/Поглед.инфо/ Ровейки из домашния си компютър, неочаквано открих страница от вестник "Словото днес" от 2013 г., посветена на писателя-художник Тодор Велчев-Тато. Намерих и папка с негови картини. Явно, преди 6 години, сме отбелязвали негова годишнина. Разрових се в гугъл, за да си припомня датата му на раждане и на смърт. Роден е на 15 август 1935-а, починал е на 19 септември 2010-а. Няма нищо случайно на този свят.

С Тодор Велчев-Тато бяхме добри приятели. Много често идваше в редакцията. Освен някой разказ, който му набирах, понякога носеше и купчина снимки за разглеждане – на картини, рисунки, роднини, случки от моряшкия му живот, с писатели, от съюзни събития... Особено се гордееше с това, че е бил културист и е спечелил първо място на състезание за възрастни културисти. На една поизмачкана от употреба снимка се бе сниман гол до кръста, в поза на културист. Тя бе трофеят му. Постоянно я носеше със себе си и се хвалеше с нея. Най-вече пред жените. Имаше дори снимка на отдавна зараснала рана на крака му - казваше, че като бил моряк, го захапала акула. Показа ми я, а после, за доказателство, вдигна долния край на крачола си с думите: „Виж, виж! Този белег е от акулата, на която й таковах майката!”

Когато идваше при председателя на Съюза на българските писатели Николай Петев, с когото бяха големи приятели, почти винаги се отбиваше в редакцията. Говореше шумно, ръкомахаше, винаги беше екзалтиран. Ангажираше вниманието и на околните; без да искат слушаха неговите разкази от сложния му и драматичен живот.

Какъв ли не е бил - работник, миньор, строител, треньор, каскадьор, спасител, основоположник на културизма в България. Бил и помощник-капитан на ОРТ „Феникс“. Пресякъл Тропика на рака на 24.07.1968 г., а екватора – на 1.08.1968 г. Толкова силно въздействие са имали моретата и океаните върху неговия вътрешен, духовен свят, че повечето му книги с разкази винаги са свързани с тях. Морето-морякът-жената-рибите-корабите-пристанищата – това са и образите в картините, и рисунките му, изрисувани във всички нюанси на синьо-зелените цветове.

Веднъж се засякохме по стълбите в Съюза. Спря ме и трескаво ми заговори, че бил при командосите заради личното му оръжие. Имал пистолет. „Искаш ли да ти го покажа?”, ме попита, и разтвори якето си. Наистина имаше?! Извади го от вътрешен джоб и ми го подаде да го подържа. Отказах, разбира се, страх ме е от такова желязо. Той се засмя, каза „После ще мина да те видя”, и продължи бодро нагоре по стълбите. Друг път се засичахме в градината на „Мон Парнас”. Около масата, където сядаше, винаги имаше писатели, с които бурно се разговаряше, а гласът му се извисяваше над всички - ясен, звучен и силен. Шумът от разгорещените мъжки спорове се чуваше чак на улицата.

Тато беше издал дотогава 10-тина книги с разкази и есета. Бе автор на сборниците „Фантазия за белите шапки“, „Формула 1“, (по която има направена телевизионна екранизация), „Щъркели в пламъци“, „Сините папагали“, „Стрелецо, прицел си“, „Лов на гърмящи змии“, „Къща от светлина“, „Море без капитани“. През 2001 г. издаде книгата „Окото на циклона”. Подари ми я в редакцията с прекрасен автограф: „Вили, ти си един поетичен диамант! С обич, Тато, 21.11.2001 г.” През 2005 г., когато издаде книгата си „Звездният разбойник”, отново дойде в Съюза. Този път специално ме заведе в близката сладкарница на ул. „Шишман”, за да ме почерпи и да ми я подари с автограф: „За Виолета – любов и нежност. А за поезията й – звездите! 3.11.” Все още на стената в стаята ми виси акварел с образ на жена. Подарък ми е от Тато за един рожден ден. Долу, вдясно, е написал: „На Вили, с обич като тревата и морето – поетеса на моето моряшко сърце. Тато”.

Тодор Велчев-Тато бе сложна, противоречива, директна, но и малко загадъчна личност, която оставяше впечатление, че е писател, който всичко може и всичко знае. Сигурно е било така, защото никога не е живял в определени рамки. Борел се е сам с живота и сам е предизвиквал съдбата със своето непокорство и мъжка смелост. Винаги е търсил приключението, предизвикателството, различното. Само впечатляваща личност като Тато може да бъде безразсъдно смела и непредсказуема. Имаше ли набелязана цел – нищо не бе в състояние да го отклони от нея. Че кой се бори с голи ръце с акули?! Само Тато, разбира се! Беше малко див, необуздан и първичен. И горд. Имаше свой идеал, своя правда, свое мнение, които неотклонно отстояваше. Не позволяваше на никой да му влияе. За каквото и да е. Критикуваше бурно недъзите на обществото, на управниците, на нравите. Тревожеше се за бъдещето на България. Не беше доволен от света, в който живееше. Трудно му беше да понася нещастията на хората и разрухата в обществото. Не можеше да се примири. Това съсипваше психиката му.

Тато бе човек с богат, не само писателски, но и с житейски опит, и това много му е помогнало да напише разкошни и запомнящи се разкази. Разкази изпълнени с философия и поезия. Тато беше поет по душа. Това личи много силно навсякъде в разказите му. В биографията му пише, че е основоположник на културизма в България. Бил е експерт в Съюза на българските командоси, който го  удостоява с почетния си орден. Носител е на Голямата награда „Варна“ за маринистика през 1976 г. за сборника „Фантазия за белите шапки“; на Националната литературна награда „Николай Хайтов“ през 2005 г.; на Наградата „Златен век“ на Министерство на културата за 2006 г. Бил е член на Управителния съвет на Съюза на българските писатели. И какъв ли още не.

За съжаление, на 19 септември 2010 г. дойде зловещата новина, че се е самоубил с личното си оръжие. Последните му думи, записани в малко тефтерче, са: „Не искам да съм просяк“, „Щастието е състояние на духа“, „Обичам ви“. А само преди броени дни се бяхме видели в редакцията, говорехме си нормално и по нищо не личеше, че е решил да го направи.

Жалко, сега щеше да е още жив. На 15 август 2019 г. щеше да навърши 84 години. Щеше да напише още талантливи разкази, да нарисува още от странните си картини и да ни радва с присъствието си.

Изминаха 9 години от смъртта му. Но всички негови разкази са ми любими. Ще ви предложа един от емблематичните му, който и той си обичаше: „Фантазия за белите шапки”.

Фантазия за белите шапки

Тодор Велчев-Тато

Приятели, лъжете се, ако мислите, че може завинаги да загубим вяра, надежда и любов. Като гюлета влачим тия тежки три думи до гроба – всеки в своята торба. Когато торбата се скъса под напора им и те паднат, само за миг ни олеква и тогава казваме: „Не вярвам, не обичам, не се надявам!” Обръщаме всичко с главата надолу и къде ли не ровим, докато не намерим конци. С тях, макар и шарени, зашиваме торбата, слагаме в нея думите и пак крачим по земята, летим във въздуха, плаваме по океаните. Защото сме човеци…

Бяхме се запили – и то къде? В каютата на един параход някъде около Южния тропик. Когато отворих бутилка сливова и развързах кърпата с шепа пръст, турена предвидливо „за мезе”, замириса на родна земя. Тя надви диханието на океана и рибите. Думите се ливнаха от устата ни – като чашките с препечена в гърлата. Само люлеенето на парахода напомняше, че не сме на твърда земя. Гласът на боцмана прозвуча кротко:

- Какво ли правят жените сега?

Думите бяха адресирани повече към новаците. И един от тях не закъсня да му отговори:

- Като не сме ние, има други! Нашето не се губи!

Всички се засмяха. Мина ми през ума: „Къде съм тръгнал да се давя? Ще изкарам някой лев, но нея няма да оставят на мира. Все ще я спипа някой. Пък и това е природа…”

Погледнах останалите. Те слушаха наежени и приличаха на животни, готови за скок. Но боцманът хвърли мрежата от думи и улови всички като риби, събрани над кюспе.

- Слушайте, момчета, по-кротко! Не оскърбявайте с грешните си мисли женската невинност. А колкото до това, какво са правили жените в наше отсъствие, много лесно може да се провери.

- Как? – запита един.

Боцманът присви очи като китайски мъдрец и каза:

- Има едно старо моряшко поверие. Верността на любимата може да се изпита, ако завърналият се от далечно плаване й подари шапка от перушината на албаторска. Била ли е вярна, шапката остава върху женската глава, ако ли не, политва като птица.

Един от механиците пръв изпълзя намусено от мрежата.

- Я стига шеги, боцмане!

- Помислете! – каза боцманът и отпусна свитите си очи.

Изглежда, казаното не зачовърка само мен, защото на другия ден моряците си работеха както винаги на палубата, но вратовете им се извиваха като на гладни буби в черничева шума и гледаха все към небето, където кръжаха птици. И аз гледах. Летяха мъжки и женски пилета. Мъжките по-често разсичаха вълните и по-стръвно крадяха риба. Женските обикновено чакаха, докато мрежата се покаже над водата. Ако имаше риба за изхвърляне през борда, те закръжаваха над траулера и пискаха, докато си изпросят. Бяха по-хитри и по-красиви. Взех една риба в ръка и я размахах. Тя заблестя на слънцето като парче метал. Към мен полетя птица. Толкова се доближи, че ясно виждах как тропическото слънце разпалва искри от пряспата на нейната гръд. Духна ветрец и разпиля ситния пух на милиони звездици. Закрих за миг с другата ръка очите си и докато птицата клъвне рибата от ръката ми, си помислих: „Вярно! Каква фантастична шапка!...”

Така трябва да са помислили и останалите, защото само след няколко часа, щом напълнихме ваните с риба, започнахме лова на пернати. На кораба имаше много въдици, големи колкото показалец. Контрашипът ми беше остър като човката на кълвач. С тях ловяхме тунци. Взех една риба, още жива, и я набучих на куката. Докато тя шаваше, хвърлих въдицата във водата. Към нея политнаха няколко птици. Една успя да я налапа и се повлече след найлоновото въже. Дръпнах го към себе си. Птицата размахваше криле, режеше косо пяна от океана и го правеше на прах, от който се раждаха дъги. Когато я извадих на палубата, забелязах, че куката беше пробила птичата шия. Малката човка на контрата стърчеше като чучур на чешмичка. От нея сълзеше кръв. Капките бързо се стичаха, обагряйки бялата шия, и тя заприлича на току-що изваден от дъното корал. Улових я. Един стисък, едно рязко издърпване на шията. Крилете се отпуснаха. Обърнах я да я погледна отзад. Някой ми извика:

- Не заничай там, женска е! Не виждаш ли каква е перушината на гърдите й?

Отпуснах ръце и тя падна на палубата. След малко близо осемдесет жълти човки лежаха застинали на обляната с воден гланц палуба. Като че птиците искаха за последен път да пийнат водица преди дългия полет в небитието. Самотните мъжкари кръжаха над нас. Одрахме албатросите още топли, както се дерат зайци. Перушината остана върху птичата кожа като косите на перука.

След няколко дни всеки си имаше по една шапка.
Това бяха истински произведения на изкуството. Перушинките се разтваряха и къдреха като вълнички от най-лекото подухване с уста. Представих си шапката върху главата на жена ми. След това в мисълта си видях главата й на дръвника и преди шапката да е политнала, я скрих в куфара. Престанахме да говорим за шапките. Понеже бялата перушина ме зачовърка неприятно, реших да я хвърля. Но тъкмо се запътих към каютата, и се сетих. След няколко дни щяхме да предаваме уловената риба на кораба майка, който заминаваше за родината. Реших да изпратя шапката предварително. Опаковах я и с кратко писъмце я предадох на един приятел, който живееше близо до нас. Торбата ми беше закърпена.

Понесох си пак тежките гюлета. Всички си ги носеха. Времето течеше бързо. Ловяхме риби и ги замразявахме. Изпълнявахме планове, псувахме и ликувахме. Когато свърши благата пара на бог Нептун, с последния товар се отправихме за родината. Бързо прекосихме океана. В Гибралтар накупихме шарен армаган и отново заплавахме. В Средиземно море вече ме хвана носталгията по океана. Това е, изглежда, неизлечима болест, която не пуска моряшката душа. В ада ли си, копнееш за рая. В рая ли си, мечтаеш за ада.

Щом излязохме от Босфора, драмаданът като че ли това чакаше. Пипна ни вятърът като дрехи за простиране и докато не изстиска всичко от стомасите ни, не ни пусна.

Съвсем пречистени, доплавахме до родното пристанище. Хвърлихме котва в аванпорта, вдигнахме сигналните флагове и зачакахме. След малко влекачът ни помъкна към пристанището. Бавно и величествено към нас се приближаваше кеят. Всички наизскочиха по фалшбордовете и хвърлиха взор към сушата – очите им ще излязат от орбитите. Изведнъж на рибарския кей зърнах дълга преспа. Колкото повече се приближавахме, толкова повече зърната на снежната маса растяха. От лещени станаха колкото пуканки, а след това колкото памукови плодове и накрая под албатросовите шапки плачеха радостни лицата на нашите жени, пълни с живот и желание. От парахода се отрони общ вик: „Шапките са на местата си!”

Но щом корабът се залепи за кея и всички се готвехме да прегърнем притежателките на белите шапки, точно в този момент шапките политнаха нагоре. Жените разпериха ръце да ги уловят, но птичите украшения се издигаха все по-високо и се насочиха към морето. Събраха се на ято и се скриха зад хоризонта. Увиснахме като маратонци. И точно тогава прогърмя мощният боцмански глас:

- Момчета, братя! Какво са виновни сиротите ни, че духна вятър? Вижте каква силна вихрушка се носи над главите им!

Всички погледнахме знойното затишие на въздуха над пристанището. Един от нас извика:

- Вятър, братя! Много силен вятър е тая работа! – И всички му пригласихме като хористи от древногръцка драма в един глас, могъщ и силен като тайфун…

Полетяха жените като пъстърви в поток в прегръдките на яки, брадати и гладко избръснати мъжаги, които с едната ръка ги прегръщаха, а в другата стискаха закърпените торби, в които тежаха Вяра, Надежда и Любов.

И така, всеки с торбата си неотлъчно до гроба. Влачи, кърпи и не я изпуска.

Автор: Виолета Станиславова


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели