Мъжът е мъж, когато е на прицел

/Поглед.инфо/ За срещата на Велин Георгиев с Пеньо Пенев

„ТАЛАНТ И ВЛАСТ. „НЕЩА ПРЕМЪЛЧАВАНИ”.
Или какво и защо премълчава литературата
Национална научна конференция,
посветена на 60-годишнината от смъртта на Пеньо Пенев
18-19 април 2019 г., Димитровград

Велин Георгиев почина внезапно в нощта срещу 15 май 2019 г. Знаеше, че участвах в конференцията в Димитровград с доклад за него и чакаше с нетърпение да го прочете. Но докато довършвах и редактирах текста, поетът ни напусна.

Бог да го прости!

Нека това е „епитафия” за него, макар и в по-нестандартна форма.

Д-р Елена Алекова                              Велин Георгиев

Познанството ни (задочно) с Велин Георгиев датира от 1993 г. Като аспирантка търсех трибуна за публикации и така моя статия за Георгий Иванов, руски поет емигрант, непознат все още за българския читател, попадна при съпругата му Снежана Пейчева, главен редактор на сп. „Болгарская русистика”. Първото, което тогава научих от други хора за този жилав човек Велин Георгиев, прозвуча като легенда: преди 1989 г. бил недолюбван от властта, дръпнат спрямо колегите си, изоставал от тях по издаване на книги и трупане на слава, скитал се немил-недраг из отечеството, за да припечелва – на парче – хляба си като журналист на свободна практика; все искал да стане член на партията, а тъй и си оставал безпартиен, защото не го искали там, но пък веднага след 1989 г. сбъднал желанието си (ще рече, че мечтата му за социална и всякаква друга справедливост е била истинска, а не насилена!). През 90-те години, когато мнозина „верни” и „правоверни” писатели партийци или драпали за членство преди смяната на системата кандидат-партийци се разбягвали и отграничавали от партията, скалъпвайки със задна дата дисидентско минало, е трябвало да си луд, за да ставаш неин член. А той е станал именно тогава... Той не знаеше какво е, изневерил на себе си, да си на гребена на вълната или бурмичка от колектива. Дори не му минаваше през ум да се пъчи с някогашни несрети, да се изкарва дисидент или бунтар, макар че можеше да го направи с право. Остана верен на себе си, на принципите си, на идеала, в който вярваше безрезервно.

През 1994 г. Снежана Пейчева ме покани на гости и така започна нашето четвъртвековно лично, семейно и творческо приятелство с нея и Велин. Поетът полагаше основите на Националния литературен салон „Старинният файтон” – също нетипично за онова бурно и неласкаво към българската литература време. За всеобща изненада Файтона бе открит и се помещаваше не къде да е, а в къщата музей „Димитър Благоев – Дядото” в столицата. И това място никак не бе случайно. Поетът и тогавашният директор на музея Руско Русев просто искаха да върнат интереса към основоположника на организираното социалистическо движение у нас, когато той вече също не бе на мода.

Много по-късно научих подробности за историята с неговото стихотворение „Чужда кръв” (1963), преобърнало с краката нагоре живота му. Научих, след като прочетох книгата му „Видовден” (2001), в която – десетилетие, че и повече след промените, Велин Георгиев бе решил да отвори най-сетне приказка за онези времена и своите патила. През 2014 г. Пламен Дойнов публикува в „Литературен вестник” изследването „Случаят „Чужда кръв” и Велин Георгиев”. Това допълни картинката с факти, които дотогава оставаха неизвестни.

Преди няколко години поетът ми даде копие на писмо, над което с молив бе написал „Послепис с предишна дата”. Писмото бе от Иван Цирков, редактор в Радио „София”, до Неделчо Ганчовски, личен секретар на Георги Димитров от 1945 до смъртта му през 1949 г. и началник на Управление „Радио и телевизия” от 1961 до 1966 г. За това писмо ще стане дума по-нататък. Велин Георгиев каза, че го бил намерил в архива си и че би се радвал, ако ме заинтригува и реша нещо да напиша. Обещах. Но не написах. Нямах време. Сега изпълнявам обещанието си.

* * *

Как Пеньо Пенев се намесва в съдбата на нашия герой, роден само три години и няколко месеца след него?

Рождената дата на Пеньо Пенев е 7 май 1930 г., а Велин Георгиев е роден на 21 ноември 1933 г. Детството и юношеството и на двамата са белязани от Втората световна война, деветосептемврийските събития през 1944 г. и последвалия ентусиазъм на бригадирското движение. Времето на младостта им е време на къртовски труд по изграждането на новата България, но и на романтика и мечти. Много скоро обаче и двамата се сблъскват с другата реалност у нас. С грубата реалност. Всеки – по своему.

Пеньо Пенев отива да строи града на бъдещето – Димитровград, но заради дръзки стихове и фейлетони във вестниците „Димитровградска правда” и „Стършел” става трън в очите на властимащите, човек „обществено вреден” и „вражески елемент” (1) (така самият той пише в писмо до местни ръководители в Димитровград). Велин Георгиев заминава като бригадир в страната на Съветите:

„Тръгнах по света – споделя той в книгата си „Видовден” (2001), – без много-много да му мисля за дом, за огнище, за бит, за кариера, та дори за майка си и баща си. От Благоевград, където няколко години бях окръжен кореспондент във вестник „Патриот”, поех с комсомолско поръчение с бригадите за Съветския съюз. Тези ми години в Донските степи всъщност са най-ярката ми страница от живота. Незабравими дружески срещи, запознанства, приятелства, писане на стихове, печатане във вестници и списания, рецитали пред огромни аудитории – студенти, воини, работници и какви ли не огромни слоеве на голямото руско общество. И само кратки писма до близките и родителите си изпращах, с които им казвах как съм и какво правя, без да им обяснявам, че поредната ми рожба се е родила на гара, а не в родилен дом...” (2).

Още там и тогава го застига глухият ропот на завистта в лицето на овластения простак. Във „Видовден” (2001) разказва:

„Скъпо ми струваха тези пътувания в неизвестното, макар да изкарвах пари за тях с двете си ръце и братушките да ме питаха „Ты куда?”, то моите сънародници, с които работех, ме изправяха често на другарски съд и ми диреха сметка. Кой ми давал право да пътувам на шир и длъж. И как така без тяхно разрешение съм си позволявал да публикувам стихове в руски вестници и списания. Май от тези години ми остана умозаключението, което повтарям и днес: който не е имал работа с прост човек, нищо не знае...” (3).

Думите за „простия човек” той повтори и докато разговаряхме в началото на април т.г. по темата за „Чужда кръв” и по-нататъшните му премеждия на местно ниво (в Кюстендил и Благоевград) и сред писателските среди в София. Попитах го дали се е срещал с Пеньо Пенев, дали е познавал творчеството му. „Не, не се познавахме – каза, – но той беше един от моите кумири. Пеньо Пенев и Владимир Димитров – Майстора са причината да се върна от руските степи в България. Много исках да се срещна с тях, но уви... Когато се върнах, Пеньо вече се беше самоубил, а Майстора току-що беше починал”. За своето пристигане в България поетът разказва в книгата си „Живак от счупен термометър” (2017). Дори признава, че първоначално е възнамерявал да я кръсти „Облъчвания” и че причината да обмисля това заглавие е Владимир Димитров – Майстора:

„...вече половин век не е престанал да ме кара да стоя опиянен пред неговите поетични платна, за които мисля, че са поеми, засенчващи седемцветната дъга в небесата” (4).

Пеньо Пенев с неговата поезия е сред съзвездието талантливи поети от младостта му, които го „облъчват” през годините:

„В тази богата ниша – пише той в „Живак от счупен термометър” – има и един вулканичен поет Пеньо Пенев – певецът на Димитровград. Той се превърна в гранитна метафора, сякаш излязла със самия гpaд, от мечтите му...” (5).

Велин Георгиев не просто боготвори „певеца на Димитровград” – до степен да свърне от житейския си път или да го промени изцяло (връща се от Русия в България, за да се срещне с него), но и вървя, пътува към него до последно.

Литературната критика е забелязала влиянието на Пеньо Пенев над по-младия му събрат. Във Велин-Георгиевия „личен почерк” например Минко Бенчев провижда, освен „белезите на страданието”, и „определени импулси от фолклора на Далчевия предметен стил, от вапцаровската казуалност и идейните резигнации на Пеньо Пенев” (6). Пламен Дойнов подсказва връзка между двамата поети в друга посока:

„...в речевите пози на поета ясно личат идентификации с автентичното работничество, със съдбата на Пеньо Пенев като съпротива срещу политическото статукво, проектирано в местния мащаб на един град и на един окръг и персонализирано от разнокалибрени регионални „първенци” (7).

Би могло да се проследи влиянието и обаянието на Пеньо Пенев над Велин Георгиев не само в написаното за периода непосредствено след завръщането му от Русия и въобще в стиховете му преди 1989 г., но и в образност, теми, мотиви, „бродещи сюжети” и просвяткащи асоциации в поезията му до ден днешен. И макар в белетристичната си книга „Аз не съм дотука” (2018) да изстенва той по „забравения вече Пеньо Пенев” (8), фактът, че Пеньо Пенев живее в поезията, в мислите, в сърцето и в делника му, означава, че той не е забравен. Дори това е достатъчно, за да не е забравен. А има и толкова други неща, които говорят за незабрава...

След промяната от 1989 г. например самият Велин Георгиев се превръща във вулканичен поет – като пряко следствие от вулканичните „облъчвания” на Пеньо Пенев. Литературният критик и историк Петко Тотев в началото на века бе писал за Велин-Георгиевите „изблици на вулканичен темперамент” в много мащабен смисъл:

„За български поет от края на ХХ век, преминал през всички възможни разрухи, нихилизми, цинизми, светотатства, кощунства, все пак нищото не е пълна празнота и ненаселеност. Вече не под сурдинка, а в изблици на вулканичен темперамент пулсира заедно със земята и целият културен пласт. Казаното може да изглежда натегнато. Завръщането-незавръщане на Велин Георгиев е възможно да се тълкува и по други начини. Но винаги остава над всички петолиния“. (9)

Спомням си как стиховете и книгите на Велин Георгиев по същото време ме провокираха да търся къде се крие тайната на неговото „лирическо изригване“:

„Не нови книги – нови вулкани предлага на читателите този поет през последните десетина години...

„Кръчма”, „Лудница”, „Адски камък”, „Шок”... Действително: не книги – вулкани. В самите им названия сякаш е закодирана онази страховита лирическа енергия, която ги взривява отвътре, която ги прави свръхфизиономични, свръхмодерни, апокалиптични...“. (10)

(Сходните ни с Петко Тотев впечатления бяха възникнали почти едновременно, но независимо едно от друго.)

* * *

Да се проследи връзката между Пеньо Пенев и Велин Георгиев на ниво лирика е голяма и любопитна тема, но не това е задачата ми сега, а и темата не би могла да се изчерпи с няколко думи и дори с няколко страници. Надявам се някой любител на високото българско лирическо слово да я развие в бъдеще.

Сега само ще припомня стихотворението на Велин Георгиев „Слово за Пеньо Пенев” от 1961 г., което само по себе си е достатъчно красноречиво – и на пръв поглед (като стил и образност), и на първо четене (като съдържание и внушения): по своята съпричастност към епохата; по своята изповедност, прорязвана от неясна тревога; по вярата в подема, в революцията, във вървежа напред и нагоре, само нагоре; по-силата на изобличението спрямо врага, истинския враг, който дебне изсред „нашите”, изсред „приятелските” редици (днес това явление дори си намери точната формулировка – „приятелски огън”):

Всяка тухла

е родилна болка.

За да се роди човек

трябват колко? –

девет месеца само.

А за хорското щастие – век.

Затова

върху нашето рамо

лягат релси,

кофраж и права.

„Няма щастие, щастие няма” –

тези Пеньови

страшни слова

днес не са ли сигнал

за тревога?

Революцио,

ставай на крак!

С Пеньо Пенев

изгуби ти много!

Между нас,

вътре в нас

има някакъв враг...

Барабанчикът

пак е във похода,

що от туй,

че в зори замълча!?

Като гръм прокънтя

над епохата

и в предсмъртния час

произнесе сурова присъда:

„Няма щастие...” –

плач бе това.

Подсъдими

ний всички ще бъдем,

че сами сме си дали права

да стоварваме тежки юмруци

във душата на свой!

Укротители на Революцията,

предлагащи й покой,

седем крачки

излезте пред строя,

ще ви бъде припомнено пак,

че покоят, дори и покоят

на Революцията е враг!

Стига хленч!

Тоя свят е съдилище,

нераздаващо милост.

Вий навярно

кръвта си по жилите

сте превърнали вече

в мастило.

О, тогава вървете в запаса!

Свободата не значи уют,

тя воюва

за хорското щастие.

Пеньо Пенев от вас

не бе чут.

Вий с приятелски жест

му поднесохте

чаша с отрова,

за да пишете спомени днес

за безсмъртното негово

слово.

Затова ли тъй често

споменавате думата

чест?... (11)

„Слово за Пеньо Пенев” е предлагано за печат и е включвано от Велин Георгиев в проекторъкописи, но, уви, бива отхвърлено. Стихотворението наистина няма как да бъде отпечатано тогава въпреки топловеите в литературата след Априлския пленум на ЦК на БКП от 1956 г. Не знам на какво се е надявал поетът с тези свои директни обвинения срещу убийците на Революцията (с главна буква) и убийците на нейния Барабанчик (с главна буква) Пеньо Пенев, за да го предлага за печат. Но това е единственият начин повярвалият в повеите на обновлението млад наивник поет да осъзнае жестоката истина, че дори обновлението може да бъде напъхано в ярем, че и поетите могат да бъдат разпределяни по звена и взводове като в казарма и в нея да се чувстват комфортно и удобно. Но за това – по-нататък...

* * *

През март 1963 г. Велин Георгиев пише стихотворението „Чужда кръв”. То не е инцидентно, а се вписва в поредицата бунтарски и волни стихотворения, създадени от него по това време, предлагани за печат, но отхвърляни от редакторите по вестници и издателства. Преди още да бъде публикувано обаче, „Чужда кръв” преобръща издъно живота на тридесетгодишния поет.

Как стихотворението „Чужда кръв” е стигнало до съвещанието на Централния комитет на Българската комунистическа партия и какво се е случило по-нататък? През 2009 г. в интервю за Информационна агенция „БЛИЦ” Велин Георгиев споделя пред Светозар Аврамов:

„Чужда кръв” написах през март [19]63-а на миналия век. И това, което се случи, едва ли вече интересува сегашната аудитория. Стихотворението предизвика скандал, без да беше публикувано, без да беше скандално. Беше нужна жертва за респект. Бях го дал с още две други на поета Веселин Ханчев в сп. „Пламък” и се разбрахме на другия ден да мина да ми каже мнението си. Той бързаше за заседание някакво. И на другия ден не го видях, нещо се беше случило. На заседанието извадил от джоба сгънатите листове на моите стихове и започнал да си ги чете. До него седял поетът Димитър Методиев и надничал към тях. По едно време дръпнал листовете и казал, че му трябва точно такова нещо за предстоящото му изказване на националното съвещание по идеологическата диверсия, което в продължение на десет дни се провеждаше в ЦК на БКП от следобеден час до късно вечерта. Ето защо Веселин Ханчев решил, че е по-добре да не се срещаме, за да не ме тревожи. А аз го приех безболезнено. Методиев прочел стихотворението ми от трибуната с уговорката да илюстрира мислите си от какви рецидиви трябва да бранят изданията. Разбрах, че то е предизвикало вцепенение в залата. Накрая Първият в заключителното си слово квалифицирал „Чужда кръв” като „зов за контрареволюция”. (12)

Предисторията и историята на написването на „Чужда кръв” описва в подробности Пламен Дойнов в изследването си „Случаят „Чужда кръв” и Велин Георгиев”. Литературният критик и историк публикува множество документи и свидетелства. Издирил е дори и публикува стенограмата от „четвъртото съвещание на срещата на отдел „Изкуство и култура” на ЦК на БКП с ръководствата на творческите съюзи, главните редактори на вестниците, БТА, Радиото и др., проведено на 4 април 1963 г.” (13). Ето и изказването на Димитър Методиев срещу „Чужда кръв” (по стенограмата ):

„...До къде е стигнало объркването, шашването, изгубването на ясната класова позиция – ясно говори стихотворението, което ще прочета, – „Чужда кръв”. Няма да казвам името на автора. Той е млад човек от провинцията. Не той е виновен за това стихотворение.

Мамо,

казват слънчев удар си получила

и по спешност тук са те донесли.

Казват, че си малокръвна, мамо,

затова са ти преляли кръв,

чужда кръв и ти си оживяла,

за да се завърнеш пак на блока,

дето си оставила мотиката –

нейде по средата на реда.

Ти ме питаш, кой е тоя, който

от смъртта със кръв те е откупил.

Скъпа моя,

тая кръв е чужда.

Тая кръв е дадена от нужда

от един заслужил и охранен,

умен, отговорен наш другар...

Благодарността ти е голяма!

Цял живот на него си робувала,

цял живот ти би му се отплащала,

би му дала триста тона ябълки,

би му дала триста тона ягоди,

би му дала триста тона масло,

за да си навакса с тях, разбира се,

дадената триста грама кръв...

Моя мъдра, селска мъченице,

не намирам думи да ти кажа,

че човекът, който те откупи

от смъртта със 300 грама кръв,

на когото ти си благодарна,

всъщност тая кръв от теб я има!

Ти му я преливаш мълчаливо

всеки ден по три пъти без мярка, –

на закуска, обед и вечеря...

Всъщност той ти върна капка само... Мамо, мамо...

Още колко много ти дължи!

ОБАЖДАТ СЕ: Кой е авторът?

ДИМИТЪР МЕТОДИЕВ: Авторът не е важен в случая, другари. Не мога да ви го кажа. Авторът е момче от провинцията, на което не знаете името.

Другари, аз съм сигурен, че другарите, които със своите позиции в литературата създадоха тая атмосфера, та един млад поет от провинцията, който досега е писал от наши позиции, да отиде толкова далеч, че един месец след речта на Хрушчов да изпрати в една наша редакция такова стихотворение и да се надява, че ще му донесе слава и признание, аз съм сигурен, че много от другарите, които създадоха атмосферата за раждането на това стихотворение и на тая илюзия, ще се уплашат от своята рожба.

Аз казах, че няма да кажа името на тоя млад поет. Ние с него ще си поговорим сериозно, по другарски. Но ние всички, ако действително сме комунисти, сме длъжни да си дадем безпощадна сметка пред своята комунистическа съвест за вината към тоя млад човек”. (14)

Реакцията на Димитър Методиев по същество е съхранителна за властта. Страхът от обновителните повеи на времето, от свободата на вдъхновението и разкрепостяването на мисленето ясно проличават от неговите думи. Фактът, че той споменава речта на Никита Сергеевич Хрушчов, съветския партиен и държавен ръководител, наследил Сталин през 1954 г. и развенчал култа към него, е показателен.

През 1963 г. Никита Хрушчов инициира две срещи на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) с дейци на литературата и изкуството, както и беседа на Идеологическата комисия с младите работници на литературата и изкуството. Материалите от тези срещи са публикувани и широко дискутирани в общественото пространство. На втората среща с културните дейци, състояла са на 8 март 1963 г., Никита Хрушчов произнася знаменателната си реч „Високата идейност и художественото майсторство – великата сила на съветската литература и изкуство”, в нея подчертава:

„В своята реч др. Иличов вече разказа за това какъв жив отклик предизвика сред съветската и задграничната общественост изказването на Централния комитет на КПСС по въпросите на литературата и изкуството. Той справедливо отбеляза колко е нараснала у нас в страната активността на творческите работници в борбата срещу нездравите тенденции в литературата и изкуството”. (15)

По-нататък са посочени примери за „нездравите тенденции в литературата и изкуството”:

„Силата на художествените произведения е в художественото майсторство, в яснотата и точността на идейните позиции. Но, оказва се, това не на всички се харесва. Понякога идейната яснота на произведенията на литературата и изкуството е атакувана под формата на борба с риториката и назидателността. В най-откровена форма такива настроения се появиха в бележките на Некрасов (16) „От двете страни на океана”, публикувани в списание „Нов свят”. Давайки оценка на още неизлъчения филм „Заставата на Илич”, той пише: „Безкрайно съм благодарен на Хуциев (17) и Шпаликов (18), че не измъкнаха за посивяващите мустаци на екрана някой стар работник, който всичко разбира, който на всичко има точен, ясен отговор. Ако би се появил той със своите поучителни слова – картината би била погубена.

ВЪЗГЛАСИ: Позор!

И това пише съветски писател в съветско списание! Не е възможно без възмущение да се четат такива неща, написани за стар работник с високомерно пренебрежителен тон. Мисля, че тонът на подобен разговор е абсолютно недопустим за съветския писател.

Към това в споменатите от мен бележки е изразено отношение не само към един частен случай в изкуството, а е провъзгласен абсолютно неприемлив за нашето изкуство принцип. И това не може да не извика нашето най-решително възражение”. (19)

И още...

„Поласкаят в чужбина неустойчив човек, нарекат го „символ на новата епоха” или още там някак в този дух и той чак и забравя откъде, къде и защо е отишъл и току започне да плещи глупости.

Съвсем наскоро поетът Евгений Евтушенко (20) извърши пътуване в Западна Германия и във Франция. Наскоро той се върна от Париж, където се бе изявявал пред многохилядни аудитории от работници, студенти, приятели на Съветския съюз. Др. Евтушенко, трябва да му се отдаде заслуженото, по време на това пътуване се е държал достойно. Но и той, ако вярваме на списание „Летр Франсез”, също се е поддал на съблазънта да заслужи похвалата на буржоазната публика.

Поетът по странен начин е информирал своите слушатели за отношението у нас в страната към стихотворението му „Бабий Яр”, като им е съобщил, че неговото стихотворение е прието от народа, а са го критикували догматиците. Но нали е всеизвестно, че стихотворението на др. Евтушенко го критикуваха комунистите. Как можем да забравим това и да не си направим изводи?” (21).

Не минал и месец след речта на Никита Хрушчов и нашите партийни и държавни ръководители провеждат среща на ЦК на БКП с ръководствата на творческите съюзи, главните редактори на вестниците, БТА, Радиото. Аналогични срещи. Аналогични доклади. Аналогични страхове. Аналогична клеймо. Аналогични по-нататъшни действия.

Като се замислиш, за какво са били съдени писателите в Москва по онова време. А нашият поет пише „Чужда кръв” с директни нападки към някакъв „заслужил и охранен, умен, отговорен наш другар”, зад чийто образ някогашните партийни големци, и управляващите писателския съюз са виждали себе си, а той питае надежда, че така ще получи всенародна слава и признание. О, наивности и заблуди на младостта!...

* * *

Цитираната от Димитър Методиев „Чужда кръв” не е пълният вариант на стихотворението (според както то се появи публикувано през 90-те години) – към него има още 16 стиха. В разговор по телефона от началото на април т.г. попитах Велин Георгиев дали те са пропуснати от мастития партиец в изложението пред ЦК на БКП, или са добавени по-късно. Отговори, че това, което Димитър Методиев е прочел, е първи вариант на стихотворението, а останалите стихове са написани година по-късно – през 1964-а. Ето ги:

– Моля ти се, сине, не лъжи.

Майка съм на тебе и на него.

Майка съм на всички ви. Не мога

да не бъда благодарна, чедо,

на човека, който ме откупи

от смъртта със собствената кръв.

Аз съм майка. Майка съм. И майка

трябва да остана тук и горе,

дето ще отида много скоро.

Сине, Господ няма да ме вземе,

няма да изгния в чернозема,

ако лоша дума проговоря...

Паднах на колени аз пред тая

проста и велика благородница.

Храм ми стана болничната стая.

И целувам майка Богородица. (22)

Цялото стихотворение излиза в стихосбирката „Душа на кръста” (1994), т.е. 30 години след появата му на бял свят. Впрочем, „Душа на кръста” е първата стихосбирка на Велин Георгиев, за която той сам решава кои стихотворения да бъдат в нея включени и кои – не. Стихотворението излиза без каквато и да е редакторска поправка, „приятелска” намеса или цензура.

* * *

Какво се случва с Велин Георгиев след злополучното за него четвърто съвещание на ЦК на БКП от 4 април 1963 г.? Тогава той още не е навършил 30 години и работи като редактор в окръжния вестник „Народна трибуна” на Кюстендил (вестникът по-късно, през 1965 г., е преименуван на „Звезда”).

На 15 април 1963 г. Първия произнася заключителната си реч пред участниците в срещата на отдел „Изкуство и култура” на ЦК на БКП с ръководствата на творческите съюзи, главните редактори на вестниците, БТА, Радиото и др. Във „Видовден“ (2001) Велин Георгиев си спомня:

„На последното заключителното заседание Първия прави своето обобщаващо изказване и в него намира място и моето стихотворение с коментар. Защото Методиев си позволил само да каже, преди да го прочете, „вижте от какво трябва да браним нашите издания и литература”. Та думите на първия били: А един млад поет от провинцията в своето стихотворение „Чужда кръв” ни нарича кръвопийци. Твърди, че ние, комунистите, вземаме всичко на нашите селяни-кооператори, те припадат по нивите, после ние сме принудени да им преливаме от своята кръв, да ги съживим, за да работят отново за нашата кауза. Това е зов за контрареволюция! Жалко е, ме това момче е наше момче. Но... Така си разбира марксизма...

Тези убийствени думи ги чух от устата на главния ни редактор, който също бил на това отговорно политическо съвещание. И понеже владееше стенография, беше стенографирал и стихотворението, и изказването по него, та на извънредно съвещание в редакцията разказа подробно, прочете стихотворението, без да казва, че авторът съм аз. Само заместникът ме погледна уплашено (той е чел „Чужда кръв” предварително – бел. Е. А.). Аз запазих самообладание. Убийствените думи на първия не ме уплашиха. Напротив. Така трябва да се пише, рекох си, за да разберат тези другари, че би трябвало едно стихотворение да предизвика пленум, а не да се възпява подобен партиен форум, както правят събратята ми, наречени априлско поколение. Усетих обаче, че в никакво поколение няма да вляза, че оттук нататък ще бъда в ролята на единака, каквато всъщност е и участта на Поета” (23).

В „Случаят „Чужда кръв“ и Велин Георгиев“ Пламен Дойнов уточнява, че в доклада на Тодор Живков името на Велин Георгиев не е споменато – „неглижиран е в нишата, отредена за случаи от провинцията, по които трябва да вземат мерки съответните окръжни комитети на БКП...” (24).

Разбира се, Окръжният комитет на партията в Кюстендил взема незабавни мерки. За тях Велин Георгиев разказва в книгата си „Живак от счупен термометър” (2017):

„След като ми бяха нанесени тежките идеологически удари от най-високо място за непубликуваното стихотворение „Чужда кръв“, в Кюстендил бе свикано окръжно, как да го нарека – съдилище, не съвещание, на което в салона на театъра първият секретар на ОК на БКП Стойо Станоев разказа за националното съвещание по идеологическата диверсия, след подобно и в Москва, където другарят Иличов (за срещата на ЦК на КПСС със съветските дейци в областта на литературата и изкуството през 1963 г. и речта на Никита Хрушчов стана дума по-горе – бел. Е. А.)... И т.н. Та бързо се стигна до повода на този другарски съд, проведен ведно с цялата културна общественост.

Работех в редакцията на окръжния вестник „Звезда“ (25) и заместник главният редактор дойде при мен в салона и ми предложи след словото на другаря Станоев да стана и да си направя самокритика. Отказах.

Другарят Станоев се спря подробно на моето стихотворение. Повтори думите на първия човек на партията и държавата, че стихотворението е антипартийно и антинародно, че е зов за контрареволюция, че е оплют целият социалистически лагер.

Получих втора покана от същия мой шеф, но аз бях категоричен, че не се чувствам виновен, за да се разкайвам...” (26).

* * *

Но това обществено порицание не е всичко. За Велин Георгиев започва животът кошмар. На първо време, ръкописите му, заложени в издателствата „Народна младеж” и „Български писател”, са „замразени” за... по-нататък. За някога. За неопределено време. Не е трудно човек да си представи какво му е било при това положение на един чувствителен и раним тридесетгодишен мъж, който и без туй се е чувствал отритнат, чужд, далечен на своето поколение. Докато връстниците му вече са пробили в издателствата с първа, че и с втора и трета стихосбирка, докато заемат топли административни местенца в писателския съюз и редакторските столове из издателства, литературни вестници и списания, неговите книги са отложени за по-добри времена. В книгата „Кураж, Сизифе” (1989), издадена преди промяната, поетът обяснява, че отчуждеността му е следствие от скиталчествата му из Донските степи и допълва:

„Е, приеха ме, но като доведено дете. Те бяха издали вече книги, вдигаха шум около себе си, за тях се говореше като за поетично ято, а птиците от моето ято бяха далече от мен. Но нямах избор. Вървях подир наложилите се мои връстници и исках да бъда забелязан и аз, но това не става никак лесно” (27).

В самото начало може и това да е била причината наистина и поетът все още таи надежда да настигне литналите далече преди него ята. Но след „Чужда кръв” към нея се наслагва друга, много по-сериозна причина. За Велин Георгиев надеждата да се вмести всред някое от ятата изцяло изчезва. Мъчително той осъзнава и приема незавидната си участ на единак в литературата.

Тук някъде трябва да търсим и корените на една лична драма на човека Велин Георгиев, която през по-големи или по-малки времеви отрязъци го преследва неотстъпно и разбъркваше живота му до днес. В не едно и две интервюта или есета той изповядва, че е бил вкаран в тупик и че негов отдушник стават кръчмите. На срещата ни в началото на април Велин Георгиев ми даде непубликувана още анкета на Мария Мушкарова с него. В нея четем:

„Тази кошмарна ситуация ме вкара в кръчмата. В легендарния „Бамбук” изживяваха своите творчески драми не един и двама и там започна моето общуване с чашата. Макар да ми беше натрапено, вината си е моя в крайна сметка. Хората и сега виждат, че от време на време влизам в алкохолен капан, и с ръка на сърцето ще кажа, че не тръгвам да изпитвам някакво удоволствие, а да изживея поредния кошмар, от който много трудно се излиза” (28).

Покрай стихотворението „Чужда кръв” обаче започва да расте неимоверно „неофициалната” му слава на поет. На всичко отгоре, според както сам споделя пред Светозар Аврамов в интервюто пред Информационна агенция „БЛИЦ” през 2009 г., „по неведоми пътища от партийната бастилия то намерило път към Западна Европа, в Германия излезе дни след това с коментар, изкоментира го по Радио „Свободна Европа” и нашенецът Петър Увалиев” (29).

* * *

Въпреки притесненията и утесненията Велин Георгиев не се отчайва. Продължава. Пише. Надява се. И твори, твори, твори... стихове, много стихове, някои от които му връщат от редакциите. Така сто на сто процента потвърждава народното „правило”: шило в торба не седи.

На 20 юни 1963 г. кюстендилския вестник „Народна трибуна” е отпечатано стихотворението „Завръщане”. То, впрочем, дава основания на Пламен Дойнов (в „Случаят „Чужда кръв” и Велин Георгиев”) да направи паралел между Велин Георгиев и Пеньо Пенев:

„...под рубриката „Нови стихове са отпечатани две стихотворения, а първото от тях – „Завръщане” – изиграва ролята на лирическа самокритика по повод на случая „Чужда кръв”. Ето откъси:

Безумно вярвах в силата на слабите.

И гледах със зениците на слепите.

Окъпан от неонов трепет,

забравил бях и стойността на хляба.

На спрелите часовници аз вярвах

и в сладостта на думите горчиви.

[...]

Но осъзнах нелепата заблуда.

Дойде часът на моето завръщане.

Сега лежа като след слънчев удар,

припомнил си цената на насъщния.

Познах падението и на разума.

И гледам през разбития прозорец

на равнодушието и позора,

подпрял с глава юмрука на омразата.

[...]

И аз започвам трудното изкачване,

защото знам: ще бъде адски глупаво

над времето изгубено да плача.

Изгря над мен партийното доверие.

Аз тръгвам през отчаяните трупове

на типовете, скрили се зад храстите

на своите нещастни кариери.

[...]

Българийо! Във похода ти крача,

и твоите, неотменимите задачи

от упор се прицелват

в мойте делници... (30)

Моделът на лирическата самокритика, познат още от поемата „Дни на проверка” на Пеньо Пенев, и тук сработва като реактивиране на притчата за завръщането на блудния син. Преодоляване на заблуди, преоценка на грешки, осъзнаване на истинските стойности и поемане отново по верния път – схемата е една и съща въпреки разликите в условния лирически език” (31).

Как точно всичко е уловил и как толкова много ни е казал Велин Георгиев в тези стихове: за дързостта поетова и за „цената на насъщния”, която поетът не винаги е способен да плати в обществото, в което живее; за заблудите и отклоненията от пътя; за „падението и на разума” (но ЧИЙ разум?); за равнодушието (от страна на околните – вероятно на онези, за които всъщност той пише и от които очаква отглас, може би съчувствие!), за позора (от всеобщото мълчание) и за омразата (от страна на уплашените за своите службици и топли местенца негови събратя!); за кариеристите, скрити сред храстите (реалността!), и за истинските мъже, които крачат напред и нагоре заедно със своя народ (идеала!)... Въобще – за разбитите (свои!) илюзии.

Макар на пръв поглед стихотворението „Завръщане” да изглежда пораженческо, компромисно, то не такова. При истинския талант няма компромиси със себе си. Нито може да бъде той сломен или преломен. Още същата 1963 година Велин Георгиев пише „Реплика през рамото”:

Не питам

къде си се провирал

и как си пльоснал именно в калта.

Не сме вървяли заедно.

По някакъв необясним закон

пресекоха се изведнъж

житейските ни пътища.

И нашата невероятна среща

прилича на сближени полюси.

Не мога да остана повече,

защото всъщност нямам право

от страх неудържим и аз да счупя

дървото на гръбначния си стълб.

След тоя смерч невидим на страха

в човешката гора останаха

нескършени човешки гърбове.

И днес

сечта

е

строго

забранена!

Гръбнакът е дървото на надеждата.

Гръбнакът е дървото на достойнството.

Гръбнакът е дървото на стремежите

към простата и нужна светлина.

Сечта

е

строго

забранена!

А ти какво?

– Превий се! – казваш. –

Приземи се!

Излишно е да бъдеш прав.

Ще те прекърши вятърът и теб.

Напразно вдигаш ръст.

Кому, кажи, ще се опреш

пред страшните права на ветровете?...

Да сляза долу, казваш?!

Да бъда приземен като влечуго?!

Това ли значи земност в наши дни?!

О не!... (32)

И веднага след това – стихотворението „Близост” от 1964 г., което на пръв прочит би могло да се приеме и като любовно – толкова е изповедно, толкова е зашеметяващо в предаността. Но внезапно... За какви точно криви и прави пътища става дума в него:

Всички криви пътища са прави

като петолиния. Тежко им

на праволинейните, които

все буксуват в правите завои

към целта съмнителна.

Всички криви пътища са прави.

Даже светлината

със завоите се трудно справя.

Но й стига,

стига й посоката, която

е поела.

Само тя завои не признава.

Само тя не е праволинейна... (33)

Така, на втори поглед, се разбира, че стихотворението е отново директна нападка към властта и властимащите – към догматиците и лицемерите сред тях. Защото Велин Георгиев заклеймява двуличието, неискреността, показността в изповядването на идеята. Същевременно внушава неимоверно силно, че нищо не пречи кривналият от пътя да носи чистата вяра в идеала и верността към идеята, че не е важна набиващата се в очи праволинейност в краченето към „целта съмнителна”, а музиката, която преодолява „гравитацията” на криволичещите по петолинията ноти и долита направо до хората, до нас. И е важна светлината, която озарява жадуваното грядуще директно и всецяло – без да има потребност от каквито и да е пътища, със или без завои:

Само тя завои не признава.

Само тя не е праволинейна...

Светлината в себе си познавам.

Пътищата ми към теб са нейни.

Обичта е светлина... (34)

Велин Георгиев никога не е еднозначен. И нищо не е случайно при него. Ако някога е написал стихотворение за своето разкаяние и възстановеното партийно доверие – и това не е случайно. Тоест, не е... колкото номерът да мине. Защото, както вече стана дума, той влиза в партията именно след промените от 1989 г., когато праволинейни уж партийци хвърляха партийни книжки и крачеха дружно и със завидно усърдие по други митинги с други заветни цели. Точно тогава поетът подновява (или доразвива) и темата за ЗАВРЪЩАНЕТО си. Само че вече в заглавието е доуточнено – „Завръщане при палачите”, а и в самото стихотворение нещата са казани едно към едно. То също е изповедно, също е зашеметяващо в предаността:

Най-после, Господи, най-после...

През толкова била, през толкоз пропасти...

През толкова безкрайно дълги мигове...

Благодаря ти, Господи, пристигам си...

Къде съм бил? Не знам. Къде отивам,

залутан между мъртвите и живите...

Потупват ме по рамото величия,

които се кълнат, че ме обичали,

макар до вчера да са ме презирали

и в миша дупка да са ме завирали....

Добре дошъл, ликуват. Слава богу,

че се завръщаш. Ти така ни трогна,

че от очите ни сълзи изскачат...

Какво, какво да кажа на палачите?! (35)

Той се е завърнал при себе си („пристигам си”), при онова, което е, без което не може, готов отново да плати цената. На всяка цена. Защото всяко отстояване на себе си има своята цена.

В това негово „Завръщане при палачите“, освен основната тема, се пресичат и две крайно пиперливи теми. И двете не са пряко афиширани, а са поднесени „покрай“ – не като глас, а като ехо от глас.

Едната е темата за ветропоказателното поведение на дисидентите-с-дивидентите след промяната от 1989 г. Докато в новото време (времето на истината!) истински изповядващият СЕ ЗАВРЪЩА при своя идеал, славните поетически „ята“, лицемерно примъквали се към партията, СЕ ОТВРЪЩАТ. Тоест, когато видовден дойде, се оказа, че недолюбваният, „криволичещият”, понесъл светлината (на идеала, на правдата, на вярата в човека и в доброто бъдеще на света...) е нацелил посоката – към себе си. А „праволинейните“, любимците на властта, са наистина буксували „в правите завои / към целта съмнителна” и отхвърчаха от пътя, от „правата линия” (на партията), по която хитроумно, службогонно и верноподанически бяха уж вървели. Но пък повратливо и ловко тръгнаха със задна дата да се изкарват дисиденти и отново хитроумно, службогонно и верноподанически се затътрузиха по новата „права линия” на новото време.

Какви дисиденти са били тез юнаци по времето на соца, след като много добре знаем къде са били и какво са работели? Явно това тяхното ще да е било криптодисидентство, при това толкова крипто-, че дори и на самите тях едва ли някога им е хрумвало, че дисидентстват. Но да не съдим никого – всеки в своя живот оцелява както може.

Другата тема, която Велин Георгиев подхваща в „Завръщане при палачите“, е за това, дето и най-светлата идеология кърми както най-чистите свои апологети, така и техните палачи (в далечен отсвет – „революцията изяжда своите деца“). Защото в своето завръщане поетът няма как да не осъзнае горчиво, че фактически отива при онези, които години наред са съсипвали живота му. На 21 февруари 2002 г. във встъпителните си думи към своя вечер в Националния литературен салон „Старинният файтон” той дори за тях говори директно:

„Беше 63-а, когато някои мои амбициозни събратя за постове и кариера, за слава се правеха на рицари на Идеала. Сега за мнозина от тях този Идеал е бил заблуда, по-точно – бил е начин на съществуване: интересът клати феса... Удивлявал съм се, че така яростно ме атакуваха и след всичко ме гледат и ми се усмихват, потупват ме дори по рамото, кураж ми дават. Кураж, Сизифе...”. (36)

Поетът, поетът въобще, истинският поет, е със светлината, с тежненията на човека и с най-красивите му упования и мечти. „Поезията е рожба на светлината – сподели Велин Георгиев през 1995 г. пред мен в интервю за в. „Български писател“, – тя самата е светлина, пред нея смъртта е безсилна” (37).

Впрочем, преди година-две палачите поискали от него той самият да стане палач на поет, дръзнал да каже истината за тях. Тогава Велин им казал: „Това което искате от мен, няма как да стане. Бил съм гонен и никога няма да стана палач на поет, каквото и да ми коства това“. Сам ми го каза веднъж.

* * *

Едва посъвзел се след реакцията спрямо „Чужда кръв” и позакрепил позицията си в кюстендилския вестник „Народна трибуна“, и ето ти – ново предизвикателство за поета: Венцислав Делибалтов, главен редактор на в. „Миньорски зов” – Бобов дол, го кани да даде стихове, но не просто стихове, а онези, които са му връщали от различни редакции и издателства. Такива са: „Близост”, „В похода”, „Илюзия”, „Най-хубавото”, „Обич и тревога за България”, „Омръзна ми да бъда вечен пътник...”, „Отворено писмо”, „Очакване”, „Позиция” „Реплика през рамото” и „Слово за Пеньо Пенев”. Тези стихове излизат в бр. 1 от 1965 г. на литературната притурка „Простори” към в. „Миньорски зов” под „шапката“:

Гостува ни поетът Велин Георгиев

из бъдещата книга „Червените филизи”.

И тръгват новите патила на Велин Георгиев... Защото прощават ли тесногръди и „праволинейни” хора стихотворения като „Слово за Пеньо Пенев”, „Реплика през рамото” и „Близост” (за които вече бе думата по-горе)? Или стихотворения от рода на „Отворено писмо”, в което поетът чистосърдечно и дръзко заявява:

И не търсете в мойта кръв

спокойствието на водата.

Във нея тътне бунт първичен.

Гробовете

на падналите в бой за Свободата

са единственото място,

където трябва да се коленичи! (38).

В „Обич и тревога за България” поетът е още по-жлъчен, още по-гневен, още по-нападателен:

А някои се учеха да носят

плакати, вместо кирки и лопати.

В това бе всъщност тяхното достойнство

и правото на по-добри заплати.

Говореха на нас от наше име

по митинги и по събрания.

И чувстваха се по-необходими.

Изпращаха докладни телеграми

до земните ни богове, в които

от наше име всичко одобряваха,

от наше име даже бяха сити,

от наше име смело обещаваха.

А ние ръкопляскахме. Ах, ние

доволни бяхме, че от име наше

там – на трибуната се някой бие,

от наше име враговете плаши. (39)

Днешните поколения вероятно недоумяват как може и красиво стихотворение като „Най-хубавото” да бъде върнато от някоя редакция, но е било върнато – вероятно защото по онова време, епоха на революционен и строителен подем, интимната лирика не е била „на мода“, била е изгнана:

Измислица е всяка друга хубост,

макар да има хубави неща.

Най-хубаво е всъщност да си влюбен,

за да откриеш, че си бил с душа.

Дори дъждът на влюбен ми прилича,

защото към земята се стреми.

Най-хубаво е всъщност да обичаш.

Най-хубавият миг е оня миг,

във който ти разбираш, че си влюбен,

забравил за рождения си ден.

Защото всички дни са толкоз хубави,

че ти приемаш всеки за рожден.

(„Най-хубавото”) (40)

Съвсем ясно какво следва за техния автор и за главния редактор, който си позволява да ги публикува... Какво именно? В редакционната бележка „Двойният юбилей на поета Велин Георгиев” – 60-годишнината на поета и 30-годишнината от скандала с „Чужда кръв” към публикация на Велин-Георгиеви стихове във в. „Трибуна” от края на 1993 г. четем:

„Тази притурка (т.е. „Простори” – бел. Е. А.), побрала цяла стихосбирка, преди три десетилетия беше повод за уволнението не само на автора на кюстендилския окръжен вестник „Звезда”, но и за уволнението на главния редактор на бобовдолския вестник Венцислав Делибалтов (лека му пръст!), за изключването му от партията и изпращането му в рудниците, като редови миньор. Във вестника, в който работеше поетът, веднага след уволнението му, бе пусната убийствена рецензия със заклеймяващото заглавие „От приглушения песимизъм до черногледството и клеветата”, в която неговите събратя от града и окръга го отлъчваха от средите си, като клеветник на системата в целия лагер. Книгата в издателство „Народна младеж”, вече готов дебют, бива замразена за цели десет години. И появата на „Тук съм” през 1972 преминава през иглени уши, за да бъде „прочистена” от всякакви упречни мисли в неспокойната поетова словесност. Това продължава цели три десетилетия, за да се превърне авторът на нестандартното мислене в един поет-мъченик, който устоя, въпреки всичко, на превратностите на своето време и си каза думата, без да пледира, че е репресиран, че му е пречено да казва това, което му е било на езика”. (41)

По-късно, във сборника „Видовден“ (2001) Велин Георгиев ще си спомня с възхищение за волнодумника мъдрец Венцислав Делибалтов, който, по думите му, го е обичал повече от брат. Патилата им започнали месец след публикацията в „Простори“:

„Да, но след месец беше партийната конференция в миньорския град, на която дошъл и идеологът на ЦК Начо Папазов. Някои праволинейни активисти заявили в изказванията си, че литературната притурка във вестника на Делибалтов е пълна с антипартийни стихове. Гостът се запознал с изданието и бяха взети своевременни мерки. Какви ли? Ами изключиха Венцислав от партията и го уволниха от работа. Но преди да поеме към рудника, пристига най-неочаквано първият секретар на партията в окръга Стойо Станоев и го пита: Е, ще печаташ ли повече такива стихове... Венци отвръща: Стига да се роди поет като Велин Георгиев... Няма хленч. Мъж. А мене като безпартиен само ме изритаха от окръжния вестник“. (42)

* * *

Как уволненият Велин Георгиев е изкарвал хляба си през онези години е трудно да се каже. Бил, споделяше в разговора ни в началото на април т.г., журналист на свободна практика. Да, ама... със скандалните му прояви дори и това за него не е било съвсем леко.

И така стигаме до онова писмо на редактора Иван Цирков до началника на Управление „Радио и телевизия” и директор на радиото Неделчо Ганчовски, за което споменах в началото. Ето го и текста на самото писмо:

„ДРУГАРЮ ГАНЧОВСКИ,

Не бих Ви писал, ако не се касаеше за една човешка съдба, която по волята на отделни личности може да се окаже в трагическа безизходица.

Въпросът е за нашия сътрудник Велин Георгиев.

Ние получихме Вашето нареждане да не пускаме повече материали от него. Вероятно са го получили и другите редакции. И те ще се подчинят, както и ние. Никой – в това число и аз – не оспорва принципа на единоначалието. Но аз мисля, че работата не свършва и не бива да свърши до тук. Недоразумението трябва да се изясни, своеволията на някои трябва да се видят, разберат и отхвърлят, бариерата пред Велин Георгиев трябва да се вдигне.

Велин Георгиев има живо критична нишка в своята мисъл и в своето творчество е жигосал и осъдил не един и два недостатъка в нашия живот. Но кой, кога и къде е казал, че ние можем да построим социализма, ако не критикуваме и изкореняваме грешките?

Както казах, Велин Георгиев пише живо, образно и с високо гражданско съзнание, пише в няколко жанра. Но ето че заради статията му във вестник „Народна култура”, в която той въстана против опошляването на движението за комунистически труд в Кюстендилски окръг, някои ръководители от там решиха, че са оклеветени те и даже самото движение.

Освен това в Окръжния комитет на Партията в Кюстендил завеждащият отдел „Агитация и пропаганда” е Иван Василев, който натрапи на местния театър да играе една негова слаба пиеса. Велин Георгиев написа критична бележка за тази пиеса, но бележката попадна в ръцете на Василев още преди да бъде отпечатана.

Всичко това страшно разгневи „боговете”. И те издадоха своята присъда.

А Велин Георгиев е млад (9.ІХ. го завари на 9-годишна възраст) и даровит. В момента не е на щатна работа, а има жена и две деца.

Дали и с него ще постъпим така, както направихме с Пеню Пенев – първо да го смажем, а след това да го направим лауреат на Димитровска награда?

Моето дълбоко убеждение е, че нашата Партия и нашата държава нямат никакъв интерес да правим от младите творци нито врагове, нито подлизурки. А обективно кюстендилските ръководители искат или не искат правят точно това.

Аз мисля, че ние не бива да ставаме продължители на срамната българска традиция – писателите да си отиват оклеветени или направо унищожени.

Въпросът с Велин Георгиев трябва да се уреди в най-благоприятния смисъл.

София, 2.VІІ.1965 г. С другарски поздрав: (п)

/Ив. Цирков/” (43)

Какво тук да се коментира? Всичко е повече от красноречиво.

Как е реагирал Неделчо Ганчовски можем да разберем от един спомен на Димитър Копривленски за Иван Цирков, публикуван във в. „Дума” през 2017 г.:

„А бай Иван Цирков си знае цената – пише Димитър Копривленски. – И мястото в живота. Има си своя дълбока диря. Силно видима. Питайте поета Велин Георгиев, главният файтонджия на Литературния салон в къщата на Димитър Благоев. И той на младини е бил вироглавец. Казвал е истината. Когато другите са се спотайвали и докарвали на „силните”. Но кюстендилските първенци „му вземат думата”. Просто искат негови материали да не се пускат по радиото. Тогава журналистът Иван Цирков, онзи същият, от неврокопското с. Тешово, единствен въстава. И се обръща към генералния директор Неделчо Ганчовски в защита на по-младия си колега. А резолюцията е показателна: „Другарю Цирков, благодаря за хубавото писмо. Вдигам забраната”...”. (44)

Както се вижда, имало е свестни хора и тогава...

* * *

През 1972 г. Велин Георгиев пише стихотворението „Автоинтервю“ (публикувано е едва през 1995 г. в стихосбирката „Кръчма“/„Лудница“), от което добиваме реална представа за неговите някогашни непосредствени настроения и тежнения (с едно изречение – знаел си е цената!):

– Велин Георгиев, няколко думи за себе си.

– Тук съм. Като в присъствена книга. Скромен съм.

Не съм издавал книги. И кому са потребни.

А инак съм написал цели томове.

Критикуван съм от най-висока трибуна

за едно непубликувано стихотворение.

Бях далече тогава и не успях ръка да целуна,

но други направиха това вместо мене.

Не членувам за Бога в общество на писатели.

Пояснявам: от това нищо не губи перото ми.

За себе си съм твърде нестарателен,

А инак се трудя като ротор.

Защото все пак е недопустимо да не вярвам

в естествения подбор на природата.

Не ви го казвам аз. Доказал го е Дарвин.

Това е всичко.

Свободен ли съм. (45)

Впрочем... В края на март 2019-а Велин пъхна в ръката ми някакво листче – дори не четвъртинка, а много по-малко: „За спомен – каза – от мен”. И си тръгна. Той бе такъв. Малословен. Бяхме на някакво „събитие”, сложих листчето в джоба и го забравих. И ето, чета „Автоинтервю”-то на Велин и се сещам за листчето. Намерих го. На него бе напечатано (до последно поетът ползваше някогашната си пишеща машинка) ново стихотворение – „Нова строфа”:

Напиши, поете, нова строфа.

Наречи я: Автопортрет в профил.

Хайде, почвай. Стигни до седем

стиха – половин сонет...

Автопортрет... Без да гледаш съседа

с неговия Вечерен тромпет (46).

Ти си същата медия.

Давай, давай. Добре започна.

Допиши си, поете, сонета.

Трябва себе си да надскочиш.

Сега е моментът. Скачай.

Че и съседът ти е любопитен.

Ти не си последният неудачник,

който пита за райската обител. (47)

Вляво – датата: 21 март 2019, Денят на пролетта. Вдясно – Велин Георгиев (подпис).

Стихотворение с толкова дълбочини... С това симптоматично завръщане към началото („автоинтервю“ – „автопортрет в профил“)... С това симпатично „намигане” към Борис Христов и неговия „Вечерен тромпет“... И с това предчувствие за края в избухването на пролетта...

* * *

През 1972 г. Велин Георгиев (почти четиридесетгодишен!) най-сетне сколасва да се сдобие с първа книга – стихосбирката „Тук съм”. Издателството е „Народна младеж”. Предговорът е от Веселин Андреев – поетът партизанин, застанал зад талантливите стихове на бунтаря поет. В онова време Веселин Андреев не е случайна фигура. Властимащите се съобразяват с него. Чува се думата му. Неговата защита е повече от надеждна. Но...

За публикуваното в тази стихосбирка Велин Георгиев е категоричен – то не е онова, което го представя в автентичния му образ, според както споделя пред Светозар Аврамов през 2009 г. в интервюто за Информационна агенция „БЛИЦ“:

„А когато най-после кандисаха да ме покажат на читателите, нещо като дебют и избрано от стотина стихотворения, като всеки стих бе гледан под лупа, казах „Тук съм” през 1972-ра, но не бях аз, знаех. Това продължи до смяната на системата, след което същите пазители на идеала на отишлия си режим започнаха да ме наричат „червен боклук” заради моята позиция и убеждения, заради Салона, който създадох преди 15 години и все още ръководя”. (48)

След закъснелия дебют поетът издава преди промяната и други стихосбирки: „Присъствена книга” (1976), „Искам думата” (1980), „Кръщелно свидетелство” (1982), „Спасение” (1984), „Насаме” (1988), „Владетел на вятъра” (1989), както и публицистичния сборник „Кураж, Сизифе!” (1989). Велин Георгиев и за тези книги, издадени преди промените, признава с горчивина във „Видовден” (2001):

„Деветте предишни стихосбирки бяха с мои стихотворения, но не бяха мои в тяхното съставителство. Вмешателствата в предлаганите от мен ръкописи бяха толкова драстични, че стихосбирките ми приличаха на парчета от счупено огледало. От всяко късче надничаше я едното ми око, я се мяркаше някой мой щрих, но не и цялостният ми образ” (49).

Едва през 1994 г. излиза първата лирическа книга на Велин Георгиев, която е съставена волята на създателя й – без външни вмешателства (редакторски намеси, цензурни замашки, „приятелски” съвети и пр.). Това е „Душа на кръста”. Само че авторът не на 20 години, а вече е минал шестдесетте.

Но... всяко зло – за добро. След промяната от 1989 г. неговите „събратя” са заети с грижи по скалъпване и дозакърпване на биографиите си – изтощително, неблагодарно и пусто-празно занимание. А той тогава се захваща с истинската работа – сякаш в началото на творческия си път. И наистина за него е начало – да се докаже този, който е, а не орязан, не подстриган, не подравнен, не не-Аз. Така в годините след промяната Велин Георгиев успя да издаде множество стихосбирки, сборници с лирика, мемоарна проза и литературна критика, благодарение на които се открои и устоя мощната му дарба и той се превърна в един от най-физиономичните и значими поети днес.

„Душа на кръста” започва със стихотворението изповед „Проумяване”. Впрочем, всички стихове на Велин Георгиев са изповедни, но някои от тях поразяват със силата на изповедността и дълбината на себеразголването. „Проумяване” е от този род. В него поетът предусеща новото си възземане в новото време (защото е читав и няма да „изгние”, подобно на многото си колеги въртиопашки!) – с онази деликатна препратка към думите на Христа: „ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод” (50) и с онази вяра, че има силата, че има волята, че е възможно, че няма как иначе да бъде и ще бъде:

Да проумееш собствената драма,

която е комедия за другите.

Да паднеш на браздата си под плуга,

но да приемеш залеза за знаме...

И заоран, да се превърнеш в зрънце,

което, ако не изгние, може би

напролет ще пробие с ножа си

зелен земята... И? – отново слънце...

Внезапно да откриеш, че си плява,

че някой денонощно те отвява.

А ти си и внушил, че си поставен

от Бог на ъгълчето на софрата...

Да проумееш... И да кажеш: сянко ми,

удавнице, не се лови за сламката...

Не виждаш ли усмивките сократовски,

които са присъдата ти всъщност?...

Да проумееш...

Проумя ли?

Чучело.

Отрепка.

Измет.

И бездомно куче.

О, съществителни на мойта същност! (51)

Отзивите и рецензиите за „Душа на кръста” веднага след излизането й са много повече, отколкото за която и да е друга книга на Велин Георгиев дотогава. За нея се изказват ласкаво Васил Колевски, Владимир Свинтила, Георги Струмски, Евтим Евтимов, Иван Спасов, Кирил Александров, Никола Инджов, Минко Бенчев, Петър Парашкевов... В своите размисли да книгата Минко Бенчев е направил една от най-прецизните и сполучливи характеристики на вечния бунтар и непримиримец:

„Един мрачен литературен глиган, напъден да рови по-настрана, за да не грози хубавото лице на социализма. Пътуване и потъване в собствената драма – „комедия за другите”. Мазохистична наслада от усещането, че оправдаваш „грижата” на правоверните да стигнеш бързо до „Чучело. Отрепка. Измет. И бездомно куче”. Оттук насетне за повече от четвърт век Велин Георгиев ще следва своя път в изкуството. Той ще напише книги, но преди тях – все така грижливо насочвани, ще вървят неговите „алкохоли”, изоглавеност и лоша слава. Една еластична ципа ще го отделя от официалния литературен въздух и ще го оттласква обратно в неговите си самоти и объркан живот. Колкото и да „иска думата”, няма да му я дадат тъй, че да се чуе добре, да не говорим, че никой няма да му „организира” специална акустична среда за стиховете, дирижираната критика няма да му обръща внимание или пък ще спира ръкописите му при сгода.

Докато поддаде и кандиса.

А такива като мене ще се въздържат” (52).

* * *

През 70-те години на миналия век Велин Георгиев пише 33 стихотворения „реплики“ на Вапцарови стихове, „нещо като ехо“ (53) от високото поетическо слово на Никола Вапцаров, както самият той ги определя. През 1977 г. ги предлага за печат на издателство „Български писател“ в ръкопис под заглавие „Песни от човека“ и подзаглавие „Паралелни светове“, за да бъдат публикувани по повод на 70-годишнината на Никола Вапцаров през 1979 г.

Но и тези стихове на Велин Георгиев са твърде неочаквани за 70-те години на миналия век и очаквано неприети от силните на деня. Въпреки отличните отзиви на литературните критици (външни рецензенти), ръкописът не вижда бял свят. Върнат е на автора с дежурните препоръки да го „доогледа“ и „доусъвършенства“. И как да не го върнат? Та в „Песни от човека” Велин Георгиев е пулсираща съвест на епохата. На човека. Не 33 песни, а 33 куршума в сърцата на властниците, хранениците и хрантутниците, на майкопродавците, блюдолизците и лицемерите. С невероятна сила на изобличението. И на самоизобличаването. И с дълбока болка във всяка дума... Няма как да цитирам всичките 33 песни. Ще се огранича само с „Дванадесета песен или размисъл за душата“. Тя е с мото от Вапцаровата „Епоха“: „Напразни лозунги за братство – / животът изправя стена“. Ето и „ехото“ от тези два стиха в сърцето у Велин Георгиев:

Душата ми – каква чакалня,

свърталище за безпризорни.

Какви са тези странни хора,

тъй безпардонни и нахални.

И лаят ли, или говорят

човекоподобните чакали.

Душа, вратите ти разтворени

не са на храм, а на локали.

Душа, изритай тази паплач,

спусни кепенците, резето

сложи, душа, че му се плаче,

чуй, плаче му се на Поета.

Не пускай вече тези ровещи

из тайниците ти разбойници.

И ангелите имат двойници.

Душа, едничко ми съкровище. (54)

„Песни от човека” излизат през 2009 г. по повод на стогодишнината от рождението на Вапцаров в ИК „Христо Ботев”. В предговора „Отложен поклон” Велин Георгиев разказва предисторията на книгата – появата на стиховете и техните митарства.

* * *

В края на 70-те – началото на 80-те години, на среща на културни дейци от Благоевград с бивши партизани от Горноджумайския отряд край землянката им, Велин Георгиев чува историята за Георги Стоянов-Калмика, участник в Съпротивата, убит от своите в Разлог, станал курбан заради кръвнина – бил пролял кръвта на тяхно момче. Впечатлен, изумен и стреснат от историята на Калмика, от това, че е незаслужено екзекутиран и забравен, поетът пише за него, в периода 1980-1981 г., поемата монодрама „Калмика” (това е първоначалното заглавие по свидетелството на Богдана Вульпе). „Додето пишех – споделя Велин Георгиев, – имах чувството, че аз съм Калмика” (55). Партизанинът наистина като че ли заживява в съзнанието поета-изповедник до степен, че се сраства с него. Калмика сякаш говори през неговите уста, разказва своята драматична история, изповядва простичката си правда. Същевременно отправя хапливи забележки към другарите си, забравили и загърбили в годините след 1944-а своите някогашни идеали. Напрежението в поемата постепенно се разраства, за да се стигне до грандиозното обобщение в края й „Епилог или реплика през рамото”:

Защо е нужно,

стари влъхви с влъхвите,

да влизам в обществото ви разпасано.

Напразно тоя дълъг път съм бъхтил.

Каквото трябваше, видях. И ми е ясно,

балкански гаулайтери, че няма смисъл

отново да ви срещам. Вечно сбогом.

Добре че ме спасихте с оня изстрел.

Защото нямаше да издържа. Не мога

да стана туй, което днес сте вие.

Отивам си пак в криптата, там – долу.

Като на куче от обида ми се вие.

От свой куршум лежи юнак на Вола.

Аз паднах... Ала знам: Тоз, който падне...

Какво свещена българска традиция...

Такава смърт по право ми се падна.

Мъжът е мъж, когато е на прицел.

9.01.1981 г. (56)

Но и „Калмика“ не вижда бял свят тогава. Поемата монодрама излиза едва през 1997 г. в издателство „Български писател” под заглавие „Баладично завръщане”.

* * *

През 80-те години на миналия век Велин Георгиев се отваря на мемоарно-публицистична проза и художествена публицистика.

След поредния писателски конгрес през 1980 г. например, на който тогавашният председател на Съюза на българските писатели Любомир Левчев произнася доклада „Време за герои”, Велин Георгиев пише на 11 октомври 1980 г. есето „Фалшивият човек”. Изпраща го (под формата на приятелско писмо) на Николай Христозов, заместник на председателя на СБП по това време. Предлага го след това за печат в писателския вестник „Литературен фронт”. Но го отхвърлят. Предлага го за печат и във в. „Работническо дело”. И там не излиза. От други издания също му го връщат – било черногледо. Нима авторът наистина се е надявал то да види бял свят? Да, в него е засегнат много важен проблем – появата на „фалшивите хора”, подмяната на човека с античовека, което е повече от тревожно за обществото, но този факт не е бил достатъчен, за да бъде публикувано. Дали пък авторът отново не е подозирал, че се излага на опасност (макар добре да е знаел, че мнозина от онези, на които се е надявал и от които е зависел, са „надничали” иззад описания образ), или, както винаги, това е било по-силно от него – не знам:

„Дълбоко законспирирани зад високохуманни идеи – пише Велин Георгиев във „Фалшивия човек”, – умело прикрити зад маската на „социални реформатори“: витии, апостоли, закрилници, доброжелатели, благодетели, спасители и прочее бутафория, тези синковци майчини могат да тласнат историята на цели народи натам, накъдето на тях им се иска, могат да спрат развитието за колкото си искат [време], разбира се, под претекст, че такава била обективната потребност на времето.

В историята на човечеството неведнъж се е разигравал този тъжен карнавал – подмяната на ценностите. Ценното е било запращано в бездната на мрака, а на бял свят е изплувало фалшивото, защото в момента то се е оказало по-силно, по-жизнено от новото, в което е зародишът на прогреса. В такива случаи старото сменя само маската си, одира кожата на новите идеи и се вмъква в нея” (57).

Есето излиза едва през 2001 г. в книгата „Видовден”. Удивителното е, че 21 години след написването му то е толкова актуално колкото и за своето време. Неслучайно авторът уточнява, че разравяйки го из прашасалите архиви, го публикува тъкмо защото усеща, че тъкмо в новото време „му е дошъл моментът. Фалшивите люде са в стихията си, за съжаление. И за ужас” (58). Тръпки те побиват от смелостта на поета преди години и от ясните му провидчества за днешния ни ден:

„Този античовек днес може би е най-ненужен, най-вреден, най-опасен, защото, струва ми се, съвременното му превъплъщение е идентично с истинския човек, следователно мимикрията му е не само социална, психологическа, морална, културна, но и историческа. Този факт поражда опасения от обща метастаза, от крупна деградация, от разпадане на ценностите. Такава опасност съществува и е глупаво да се преструваме, че не я виждаме. Пред очите ни, в нас и в нашите деца често отеква фалшивият звук на празните думи, фалшивият блясък на трудния ни делник. [...]

Създадохме много фалшиви хора, без да искаме, без да знаем, че ги фалшифицираме. В някои моменти времето „налагаше”, в други случаи от „бюрократично невежество”, но ги създадохме. А те пък край себе си създадоха други себеподобни, размножиха се, наплодиха се като бълхи. Тези синковци така добре се чувстват днес, така им е сладко да живеят и да се развъждат, че всеки, който ги докосне с пръст, след това съжалява.

Нужно ли е да отбелязвам, че фалшивите хора създават фалшиви ценности, фалшив бит, фалшиви отношения, фалшив морал, фалшива продукция, фалшив свят” (59).

* * *

Във „Видовден” Велин Георгиев споделя, че и друга негова есеистична творба от 80-те години е споделила участта на есето му „Фалшивият човек”:

„Дори и включеният в тази книга текст „НИЕ и ТЕ” беше свален от публицистичния ми сборник „Кураж, Сизифе!” (60).

„Ние и те“ е изказване, което Велин Георгиев чете на Априлската дискусия от 22 април 1986 г. Наивно е да се е надявал, че изпреварилите го далече напред в „кариерата” литературни службогонци биха допуснали в нечия книга да се появят размирни мисли за „софийската софистика” например, която „е на мнение, че талантът се измерва по височината на литературния пост”, или за „вредата от участие в групи и групички, в боричканията за слава и власт” (61)? Нима литературните писарушки биха адмирирали неговия нравствен постулат, „че стихотворението е място на смъртно ранената истина, че истинското произведение се ражда само от чувството, преживяло крушение” (62), след като той изключва завинаги бледите им стихоплетства от владенията на истинската поезия? Та нали не нечия чужда, а именно своята поезия са виждали те в метафората за „еднообразните тонове на твърде много приличащи си цветя” и за онези „поетични глухарчета”, които на температура, по-висока от 36 градуса, изчезват от само себе си (63). Нима някога биха се вслушали в съвета му, че „на редакторските маси, където се решава съдбата на книги, цикли и поеми, трябва да седят хора с голяма култура, с широк диапазон и с проницателно вътрешно око личности, а не административни мижитурки”, или в тревогите му спрямо „страховете на редакторите”, които за всичко се озъртат, ето дори... „трябваше да пуснат повторно най-ярките априлски стихотворения след близо тридесет години и се уплашиха от мислите в тях, започнаха да съгласуват и да се презастраховат” (64). И наипаче в размислите – от размирни по-размирни – относно несъгласието му с „делението на поколения”:

„И особено неуместно ми се струва тъй нареченото априлско поетично съзвездие... Първа поетична априлска вълна... втора... че трета... Айде де!... Какви са тези разплискани вълни? И дали те не поддържат дебита на сивия поток, който е така пълноводен и през изминалите няколко сушави години?... Няма такива вълни... Както няма строго разграничени поколения. Според мен или има, или няма поет. Поетът по природа е самотник в най-добрия и драматичен смисъл на тази дума. И всякакви подреждания в списъци по звена и взводове, както в казарма, е абсурдно и безсмислено. Аз съм за поета личност, поета единица, а не единици, правещи поетичен колектив, нещо като фолклорна група, която се явява на фестивали и получава грамоти и медалчета” (65).

И отново – казано за тогава, за 80-те години на миналия век, а сякаш че за днес.

„Ние и те” е последният текст на Велин Георгиев отпреди 1989 г., отхвърлен от редактор. Той не влиза в книгата „Кураж, Сизифе”, издадена през 1989 г., непосредствено преди промяната от 10 ноември.

* * *

В самото начало на 90-те години Велин Георгиев спокойно можеше да използва патилата си и нагаждайки се към новата обществено-политическа и литературна конюнктура, да направи блестяща политическа, литературна и всякаква друга кариера. Но не пожела. Не бе петимен нито за лесни пари, нито за лесна слава. Просто не му трябваха. Знаеше, че да се посветиш на литературата означава единствено да се трудиш – работа, работа и пак работа. И непрекъснато работеше. Ветрове на промяната не прекършиха волята му, нито новите велможи на деня успяха да го съблазнят с нещо. Той се опря на себе си. На морала в себе си. И просто наблюдаваше случващото се, подмяната на ценностите, водовъртежите и световъртежите на новото време, като оставяше своите свидетелства за тях. По писанията му бъдещите хора ще разпознават истинното от лъжовното, вечното от преходното, моралното от безморалното за всяко време. В есето „Видовден за страхливеца” например той, както никой друг дотогава, в десетина само изречения даде сгъстена и абсолютна точна характеристика на епохата на прехода:

„Следя с интерес трусовете в литературните пластове, разместванията на авторите – едни потъват, други излизат на бял свят, върховете стават дъна на нещо, доловете се превръщат във върхове. И се потвърждава правилото, че времената се менят и престъпленията стават заслуги, а заслугите – престъпления. Наблюдавам с любопитство и смут в душата лавината на отрицанието и съзирам новата конюнктура, новите матрици на мислене. Уж отхвърлихме едни догми и натрошихме политическия гръбнак на литературата, а някак неусетно влизаме от една килия в друга. И въпреки това – не ме е страх. Защото най-страшното, което ни беше отредила съдбата, мина. И слава Богу. Та сега ли да се плаша. Не ме е еня от мимолетната конюнктура, която пренарежда талантите, прави нови христоматии и литературни речници за своите копелета” (66).

През 1994 г. той създаде Националния литературен салон „Старинният файтон” – акт също нетипичен и неочакван за онова бурно и неласкаво към българската литература време. За какво му бе да създава такъв салон тъкмо тогава? Бе от ясно по-ясно, че литературата е набутана в ъгъла и на никого не му е до нея, най-малко на държавата. Но то... той искаше думата... Или както споделя пред Савка Чолакова в интервю за в. „Над 55” през 2012 г.:

„Цели десетилетия бях в зоната на здрача. И тъй като десетилетия не ми беше дадена думата както подобава, след оня превал на смяна на една система с друга реших да си дам думата сам. И започнах да представям книги на съвременни автори. Започнах с моята „Душа на кръста“, [за] да не злепоставя някой друг. Получи се. Валери Петров седеше на първия ред. А на сто и петдесетото издание на Салона се хвана за главата: как е възможно да се направят толкова много премиери на новоизлезли книги.

Тези дни казах на Снежана, че за осемнадесет години съм остарял на капрата. А тя се усмихна и каза: Не е вярно, ти там израсна...“ (67).

Вечерите (лирически, творчески, юбилейни, паметни), проведени в Салона, към днешна дата са над 1200. И дейността му продължаваше, ако и Велин Георгиев да бе надхвърлил 85-те. Няма у нас такъв литературен салон, който да оцеля четвърт век.

* * *

Какво обаче видяха някои от новите герои на деня зад този негов почти безразсъден за времето си акт? През 1995 г. във в. „Демокрация”, под рубриката „Жажда за софра”, излезе памфлет на Г. К. Кирилов под заглавие „Соцреалисти в стар файтон”. В него четем:

„И понеже стана дума за стар файтон и за Дядото, се досетих, че има такъв „литературен салон” в София – „Старият файтон” в къщата музей „Димитър Благоев”.

В това няма нищо лошо! Не виждам и нищо лошо, че там се събират и единомишленици – последователи на червената идея, за която все смята, че е жива или поне, че ще се съживи. Та затуй и умовете, и душите им са изпълнени с болезнена носталгия по едно отминало време, за което какво ли не биха дали да се върне. И срещи правиха с Жан Виденов да плачат, че никой вече не им обръща внимание, че са забравени от държавната софра, и на моабет се събираха с кандидата за кмет на София – банкера Йосифов.

Та какво им остава още?

Вместо да седнат и да си пишат книгите, изхабиха огромно количество енергия да лаят срещу фондация „Отворено общество” като кучета при пълнолуние, да плачат крокодилски за „унищожения” музей на Яворов и за „потъпканата” памет на поета; дори един от тях го призова в стихотворение, изрецитирано от телевизионния екран, да грабне револвера и да стреля в челата на тези, които не искат да се возят на стария им раздрънкан файтон.

Във всичко това обаче се съзира една тяхна безпомощност. Безпомощността да си върнат „държавните грижи за литературата”, да си върнат „творческия огън” на литературните си десанти (каква дума само!), да си върнат дружеските писателски соцсрещи...”. (68)

Не си спомням онези, които се събираха и събират във Файтона, да са плакали някога за „държавна софра”. И най-малко е плакал Велин Георгиев, който вършеше това свое дело абсолютно безкористно. А може да се каже, че и аз съм „израснала“ във Файтона – била съм там от създаването му до днес. Показателен е един факт. През 1995 г. Велин Георгиев бе удостоен с наградата на Съюза на българските писатели за поезия (за стихосбирката „Душа на кръста” от 1994) и съвсем в негов стил се бе отказал от паричното й изражение. Тъй и сподели пред мен в интервю за в. „Български писател“ тогава:

„Дадената ми награда от СБП приех като морален жест от страна на съюза, материалната, ако не сте разбрали, ще ви съобщя, я отказах. Пак по морални причини. Моралът на човека не е едноактна проява, той е белег на неговото съществуване. Тъкмо затова останах при себе си” (69).

В предговор към „Файтонът с пегасите” (2000) – първият сборник на Велин Георгиев с литературнокритическите му есета към вечерите във Файтона, авторът се радва, че „този салон е една от малкото ми заслужени гордости, създаден без ничия финансова помощ, на възрожденски начала. Файтонът с пегасите. Поетичната небесна колесница... И моите изречени на всеослушание мисли” (70).

На юбилейна вечер на Велин Георгиев през 2013 г. в зала 7 на НДК (тогава той навърши 80 години) Анжел Вагенщайн го нарече АПОСТОЛ – за апостолската му дейност във Файтона през годините. И го нарече още „Главният файтонджия на републиката“ (71)...

Колкото до битката на Съюза на писателите (на Хайтов) с фондация „Отворено Общество” и Сдружение на български писатели за къщата музей „Пейо К. Яворов” него време... Свидетел съм, че тази битка нямаше нищо общо с дейността на Файтона, както нямаше нищо общо с нея и стихотворението „На Яворов” от Дамян П. Дамянов в защита на музея, прозвучало от БНТ. Освен, разбира се, дето всички бяхме потресени, че посегнаха дори на Яворов и заявявахме възмущение... (72)

Салонът, създаден от Велин Георгиев, устоя на суховеите. Колко литературни салони се появиха и изчезнаха оттогава, а неговият работи. Главно – благодарение на волята и всеотдайността му. Какво ще се случи с него оттук-нататък – времето ще покаже. Надявам се „палачите” (онези, за които Велин писа в стихотворението си „Завръщане при палачите”) да не го затрият. През годините посягаха неведнъж.

* * *

Дълго избягвах темата за митарствата Велин-Георгиеви по земята българска. И не съм била права. Сега, след всичкото блъскане над загадки и неразрешимости в неговата поезия, след всичкото ровене в книги и периодика, след всичкото мислене и преосмисляне на стихове, интервюта, случайни реплики, чудатости в поведението и пр. по съвсем различен начин възприемам цялостното творчество на Велин Георгиев и самия него. Много неща ми станаха ясни и разбираеми – образи, мотиви, сюжети, скиталчества, падения и летежи. Дори и любими ми негови стихотворения, в които винаги бе имало нещо прибулено за очите ми, като например „Местожителството на душата” от „Белязано дърво” (2003):

В късна доба на ухото моят Бог ми рече:

Слушай, вече всичко каза, изкалечено човече.

Щом си някой, то изчезвай надалече.

По възможност в най-далечното далече.

Че душата твоя странстваше,

плака тя и пя по друмите.

Но дори и във пиянството

се заселваше във думите. (73)

А това, че цялото му творчество по всякакъв начин е обагрено и от темите, и от трагическите тоналности (макар често и през смях) на някогашните му несрети, е наистина ясно като бял ден, а не исках да ги виждам. Сега се мъча да проумея как наистина се е чувствал при това положение. Сам-самин. На свободна практика. С цялата земя българска – под нозете му. Птичка божия. Да... Той и пише стихотворение „Птичка божия”. То е без дата, но по цялостно внушение е сякаш отпреди 1989 г., макар по стилистика да е по-близо до стиховете му след 1989 г.:

Пътник Пантелей на колела

и на оси.

Тук не казва никой: Я ела.

Казвай кой си.

Жител без адрес. Един Човек.

Хомо Фабер,

който из родината снове.

Трудна работа.

Дом ми е все пак едно купе,

общо всъщност.

Има то размери на куплет,

но е къща.

Сменящият се пейзаж сега

ми е всичко.

И защо да питам: докога...

Аз съм птичка

божия, макар и без крила.

Значи може

да се пее в дом на колела.

Птичка божия. (74)

През 1995 г. Велин Георгиев издава и стихосбирка „Птичка божия”, в която има друго стихотворение под същото заглавие (75).

Но и се е чувствал единица, Единак. Пише и стихотворение „Единакът”:

Угасне ли денят, то удря моят час.

Аз вия сам – до глутница не ми е.

В кръвта ми е пожар. И вия, вия аз.

Аууу... Единакът вие.

Нощта е мойто време – нощта е моят ден.

Съдбата си очаквам на пусия.

Не е възможно аз да бъда победен.

Аууу... Единакът вие.

Излез, Съдба, ще те посрещна сам.

Нима не виждаш – Единак те чака.

Аз и в смъртта си няма да се дам.

Аууу... това е Единакът. (76)

А през 2011 г. издава и стихосбирка „Часът на единака“.

Така, в непомерното разпъване между висината (на поезията, на свободата на вдъхновението, на чистото звучене...) и подмолите (на самотното безпризорно битуване, на делника, на бита...), живееше Велин Георгиев до края. Блъскаше се между чистото (Птичката божия) и мрачното (Единакът). В следващи (или предишни) стихове тези образи се преобразяваха в други образи:

Съм светец и гамен.

И не ми говорете за Бога.

Говорете на Бога за мен. (77)

Тези думи светят от задната корица на стихосбирката „Адски камък” (1999) – бели на черен фон.

Птичка божия и Единак, светец и гамен – ден след ден, година след година... Как издържаше, не знам… Като на самосъд, като на „другарски съд“, като на разпит, като на изпит – пред съвестта, пред историята, пред Бога... Всекидневно, всекичасно, всекиминутно... Както е в онова стихотворение („Място за съпротива”) в „Часът на Единака” (2011), в което това състояние е фиксирано, но което, същевременно, преобръща наопаки всичко (нещо като „Птичка божия”, но по-смешно и дори абсурдно):

Тук съм... Добре съм... не казвам.

И да кажа, че съм под крушата –

Има ли смисъл... Нейсе.

Като гроб на игумен до манастира

ме има под кривата круша.

Аз си знам, че съм жив,

че от нея все нещо пада.

Само нощем,

щом блесне на месеца брадвата,

страх ме хваща за крушата.

И заставам под брадвата,

макар и ръждива.

Като райско дърво си я браня.

Как ще ми е крива, че е крива.

Аз съм тука игумен... –

на Бога говоря с молитва.

Бог все още ме чува и слуша.

Продължава да ме изпитва.

И превръща луната на круша. (78).

Ни ирония, ни самоирония. Но и – и ирония, и самоирония. Двете – едновременно. Но – и поотделно. И този тъй неочакван финал...

Колкото и да е странно, но все ми се струва, че Велин Георгиев все пак се е срещнал с Пеньо Пенев. И се е срещал всеки ден. С всяко написано стихотворение.

БЕЛЕЖКИ

1) Вж.: Живка Шишкова. „Трънен е венецът на славата”. – Пеньо Пенев. „Хумор и сатира в стихове и проза из периодичния печат”. Изд. „Тракия прес – ХХІ век” ООД, Димитровград, 2009, с. 5-9; цит. с. 9.

2) Велин Георгиев. „Ден”. – Велин Георгиев. „Видовден”. Следописи от роман. Изд. „Сибия”. С., 2001, с. 11-16; цит. с. 11-12.

3) Велин Георгиев. „Душата трябва да се труди”. – Велин Георгиев. „Видовден”..., с. 83-85; цит. с. 83.

4) Велин Георгиев. „Живак от счупен термометър”. ИК „Нов свят”, С., 2017, с. 72.

5) Пак там, с. 203.

6) Цит. по: Велин Георгиев. „Отложен поклон”. – Велин Георгиев. „Песни от човека”. Паралелни светове. Издава Национален литературен салон „Старинният файтон”, С., 2009, с. 5-6; цит. с. 6.

7) Пламен Дойнов. „Случаят „Чужда кръв” и Велин Георгиев”. – В. „Литературен вестник”, бр. 17, 30.04-5.05.2014, с. 9-11; цит. с. 9.

8) Велин Георгиев. „Аз не съм дотука”. ИК „Нов свят”, С., 2018, с. 69.

9) Петко Тотев. „Извън всички петолиния”. – Сб. Петко Тотев. „Поети”. С., 2002, с. 40-49; цит. с. 45.

10) Елена Алекова. „Заселване в думите”. – В. „Български писател”, бр. 12 (325), 27.03.2002, с. 5.

11) Велин Георгиев. „Слово за Пеньо Пенев”. – „Простори” (бр. 1, 1965). Литературна притурка на в. „Миньорски зов”. Бобов дол, бр. 1-2, 20.01.1965; вж. и: „Черна кутия”. Поетична сага. Изд. „Сибия”, С., 2005, с. 88-89 [под заглавие „Късна защита”].

12) „Велин Георгиев на 75: Стихотворението ми „Чужда кръв” бе квалифицирано като зов за контрареволюция”. Интервю на Светозар Аврамов. – Blitz.bg, 18.06.2009 (на адрес: https://blitz.bg/article/12325).

13) Пламен Дойнов. „Случаят „Чужда кръв” и Велин Георгиев”..., с. 9.

14) Публ. по стенограмата от заседанието (ЦДА, ф. 1 Б, оп. 5, а.е. 570, л. 176-177), обнародвана от Пламен Дойнов (вж.: „Литературен вестник”, бр. 17, 30.04-5.05.2014, с. 9).

15) „Высокая идейность и художественное мастерство – великая сила советской литературы и искусства”. Речь товарища Н. С. Хрущева на встрече с руководителей партии и правительства с деятелями литературы и искусства 8 марта 1963 года. – Сп. „Новый мир”, бр. 3, март 1963, с. 3-33 (прев. Е. А.); цит. с. 3.

16) Виктор Платонович Некрасов (1911, Киев, Руска империя – 1987, Париж) – руски и съветски писател, дисидент и емигрант.

17) Марлен Мартинович Хуциев (1925, Тбилиси, СССР – 2019, Москва) – съветски и руски кинорежисьор, сценарист и актьор; режисьор на филма „Заставата на Илич”, за който става дума в речта на Хрушчов.

18) Генадий Фьодорович Шпаликов (1937, Сегежа, Карелска АССР – 1974, Переделкино, Московска област) – съветски киносценарист, кинорежисьор и поет; актьор във филма „Заставата на Илич”.

19) „Высокая идейность и художественное мастерство – великая сила советской литературы и искусства”. Речь товарища Н. С. Хрущева..., с. 26.

20) Евгений Александрович Евтушенко, рожд. фам. Гангнус (1932, Зима, Сибир, СССР – 2017, Талса, Оклахома, САЩ) – руски поет, белетрист, режисьор, сценарист и актьор; номиниран за Нобелова награда за литература. „Бабий Яр“ е поема, която той пише през 1961 г. в Киев и която предизвиква широк обществен отзвук навремето.

21) „Высокая идейность и художественное мастерство – великая сила советской литературы и искусства”. Речь товарища Н. С. Хрущева..., с. 32.

22) Велин Георгиев. „Чужда кръв”. – Велин Георгиев. „Душа на кръста”. ИК „Христо Ботев”, С., 1995, с. 47-48; вж. и: Велин Георгиев. „Черна кутия”. Поетична сага. Изд. „Сибия”., С., 2005, с. 86-87.

23) Велин Георгиев. „Кръв”. – Велин Георгиев. „Видовден”..., с. 21-28; цит. с. 24.

24) Пламен Дойнов. „Случаят „Чужда кръв” и Велин Георгиев”..., с. 9.

25) Фактологическа грешка. През 1963 г. вестникът все още се казва „Народна трибуна”. Преименуван е на „Звезда” през 1965 г.

26) Велин Георгиев. „Живак от счупен термометър”..., с. 142.

27) Велин Георгиев. „Кураж, Сизифе”. Издателство на Отечествения фронт, С., 1989, с. 130.

28) „Ето съм”. Анкета на Мария Мушкарова с Велин Георгиев. – Личен архив.

Самият Велин Георгиев ми даде тази анкета, според както е написана от него и напечатана на пишещата му машинка със собственоръчните му поправки. Идеята бе да си направя копие на ксерокс и да му я върна, което и сторих. Даде ми я в желанието да ми помогне за настоящия доклад. Впоследствие анкетата излез във в. „Дума”(вж.: „Ето съм...”. Литературна анкета с Велин Георгиев. Интервю на Мария Мушкарова. – В. „Дума”, бр. 88 (8187), 10.05.2019, с. 21). Но в „Дума” няма цитирания откъс. Ден-два след публикацията в Ритуалната зала на Централните софийски гробища, когато изпращахме Велин Георгиев в последния му път, Мария Мушкарова ми даде своя вариант на анкетата. В него някои от изреченията на поета бяха съкратени и от съответният цитат бяха останали само думите:

„Тази кошмарна ситуация ме вкара в кръчмата. В легендарния „Бамбук” изживяваха своите творчески драми не един и двама. И там започна моето общуване с чашата”.

Оставям цитата според дадената ми от Велин Георгиев анкета, защото долавям в думите му желание да обясни и доуточни нещо, да се извини пред близките и приятелите си за състоянията, в които изпадаше понякога и тревожеше всички ни; както и вероятен упрек към онези, които злорадстваха, когато го виждаха такъв, какъвто понякога биваше. Вероятно е имал нужда да каже това, което е казал, преди да си отиде.

29) „Велин Георгиев на 75: Стихотворението ми „Чужда кръв” бе квалифицирано като зов за контрареволюция”. Интервю на Светозар Аврамов...

30) Велин Георгиев. „Звезда между звездите”. – В. „Народна трибуна”, бр. 47, 19.06.1963 [бел. под линия – П. Д.].

31) Пламен Дойнов. „Случаят „Чужда кръв” и Велин Георгиев”..., цит. с. 10.

32) Велин Георгиев. „Реплика през масата”. – „Простори” (бр. 1, 1965), литературна притурка на в. „Миньорски зов”. Бобов дол, бр. 1-2, 20.01.1965; вж. и: Велин Георгиев. „Черна кутия”..., с. 245-246 [под заглавие „Влечуго” и редактирано].

33) Велин Георгиев. „Близост”. – „Простори” (бр. 1, 1965), литературна притурка на в. „Миньорски зов”. Бобов дол, бр. 1-2, 20.01.1965; вж. и: Велин Георгиев. „Душа на кръста”..., с. 81-82 [редактирано].

34) Пак там.

35) Велин Георгиев. „Душа на кръста”..., с. 64.

36) Велин Георгиев. „Сънувам, че живея”. – Велин Георгиев. „Небесна колесница”. Думи, изречени на глас. Издава Национален литературен салон „Старинният файтон”. С., 2007, с. 6-7; цит. с. 7.

37) „Сънувам, че живея”. Велин Георгиев пред „Български писател”. Разговор на Елена Алекова. – В. „Български писател”. Бр. 41 (74), 10-16.10.1995, с. 7.

38) Велин Георгиев. „Отворено писмо”. – „Простори” (бр. 1, 1965), литературна притурка на в. „Миньорски зов”. Бобов дол, бр. 1-2, 20.01.1965; вж. и: Велин Георгиев. „Из „Отворено писмо”. – В. „Трибуна”, бр. 444 (119), 27.12.1993-10.01.1994, с. 2.

39) Велин Георгиев. „Обич и тревога за България”. – „Простори” (бр. 1, 1965), литературна притурка на в. „Миньорски зов”. Бобов дол, бр. 1-2, 20.01.1965.

40) Велин Георгиев. „Най-хубавото”. – „Простори” (бр. 1, 1965), литературна притурка на в. „Миньорски зов”. Бобов дол, бр. 1-2, 20.01.1965; вж. и: Велин Георгиев. „Тук съм”. Изд. „Народна младеж”, С., 1972, с. 7; Велин Георгиев. „Белязано дърво”. Избрана лирика. Изд. „Сибия”, С., 2003, с. 184.

41) „Двойният юбилей на поета Велин Георгиев – 60-годишнината на поета и 30-годишнината от скандала с „Чужда кръв”. [Ред. бел.]. – В. „Трибуна”, бр. 444 (119), 27.12.1993-10.01.1994, с. 2.

42) Велин Георгиев. „Аудитория от остригани глави”. – Велин Георгиев. „Видовден”..., с. 29-36; цит. с. 32.

43) [Другарю Ганчовски...]. София. 2.07.1965. – Личен архив.

44) Димитър Копривленски. „Щом огънят от младини е силен... на старини се топлим с пепелта”. – В. Дума”, бр. 199 (7796), 11.11.2017, с. 21 (на адрес: https://duma.bg/shtom-oganyat-ot-mladini-e-silen-n153982?h=pdfarchive&pdfarchiveId=2881).

45) Велин Георгиев. „Кръчма”/“Лудница“. ИК „Орел, рак и щука”, С., 1995; цит. по „Кръчма“, с. 15.

46) Препр. към: Борис Христов. „Вечерен тромпет”. Стихотворения. Изд. „Георги Бакалов”. Варна, 1977.

47) Велин Георгиев. „Нова строфа”. – Личен архив.

48) „Велин Георгиев на 75: Стихотворението ми „Чужда кръв” бе квалифицирано като зов за контрареволюция”. Интервю на Светозар Аврамов...

49) Велин Георгиев. „Луд”. – Велин Георгиев. „Видовден”..., с. 86-87; цит. с. 86.

50) От Иоана Свето Евангелие 12:24.

51) Велин Георгиев. „Душа на кръста”..., с. 5-6.

52) Цит. по: Велин Георгиев. „Песни от човека”..., с. 5-6.

53) Велин Георгиев. „Песни от човека”..., с. 5.

54) Пак там, с. 21.

55) Велин Георгиев. „Баладично завръщане”. Поема монодрама. С., 1997, с. 5.

56) Пак там, с. 37.

57) Велин Георгиев. „Фалшивият човек”. – Велин Георгиев. „Видовден”..., с. 162-164; цит. с. 162.

58) Пак там; цит. с. 164.

59) Пак там; цит. с. 163.

60) Велин Георгиев. „Луд”. – Велин Георгиев. „Видовден”..., с. 86-87; цит. с. 86.

61) Велин Георгиев. „Ние и те”. – Велин Георгиев. „Видовден”..., с. 38-43; цит. с. 38.

62) Пак там; цит. с. 39.

63) Пак там; цит. с. 40.

64) Пак там; цит. с. 41.

65) Пак там; цит. с. 42.

66) Велин Георгиев. „Видовден за страхливеца”. – Велин Георгиев. „Видовден”..., с. 140-141.

67) „Търсен и отзивчив”. Интервю на Савка Чолакова с Велин Георгиев. – В. „Над 55”, 2.09.2012; „Вкусът на болката”. Нашият роман..., с. 99-104. Цит. по книгата, с. 101-102.

68) Г. К. Кирилов. „Соцреалисти в стар файтон”. – В. „Демокрация”, 15.11.1995, с. 7.

69) „Сънувам, че живея”. Велин Георгиев пред „Български писател”. Разговор на Елена Алекова..., с. 7.

70) Велин Георгиев. „Книга за автори и книги”. – Велин Георгиев. „Файтонът с пегасите”. Мисли, изречени на всеослушание. ИК „Христо Ботев”. С., 2000, с. 5-6; цит. с. 6.

71) Цит. по: Велин Георгиев. „Вкусът на болката”. Нашият роман. ИК „Нов свят”. С., 2016, с. 93-94.

72) Доколкото темата за къщата музей „Пейо К. Яворов” е повдигната, не е излишно да се посочат някои публикации от онова време във в. „Български писател”, които ще припомнят позабравени днес факти по случая: Николай Василев. „Пак спасяват Яворов”. – В. „БП”, бр. 39 (72), 26.09-2.10.1995, с. 1; Любка Захариева. „Взеха на ишлеме паметта на Яворов”. – В. „БП”, бр. 40 (73), 3-9.10.1995, с. 16; „Обръщение на Управителния съвет на Съюза на българските писатели”. – В. „БП”, бр. 41 (74), 10-16.10.1995, с. 2. Впрочем, това обръщение е показателно:

„На заседанието си на 28 септември 1995 г. Управителният съвет на Съюза на българските писатели обсъди скандалните опити на неколцина свои членове да превърнат първия и третия етаж от музея на Яворов в кафене и офиси на Акционерно дружество „Литературен форум”. На това срамно посегателство на една българска светиня трябва да бъде сложен край, преди намеренията за „ремонтирането” да нарушат невъзвратимо вътрешността на сградата.

Управителният съвет на Съюза на българските писатели призовава Върховната прокуратура незабавно да разгледа случая с присвояването на музея и да бъдат спрени всякакви преустройства и ремонти.

Председател: Николай Хайтов

Главен секретар: Никола Инджов”.

И още публикации: „Ботев беше оклеветен, Вапцаров – посечен, дойде ред на Яворов”. Разговор на Жана Веселинова с Николай Хайтов. – В. „БП”, бр. 41 (74), 10-16.10.1995, с. 3; Драгомир Шопов. „Гневно”. Стихотворение. – В. „БП”, бр. 41 (74), 10-16.10.1995, с. 3; „Стенограма на пресконференцията, състояла се в къщата музей „П. К. Яворов” на 21 септември 1995 г.”. – В. „БП”, бр. 41 (74), 10-16.10.1995, с. 10-11; „Истината”. За юридическата страна на спора за музей „П. К. Яворов” (Живка Томова – началник на Главно управление „Правно-нормативно” при Министерството на културата – из стенограмите на пресконференцииите). – В. „БП”, бр. 42 (75), 17-23.10.1995, с. 6; „Как се краде литературен музей”. Стенограма на пресконференцията за къщата музей „П. К. Яворов”, организирана от Министерството на културата, 29.09.1995 г. – В. „БП”, бр. 43 (76), 24-30.10.1995, с. 3, 10-11; „Хорът на гарваните”. (Бележка на редакцията, подписана с БП). – В. „БП”, бр. 44 (77), 31.10-6.11.1995, с. 3; Николай Василев. „Крадците нямат кауза”. – В. „БП”, бр. 45 (78), 7-13.11.1995, с. 1; Ганка Найденова-Стоилова. „Пред поредната Голгота на Яворов”. – В. „БП”, бр. 45 (78), 7-13.11.1995, с. 3, и др.

73) Велин Георгиев. „Белязано дърво”..., с. 139.

74) Велин Георгиев. „Черна кутия”. Изд. „Сибия”., С., 2005, с. 92.

75) Велин Георгиев. „Птичка божия”. Лирика. Издава „Артиздат-5”, С., 1995, с. 62. Стихотворение „Птичка божия“ е посветено на Минко Бенчев:

Този вятър сърдит не пожали

на дърветата пъстрите ризи.

Как хвърчаха листата-парцали...

Но след дългите му капризи –

на върха на дървото, най-горе,

едно странно листо е останало,

едно странно листо – несъборено.

Нищо странно в това, нищо странно.

Разяреният вятър връхлита

и високото върше люлее.

Но листото

стои,

не отлита.

И дори се опитва да пее.

76) Велин Георгиев. „Часът на Единака”. Нови стихотворения. Издава Национален литературен салон „Старинният файтон”., С., 2011, с. 53.

77) Велин Георгиев. „Адски камък”. Изд. „Български писател”, С., 1999 [на корицата отзад].

78) Велин Георгиев. „Часът на Единака”..., с. 50.