/Поглед.инфо/ Огнян Стамболиев разговаря с нашия изтъкнат музикант по повод 60- годишнината му

УВАЖАЕМИ ПРОФЕСОР КУЮМДЖИЕВ, ТАЗИ ГОДИНА Е ЮБИЛЕЙНА ЗА ВАС. ПОВОД ЗА ПОГЛЕД НАЗАД, ЗА РАВНОСМЕТКА, НО И КЪМ БЪДЕЩЕТО. НЕКА ДА ЗАПОЧНЕМ С НАЧАЛОТО – С ВАШИЯ РОД, ДОМ И ДЕТСТВО. С ПЪРВАТА СРЕЩА С МУЗИКАТА...

В моето семейство няма професионални музиканти, но майка ми е свирила на цигулка и именно тя ме насочи към този инструмент. Така започнах още 5-годишен в детската школа към тогавашното Средно музикално училище в родния ми град Бургас, а през 1973 г. постъпих като редовен ученик в училището (тогава музикалните училища имаха само гимназиален курс).

СЛЕД МУЗИКАЛНАТА ГИМНАЗИЯ СЕ НАСОЧИХТЕ НЕ КЪМ ИНСТРУМЕНТА, А КЪМ МУЗИКОЗНАНИЕТО. ЗАЩО?

Към музикознанието ме насочи моята учителка по история на музиката Бисерка Граматикова – една изключителна личност, отдадена на педагогическата професия и много задълбочен изследовател. Много съм й благодарен! Тя ме подготви - безвъзмездно! – и за основния приемен изпит в тогавашната Българска държавна консерватория – писмена тема по история на музиката, а конспектът обхващаше целия материал от петте учебни години. За мен тя и до днес остава пример за професионална честност и благородство, безкористност и доброжелателство. Дано да е жива и здрава още дълги години!

СЛЕД ДИПЛОМИРАНЕТО ЗАПОЧНАХТЕ ДА ПРЕПОДАВАТЕ В ПЛОВДИВ, СТАРА ЗАГОРА, СОФИЯ... ОБИЧАТЕ ЛИ ДА ПРЕПОДАВАТЕ?

Преподавам вече 34 години. Работата с младите хора – ученици или студенти – е също творческа, аз поне я приемам така, тя ме стимулира, особено, когато виждам и по-специален интерес, желание да се научи нещо допълнително. Обичам тази работа, тя ми дава много – обогатявам се от контакта с младите хора.

ПЪРВИТЕ ВИ СЕРИОЗНИ МУЗИКОВЕДСКИ ТРУДОВЕ И ПУБЛИКАЦИИ БЯХА ВЪРХУ СТАРАТА БЪЛГАРСКА ЦЪРКОВНА МУЗИКА.

Да, първите ми научни статии бяха посветени на българската църковна музика. По-късно станах докторант в тогавашния Институт по изкуствознание в БАН и защитих дисертация върху многогласната българска църковна музика след Освобождението до 30-те години на миналия век. Така тази музика стана една от основните насоки в изследователската ми дейност.

КОЙ ОТ СВОИТЕ ТРУДОВЕ ЦЕНИТЕ НАЙ-ВИСОКО И КАКВО БИХТЕ ИСКАЛИ ОЩЕ ДА НАПРАВИТЕ?

Трудно е да кажа, но монографията ми „Многогласната литургия в българската музика (1878 г. – 30-те години на ХХ век)” е най-цитираният ми труд, радвам се, че доколкото можах, поставих основата на запълване на едно от белите полета дотогава в историята на българската музика. В момента работя с моята съпруга над ново издание на нашия Немско-български музикален речник, който излезе още през 2000 г. и отдавна е изчерпан.

В ПЛОВДИВ СЪДБАТА ВИ СРЕЩНА С ИНТЕРЕСНИ ЛИЧНОСТИ: ДОБРИН ПЕТКОВ, АСЕН ДИАМАНДИЕВ, ИВАН СПАСОВ. КАКВО БИХТЕ КАЗАЛИ ЗА ТЕЗИ ХОРА И СРЕЩИ?

Наистина имах щастието да контактувам с тези големи имена в музикалната ни култура. Разбира се, не пропусках концерт с Добрин Петков и Пловдивската филхармония. И досега ясно помня последната му оперна премиера в Пловдив – „Отело” от Верди, спектакъл на изключително високо, европейско равнище. Но лични срещи с Добрин Петков имах още като студент по повод на дипломната ми работа, посветена на оркестровото творчество на Константин Илиев. Той осъществи изпълнение на Третата му симфония в Пловдив (май това беше второто й изпълнение изобщо) и ми даде оригиналната авторска партитура, за да работя с нея. Тогава се срещнах и със самия Константин Илиев. Срещите с двамата станаха възможни благодарение на леля ми Катя Вълева – дългогодишен корепетитор в Софийската опера – тя беше близка и с двамата, особено с Добрин Петков.

Добрин Петков, освен че беше диригент от европейска величина, издигна Пловдивската филхармония на много високо ниво – всички концерти с него бяха събития, които имаха особено излъчване. Щастлив съм, че като директор на Средното музикално училище в Пловдив (днес Национално училище за музикално и танцово изкуство) успях да реализирам идеята си то да приеме неговото име, което и до днес носи с чест и отговорност.

Срещите ми с Асен Диамандиев бяха свързани най-вече с книгата, която с моята съпруга трябваше да подготвим за 85-годишнината му през 2000 г. Той беше невероятно скромен и доброжелателен човек, с огромен принос за музикалната култура на Пловдив - и за Певческото дружество, и за Музикалното училище, и най-вече за днешната Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство, който създава преди повече от половин век. Не случайно отскоро тя носи неговото име. Беше винаги отворен към новото, търсещ и същевременно винаги готов да помогне на по-младите.

ПО ВАША ПОРЪЧКА ИВАН СПАСОВ, ЕДИН ОТ ГОЛЕМИТЕ, БИХ КАЗАЛ, „МОДЕРНИ БЪЛГАРСКИ КОМПОЗИТОРИ”, СЪЗДАДЕ ЕДИН ОТ СВОИТЕ ВЪРХОВИ ОПУСИ, „МИЗЕРЕРЕ”. ОТКЪДЕ ВИ ДОЙДЕ ТАЗИ ИНТЕРЕСНА ИДЕЯ?

Във връзка с 50-годишния юбилей на Средно музикално училище „Добрин Петков” в Пловдив през 1995 г. като негов директор се обърнах към Иван Спасов с предложение да напише произведение по този повод. Тогава той композира 24 багатели за пиано, които посвети на младите пианисти в училището, и „Мизерере” за солисти, дамски хор и камерен оркестър. През тези години училището имаше изключително силен камерен оркестър, чиито членове днес работят в много страни по света. Вярно е, че „Мизерере” няма празничен характер, съответстващ на повода, но е едно от най-ярките вокално-инструментални произведения на Иван Спасов, а фактът, че той го написа за училището, говори за равнището на камерния оркестър. Премиерата беше заедно с камерна капела „Полифония” с диригент Ивелин Димитров на „Зимни музикални вечери” в Пазарджик през януари 1996 г., а малко след това „Мизерере” бе отново изпълнено в НДК и директно излъчено по БНТ. Освен това тогава като директор на Музикалното училище имах и делови срещи с Иван Спасов - по същото време той беше ректор на Академията.

ЗА ЛАЗАР НИКОЛОВ, ТОЗИ ГОЛЯМ МУЗИКАНТ И БИХ КАЗАЛ „ВЪТРЕШЕН ДИСИДЕНТ” НАПРАВИХТЕ КНИГА. С КАКВО ВИ ПРИВЛЕЧЕ ТАЗИ ЛИЧНОСТ?

Лазар Николов, освен че бе бургазлия като мен, бе много близък с чичо ми Тодор Куюмджиев и леля ми Катя Вълева. Така се сближих и аз с него и нерядко съм бил в дома му на ул. „Бачо Киро” 4 в София. Интересът към неговата музика се породи още в ученическите ми години – ясно помня например премиерата на Втората му симфония през 1979 г. в Бургас, изпълнена от Бургаската филхармония с диригент Йордан Дафов. Това е изключителна личност в българската музика и изобщо в българската култура, човек, който не се е огънал на политическия натиск и на конюнктурата и не е написал нито едно произведение, свързано с тогавашната идеология. Щастлив, съм, че успях да направя три издания, свързани с него – монографията на Константин Илиев, която видя бял свят през 2002 г. - 20 години след написването й, писмата между Константин Илиев и Лазар Николов през 2005 г. и книга с част от архива на Лазар Николов, който ми предостави съпругата му, през 2017 г. Издаването на архивите, на изворите в цял свят е много важна дейност, защото история може да пише само въз основа на документите. А тези документи са особено ценни, защото съдържат истини, премълчавани дълго време.

СЪЮЗЪТ НА МУЗИКАЛНИТЕ ДЕЙЦИ, НАЙ- СТАРОТО ТВОРЧЕСКО ОБЕДИНЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ, ВИ ПРИВЛЕЧЕ КАТО СЪТРУДНИК. СТАНАХТЕ ГЛАВЕН РЕДАКТОР НА СПИСАНИЕ „МУЗИКАЛНИ ХОРИЗОНТИ”, А БЯХТЕ И ЗАМЕСТНИК-ПРЕДСЕДАТЕЛ. РАБОТИХТЕ В УПРАВАТА И НА СЪЮЗА НА КОМПОЗИТОРИТЕ. СИГУРНО ТАЗИ РАБОТА ВИ УВЛИЧА?

За обществената работа човек трябва да има усет и да не търси облаги. Привлича ме с това, че в тези трудни за музикалната ни култура времена бих могъл да допринеса за развиване на българските традиции, за разширяване на интереса към българското музикално творчество, за съхраняване на паметта към големи личности в българската музикална култура. Това е и мисията на списанието, на което съм главен редактор вече повече от 20 години.

КАЗАНО НАКРАТКО: В КАКВО СЕ ИЗРАЗЯВА КРИЗАТА В БГ КУЛТУРА И В БЪЛГАРСКИЯ МУЗИКАЛЕН ЖИВОТ? ПРИЧИНАТА Е САМО В РЕФОРМИТЕ ИЛИ И В САМИТЕ МУЗИКАНТИ?

Мисля, че реформата в държавните музикални институции, наложена отгоре по неясни критерии, отдавна е компрометирана. И тук не става дума само за финансиране, а за лишаване от възможността за самостоятелна репертоарна политика на съставите (изключение са тези в София), която да формира и публика, и отношение към тази музика. Това води до борба за оцеляване. Разбира се, средства има, всеки ден се раздават за какво ли не. Но по-тревожното е, че липсва политика на държавата в областта на културата, липсва разбиране, че тя е едно от малкото неща, които ни представят достойно по света. И затова всичко се прави „на парче”, без цялостно виждане за развитието й.

КАКВО БИ ТРЯБВАЛО ДА СЕ НАПРАВИ, ЗА ДА СЕ ИЗЛЕЗЕ ОТ ТАЗИ КРИТИЧНА СИТУАЦИЯ? НАПРИМЕР, ДА СПРЕ ИЗТИЧАНЕТО НА МЛАДИ МУЗИКАЛНИ ОТ БЪЛГАРИЯ?

Да има достойно заплащане. Това, разбира се, засяга и други сфери. Така че музикантите, подобно на лекарите или на учени в различни области, ще продължат да търсят реализация в други страни. Трябва да има промяна и на отношението към предмета музика в българското училище, да се осмисли неговото много важно значение за формирането на младите хора. За изграждането у тях на вкус и отношение към стойностната музика. До преди няколко десетилетия в повечето училища имаше хор, ученически духов оркестър. Сега училищното музициране е в историята, за разлика от повечето страни от Европейския съюз, а и не само там.

ВИЕ СТЕ ОТ МАЛКОТО НАШИ МУЗИКАЛНИ ДЕЙЦИ, КОИТО ОТСТОЯВАТ ТВЪРДО ГРАЖДАНСКАТА СИ ПОЗИЦИЯ? ЗАРАДИ НЕЯ НАСКОРО ОКОЛО ВАС ИМАШЕ СКАНДАЛ. НАДЯВАТЕ ЛИ СЕ НЯКОЙ ДЕН В БЪЛГАРИЯ ДА НЕ СЕ СЛУЧВАТ ПОДОБНИ НЕЩА?

Едно от малкото неща, които не могат да се купят, е достойнството. Винаги съм отстоявал своята гражданска позиция, каквото и да ми е струвало – просто така съм устроен. Човек трябва да цени свободата си, да не позволява друг да говори от негово име. Не трябва политиката да навлиза в академичното пространство под формата на криво разбрана автономия. Когато правих книгата с архива на Лазар Николов, наистина не вярвах, че в наши дни може да се върне мисленето от сталинистки тип. Впрочем у някои хора то никога не си отивало. Но точно личности като Лазар Николов, устояли на времето, ми дават надежда.

БЕЛ. АВТ.

Пловдивската академия за музикално, танцово и изобразително изкуство преди две години произведе депутата от ГЕРБ Менда Стоянова (избрана в Пловдив и шеф на парламентарната бюджетна комисия) в почетен доктор хонорис кауза. Заслугата й била, че уредила академията с 1,1 млн. лв. държавни средства за ремонт на сградата на академията. Стоянова не е дала лични пари, а на данъкоплатците и реално те заслужават почетната титла, а не тя. Затова, че проф. Куюмджиев и съпругата му, проф. Полина Куюмджиева изразиха принципното си несъгласие с този акт на ректора Милчо Василев бяха... наказани с предупреждение за дисциплинарно уволнение!