като частен случай на тази ситуация е познатото на всички увеличаване на администрацията, което позволява хем да нахраните „хранените хора”, хем да съхраните поне част от нужните ви експерти. При това не е вярно, че това става само в периоди, при които нещата вървят добре и държавата има достатъчно приходи. Напротив, особено активно се използва този механизъм при криза и при липса на еднопартийно мнозинство в парламента. В началото на тридесетте години, при сродна икономическа криза и политическа ситуация, Народният блок /коалиция от поне 4-5 партии/ се оказва под такъв натиск от мераклии за държавна служба, че прави маса административни реформи с едничката цел - да разкрие повечко чиновнически места. Резултатът: масово народно недоволство, последвано от преврата от 19 юни 1934 г., след който ...се забраняват всички партии.

Като си спомня колко много структури се реформираха /и запълниха/ от ГЕРБ през последните години, а и отчитам плановете на новия кабинет, ми става тревожно. Не е зле и политическите партии, отчитайки аналогията, също да се поразтревожат.

От друга страна, не е съвсем вярно, че хората от експертните длъжности не оказват влияние на политиката на съответните ведомства. Особено когато политическият кабинет е събиран по кръстовищата, или, образно казано, „от кол и въже”, реално политиката почват да я правят експертите, които „обясняват” на зам.-министри/министри, защо трябва да се приеме /или защо не може да се приеме/ дадено решение. Така на практика те се оказват обвързани с определени политики или по-частни политически решения и при смяна на политиката реално стават неподходящи за новото ръководство и водената от него нова политика в дадена област.(vi)i Иначе казано, те в една или друга степен са смесили експертната си позиция с политическите функции и след това плащат за това.

И тук има частен случай: налице са позиции, които от гледна точка на административната йерархия са недостатъчно властови и обвързани с политиките в ресора, имат почти изцяло технически характер и/или се реализират въз основа на добре разписани правила. Но от тези позиции в някаква степен зависи любимото на политиците ни „разпределение на порциите”. Те разполагат със сериозен финансов ресурс(viii) /главно европейски/ и могат да са много полезни за „нахранването на нашите хора”, за отклоняване на някое и друго евро и още десетки други корупционни практики. Така, въпреки всички призиви за устойчивост на работещите по европейските проекти и средства служители, чистките под една или друга форма често ги засягат.

Третият аспект на проблема може да бъде наречен „да си купиш експерт” и напомня малко на преддесетоноемврийската практика. Този метод, водещ после и до политически уволнения, не е чужд на нито една партия, но при управлението на ГЕРБ достигна до нечувани висоти, може би защото въпреки всички приказки, „резервната скамейка” на ГЕРБ се оказа по-къса и от тази на новосформирания ЦСКА. Същността му е да си изберете добър, безпартиен експерт, който има амбиции да напредне или да съхрани позицията си и да му обясните, че е подходящ за ... /каквато и да и работа/, но тя е за членове на „нашата партия”. О, ама ти не си член – ще ти помогнем, пиши молба и ще те приемем веднага, за да заемеш /съхраниш/ съответната длъжност. Ако експертът не иска да ви послуша, тогава му ограничавате функциите, отнемате му традиционно извършвани от него дейности и му обяснявате, че те са за хора, които „имат воля” /подразбирай политическа/. Ако пак не ви разбере, му обяснявате, че търсите за мястото му човек, който „има воля”... Така той все пак се съгласява а вие, от една страна, имате способен експерт, а от друга, можете да разчитате на неговата лоялност при бъдещи избори, защото промените очевидно ще му се отразят зле. Горе-долу по същия принцип е действал и Бенковски, препоръчвайки на въстанниците през април 1876 непременно да убият заптие, мюдурин или друг турчин, просто за да нямат възможност после лесно да се откажат от въстанието.

Мисля, че вече можем да формулираме главния критерий за разлика между политическо и неполитическо уволнение: изхвърленият експерт, псевдоексперт или некадърен служител може да се приеме за политически уволнен, само защото преди това е бил политически назначен! Независимо по какви мотиви, при назначението на тези хора главна тежест е имала политическата протекция, без нея те не биха могли и да мечтаят за подобни длъжности. Е, естествено, с отпадането на протекцията, поне част от тези хора си отиват.

Явлението е същото, като при освобождаването на министри и заместник министри при смяна на кабинета. Една политическа сила има народното доверие и сама или с партньори създава правителство, което да реализира определена политика. Ясно е, че министрите, обвързани с предходна политика си отиват, доколкото са нейна функция и с отпадането и стават излишни. Това е справедливо уволнение по политически причини. Само че при първия случай можеш да се жалваш и да го обявиш за „несправедливо”. А това е същият случай – няма политическа подкрепа, няма и длъжност.

Така че, за да се ориентирате дали едно уволнение е политическо, обърнете внимание на това, откога експертът заема съответната длъжност. Освен ако не е съвсем млад човек /първа работа/, назначен ли е в рамките на мандата на една управляваща сила, много е възможно да имате работа с политическо назначение на експертно място. Затова и нормално идва политическо уволнение. Затова и не ми е мъчно за шефа на Агенцията за децата, който започва да се занимава с проблема направо като шеф, а факта че преди това е бил в хладилното дело или „млад меринджей” във фирма надали го прави специалист по защита на децата.

Вторият критерий: вижте му CV-то. Това, че политикът Х днес е министър на отбраната, по-късно – на труда и социалната политика, а по-рано кмет е съвсем нормално, той затова е политик, реализира определена политическа програма в даден ресор. Но когато днес някой е експерт по национална сигурност, утре-по помощите за безработица, а вдругиден – по местното самоуправление, най-вероятно не е експерт по нито едно от посочените. Но ако се окаже, че този човек е заемал успешно дадена или сродна позиция или се връща на същата позиция, от която е изхвърлен преди 4 години, то надали това връщане е несправедливо.

Третият критерий звучи съвсем библейски: „по делата им ще ги познаете”. Тук почти нямам предвид атестациите /оценките/, които периодично получават служителите, доколкото повечето все още са на принципа „Халваджиев за Бозаджиев” или „Щърбел оценява Хърбел”. Обаче работейки в дадена администрация, особено на по-сериозна позиция, експертът така или иначе оставя следи – подготвя материали, пише докладни, изразява становища, организира работата на подчинените си... Е, прегледайте тези материали и ще разберете с висока степен на сигурност дали става дума за компетентен експерт, служещ на държавата и обществото или за политкомисар, служещ на партията си, партизанин, отстояващ интересите на „нашите” и т.н.

Добре де, а какво да правим, ако няма такива материални следи от дейността? Тогава пък е най-просто. Човек, който не оставя следи от дейността си, просто нищо не прави! Помолете го да го прави другаде!

Е, сега нека се върнем към основния въпрос: има ли политически уволнения, права ли е партия ГЕРБ да бие тревога?

Да, права е, сигурно има политически уволнения. Дори ако съвсем малко добри експерти пострадат от това, е ужасно за тях, лошо за държавата и админстративния и капацитет и неприемливо за всички нормални хора. Но когато политическите уволнения са резултат от извършените преди това политически назначения, когато самата ГЕРБ, докато беше на власт, направи чудеса, но успя да реализира административна чистка, сравнима само с тази от 1991-1992 г., надали подхожда тя да се жалва за уволненията и да говори за политическо безочие.

Твърдението ми ви се струва малко пресилено? И на мен така ми се струваше, докато не си спомних защо пиша този текст на морския бряг. Мислех да прескоча тази година почивката, но шефът ми ме накара да си взема отпуската. Защо ли?

Помните ли справедливия гняв на Бате Бойко в началото на мандата му – иска той да уволнява наред в държавната администрация, но се оказва, че няма пари да плати и неползваните отпуски /освен обезщетенията/. Та така изменихме цял закон за задължително ползване на отпуска, за да няма хора, чието изхвърляне да му струва финансовата стабилност на държавата.

Но аз му благодаря – тук е много готино.

––––––––––––––––––––––––––––––––––

i Бих казал, че съм основен автор на Закона за висшето образование, ако не бяха извършените след това за десетина години над 30 изменения и допълнения /някои добри, други ужасни/, и я докарахме до ситуацията да пишем нов закон.

ii Изобщо Солунската митница и митничарството продължават да са блян за хиляди.

iii В интерес на истината, някои наистина способни хора като Благовест Сендов, Стефан Цанев, Георги Фотев и др., успяваха „да пробият” системата, но те бяха по-скоро изключенията, които потвърждават правилото.

iv Изразите са истински, не са измислени от мен.

vБез да подлагам изобщо качествата му, искам да припомня, че сега виден наш банкер успя да стане такъв, благодарение на тълкуването на неговите образователни документи.

vi Разказват, че Стамболов в качеството си на министър-председател е бил критикуван от свои приятели-интелектуалци за кръга хора, с които се е заобиколил /не много умни,доста необразовани и недемократични, неползващи се с добро име в обществото/. Отговорът на Стамболов винаги бил еднозначен: добре бе, махам ги веднага, но елате тогава вие, умните и начетените да ми организирате митингите,да ми осигурите подкрепата на гражданите от...,да уредите решението на еди кой си проблем.. Ама вие не искате, вие сте чистички, почтени. Тогава какво да правя, привличам тези, които могат да свършат работата.

vii Може би затова е по-разумно френското решение, което включва негласно в „политическия кабинет” и длъжностите на директори на департаменти /агенции, дирекции, управления/ и промените сред техните ръководители след смяна на властта не тревожат никого.

viii Средствата, управлявани от Фонд „Земеделие”, са сравними с бюджетите дори на няколко министерства.