/Поглед.инфо/ При нас криза няма, даже имаме театър шампион, твърди зам.-кметът на София Тодор Чобанов
Дълбока криза изживяват държавните културни институти в областта на сценичните изкуства. Много от театрите, оперите и оркестрите имат огромен финансов дефицит и изпитват сериозни затруднения да функционират нормално. Преди дни Министерството на културата оповести нови правила за финансиране на сценичните изкуства, при които базата за определяне на субсидията ще бъде 1 лв. приходи.
Постановлението ще влезе в сила от 1 юли. Новите правила предвиждат за всеки лев, спечелен в драматичните и драматично-куклените театри, държавата да превежда на института по 2,50 лв.; куклените театри ще получават по 3 лв. за 1 лв. приходи; филхармониите, опери, музикално-балетни центрове и фолклорни ансамбли – по 6 лв.; Софийска опера и балет, музикално-драматични театри, театрално-музикални центрове и експериментални институти по 4 лв.; симфониети по 8 лв. (Вижте в ОЩЕ ПО ТЕМАТА).
Междувременно в столичните общински театри се радват на добри години. Нещо повече – Малък градски театър „Зад канала“ е шампион със своите 44% от бюджета си спечелени приходи и то без компромиси в качеството. Затова поканихме зам.-кмета на София д-р Тодор Чобанов да обясни каква е философията на функционирането на столичните културни институти и възможно ли е да бъде приложена в държавните.
Формулата на успеха
– Министерството на културата обяви нови правила за финансиране на сценичните изкуства, базирани на приход от 1 лв. Ще подобрят ли ситуацията в държавната култура, която е в състояние на криза, г-н Чобанов?
– Кризата е по-скоро във финансовия модел, изкуството като творчески процес и по-жизнено от всякога – виждате колко наши творци спечелиха напоследък големи награди по света – кино, визуални изкуства… Ние смятаме, че за Столична община сме намерили добрия модел – пълна свобода за нашите директори, всички приходи си остават за тях, насърчаваме качеството – на този принцип от години работят общинските театри, а отскоро – и нашите оркестри. На оркестрите – и на трите – в последната година повишихме възнагражденията, даваме им възможност за участие във външни проекти, могат да задържат приходите си като театрите. Убеден съм, че държавните културни институти в София могат да работят също толкова успешно по нашия модел, който бе първоначално въведен още от г-н Борисов като кмет и ние развихме през годините.
– Приложима ли е формулата за финансиране на общинските театри в държавните културни институти?
– Нашата рамка е изработена в резултат на сериозен анализ, направен през 2006 г. На практика от следващата година четирите столични общински театри заработиха по система, която им гарантира пълна самостоятелност и задържане на всички приходи. В началната фаза на тази реформа, която бе проведена още 2006-2007 г., общината гарантира 80% от техния миналогодишен бюджет спрямо този период, след което те реално започнаха да увеличават дела на своя принос в собствения си бюджет – в момента той при повечето от тях е над 30% и расте постоянно. Имаме театър – шампион с 44% от бюджета си, генерирани от приходи и около 75% средна запълняемост на салона, при това при изключително високо качество на постановките – „Зад канала“.
– Какви са реално обстоятелствата, за да се случва това – в държавните театри публиката е спаднала последната година с 25-30%?
– При нас успехът се дължи на няколко основни фактора. Първият, разбира се, е високото качество на предлаганата театрална продукция, привличането на добри актьори, които се издирват още на скамейките в НАТФИЗ. Работим с български и европейски произведения, търси се най-доброто творчество, което може да се предложи на театралната сцена. Основният стимул за творците е, че те получават възнаграждения, които са съобразени със степента на тяхното ангажиране в творческия процес, от броя на участията им. Сценичният персонал също е обхванат в тази система и получава допълнителни възнаграждения. Билетите, които продават нашите театри, са сред най-скъпите – което е индикатор за високото качество на онова, което се случва на сцената. Творците са с ясното съзнание, че всяко тяхно усилие ще бъде възнаградено. Същевременно по т. нар. „Интегриран план“ сме предвидили сериозни инвестиции в културната инфраструктура, което допълнително насърчава творците. Съвсем скоро те ще могат да се трудят във възможно най-съвременната и качествена среда.
– Основният проблем при държавните театри се оказва ниският билет, в общинските институти задали ли сте минимален праг на цената му?
– Не, нашите театри имат стопроцентова свобода и за ценовата политика. Моето лично убеждение е, че трябва да бъде поставена минимална цена – нещо, което и колегите от Министерството на културата са го разбрали. Свалянето надолу на цената играе лоша услуга на театралните ни среди и въобще на културата. При нас дори с намаления и с отстъпки билетът не пада под 8-10 лева. Интересно е, че театърът с най-високи цени има и най-голяма средна запълняемост и най-голям дял от бюджета от собствени приходи! Мисля, че публиката купува тези билети с убеждението, че зад тази сравнително по-висока цена се крие много високо качество. Създадени са постоянни публики, което е важен елемент от успеха.
Аз самият при всяка възможност ходя на театър или концерт, макар че съм млад татко и в момента семейството се нуждае от моето присъствие. В кулоарите на спектакъла „Антигона“, например, който неслучайно събра толкова много номинации, слушах две млади момичета, които си говореха колко им е харесало. Едната каза, че гледа представлението за четвърти път и ще идва и още. Защото сюжетът, който е модернизиран по един великолепен начин, докосва вълненията на съвременния човек. Защото актьорите се раздават за публиката си всеки път.
– Рестрикции налагате ли?
– Никакви. Както ви казах, премахнахме дори щатните разписания. Те вече имат свободата всеки сезон да решават с колко артисти, с колко щатен персонал ще работят. Защото истината е, че щатът е вид ограничение. Някои постановки изискват голям брой актьори, сценични работници. Други – не. Нашите директори, разбира се, имат норма от 200 до 300 представления годишно, в зависимост от театъра. Но те не само, че я изпълняват, а я надминават, защото имат стимул да играят още и още. Системата е така направена, че им се отплаща усилието да играят, да поставят отново и повече заглавия.
Насърчаваме ги да пътуват в страната и в чужбина. Подпомагаме, макар и ограничено, те да отидат например на „Аполония“. Често ги изпращаме при българските общности в близката чужбина. Регулярно наши трупи играят в Западните покрайнини, работим с Македония, с Румъния…
– Бил сте заместник-министър на културата и прекрасно знаете дали тази система може да се приложи в държавните институти, кажете реално възможно ли е?
– Приложима е, да, с някои уговорки. Възможна е за държавните културни институти в София, защото нейното успешно функциониране е в пряка връзка с обема на публиката. За да съществува подобна система успешно и да не се генерират дефицити, трябва да има един критичен минимум публика, който в столицата е наличен. Софиянци и гостите на града обичат да ходят на театър и да слушат класическа музика. Затова се случва някои вечери да се провеждат три-четири концерта едновременно. Ние инвестираме много в това още учениците да започнат да посещават културни събития, за да се изгради у тях нагласата да бъдат публика на елитната култура.
Според мен културата трябва да се финансира чрез гъвкав модел – дейността на столичните структури да е направена по един маниер, на тези в страната – по друг. Например в страната би могъл да се търси френския опит, чрез който се субсидират брой продукции, а не „на седалка“.
Това обаче извън големите градове като Пловдив, Варна, Бургас, едва ли е възможно. Критичната маса зрители – за такъв финансов модел с високи приходи – не навсякъде може да бъде достигната. Дълбоко вярвам, че в културата не бива да има уравниловки, общи правила за всички. Просто защото всеки творец е уникален и различен. Според мен културата трябва да се финансира чрез гъвкав модел – дейността на столичните структури да е направена по един маниер, на тези в страната – по друг. Например в страната би могъл да се търси френския опит, чрез който се субсидират брой продукции, а не „на седалка“. Това е един модел, който би компенсирал недостига на публика – или покупателната способност – в страната. Министерството на културата може да се опита да гарантира достъп до конкретни сцени в страната и в чужбина за състави, които нямат достатъчно възможност да играят на домашна сцена с голям финансов резултат. Не можем да лишим никоя общност, особено областните центрове, от тези базови културни услуги.
Европеецът не може без театър и класическа музика
– Театралните салони на някои места може би е необходимо да бъдат оборудвани и за кино, защото по време на прехода кината бяха закрити?
– Достъпът до кино също е сериозен проблем. Мисля, че ако трябва да класираме дефицитите в културата, достъпът до некомерсиално европейско кино, както и до стойностно българско кино, е особено затруднен.
Връщайки се към театъра – да имаш театър и достъп до класическа музика е част от това да бъдеш европеец. Онова, което различава Европа от останалия свят, е именно този уникален културен живот. Това ни прави българи, това ни прави европейци. Не можем да лишим местните общности от култура, тъй като нашата идентичност зависи от това.
– Много ли са 50 културни института на държавна издръжка, как мислите?
– Зависи от това какви задачи очакваме да извършват тези 50 културни института… Например нашето решение да премахнем щатните разписания на практика позволи директорите на театрите динамично да увеличават обема на трупата, или да я намаляват според своя репертоар. Този модел би могъл да се тества и в държавни културни институти. Има нагласи при нас в системата, че като си на щат – играеш-не играеш – получаваш заплата, това трябва да бъде преодоляно. Трябва да се търсят модели, които насърчават активната работа, участието в повече постановки, в повече концерти, да позволяват на актьорите да работят на повече от едно място. Камен Донев е реален успешен пример за това.
– Камен Донев не е ли по-скоро изключение?
– За мен грешката е, че гледаме само лошите примери – а трябва да търсим добрите. Камен Донев е добър пример за виталността на изкуството у нас, за нарастващия интерес на публиката. Няма пречка един актьор да работи в три-четири театъра в страната. На хонорар. На половин щат. Да се търсят гъвкави модели, защото в крайна сметка България не е толкова голяма – като сцена, като публика, като общност. Трябва да развържем всички механизми, за да може тези актьори да реализират своя потенциал.
– Някои актьори над определена възраст със сигурност няма да имат силите да играят на няколко места, да пътуват – накрая ще се окаже, че мизерстват.
– Затова е необходим внимателен подход към изработването на системата за финансиране. Не бива в никакъв случай да има едни и същи правила в страната и в София, защото извънстоличните театри имат специфични потребности, които трябва да бъдат гарантирани.
Масовата култура може и изцяло на пазара
– Как държавата, според вас, би могла да стимулира високата култура и същевременно да не санкционира масовата?
– Откакто свят светува, аз все пак съм археолог преди всичко, културата бива елитна и масова. Това няма да се промени нито в наше време, нито в следващите епохи. Освен това една от хубавите страни на нашия живот е, че има разнообразие и че демокрацията предполага свобода на избора, дори и в потреблението на култура. Не можем да принудим хората да слушат Бах и Моцарт, но можем да ги насърчаваме. Защото има видове култура, които са структуроопределящи. Масовата култура не бива да бъда противопоставяне на елитната. Като под елитно разбирам тази класическа култура, която дефинира европейската идентичност – театърът е един от нейните важни компоненти. Той създава социален модел, който липсва в общества, където няма толкова развито театрално изкуство.
Същевременно масовата култура по-лесно, да не кажем изцяло, може да функционира на пазарни начала.
Има различни модели по света как обществата стимулират елитната култура. Например на Бродуей до редицата с каси има една, на която се продават субсидирани от общината билети, но те не са за всички постановки – само за онези, за които определена комисия е решила, че имат особено ценно съдържание, което трябва да достигне до всеки. Това е единият подход – държавата за определени продукти във високия културен клас да гарантира по-лесен достъп. Другият е, както ние правим, директно да субсидира създаването на високи културни продукти. Масовата култура няма как да се ползва от такива форми на стимулиране.
За мен грешката е, че гледаме само лошите примери – а трябва да търсим добрите. Камен Донев е добър пример за виталността на изкуството у нас, за нарастващия интерес на публиката. Няма пречка един актьор да работи в три-четири театъра в страната.
– Да се върнем у нас – как държавата да създаде механизъм, по който да не се субсидира масовата култура?
– Във Франция например, както и в други държави, държавата е дефинирала вида на репертоарната политика, която се субсидира – какви постановки подкрепя и какви не. Някои разчитат реално на пазара да им компенсира липсата на финансиране.
– Може би и тук трябва се въведе този подход, защото в момента театралните директори са принудени да канят „мечки“ и чалга представления, за да пълнят салоните…
– Всеки може да играе на улица „Раковски“, но субсидия е редно да получава този, който дава високо качество.
– В общинските театри нямате чалга представления и въпреки това салоните са пълни, как го постигате?
– Това е така, защото нашите театри са финансово стабилни и не им се налага. Убеден съм, че обстоятелствата принуждават колегите в страната, те не го правят заради вътрешното си убеждение, че това е хубаво и полезно.
– Да обобщим модела, който според Вас е най-подходящ за финансирането на културните институти в България. В София, да речем, всички театри минават на либералния подход на общинските, съществуват и приемни сцени. В големите градове общината би могла да си поеме театрите…
– В по-големите градове общината би могла да подпомага тази дейност на държавата. За българските условия комбинираните подходи ще са най-устойчиви – малко помощ от държавата, малко от общината, малко приходи от билети.
– За малките градчета?
– Изцяло субсидиран подход или приемни сцени. Решението трябва да е специфично за всеки регион, за всеки театър.
Графитите и глобите
– Приемате ли графитите като изкуство, г-н Чобанов?
– Разбира се, графитите са общопризнато изкуство по цял свят. С уговорката, че те се делят основно на два вида – хулигански графити и такива, които са наистина изкуство. От вторите в София имаме пример – квартал „Хаджи Димитър“ стана световноизвестен с уникалните рисувани стени на блоковете.
– Срещу хулиганските прояви на графити въведохте нови правила, коригирахте наредба на Столична община за паметниците. Заради монумента на Самуил ли се наложи тази корекция?
– Тази наредбата не беше актуализирана повече от 10 години. Тя е приемана, когато е имало изолирани случаи на посегателство над паметници в София. За съжаление, в последните години посегателствата зачестиха – тук не визирам нито Самуил, нито Паметника на Съветската армия или този на Берлинската стена. Санкции не може да няма.
– Глобите ще ограничат ли боядисванията и рушенето на публично изкуство?
– Глобата е механизъм, инструмент. В някои от случаите нарушителите не могат да избягат – когато става дума за фирми, които са правили ремонт и са ликвидирали паметни плочи, или са видоизменили такива елементи на градската памет. Има си документи, разрешения за строеж. Колкото до хулиганските прояви по обекти, паметници, къщи… този проблем съществува в цял свят, това е вид посегателство над правата на човека. Защото имаш къща, боядисал си я, инвестирал си в нейната фасада, санирал си я, и някой идва да я съсипе с надписи с гнусно съдържание, често с циничен характер, с расистки призиви. Не могат да бъдат спрени, но се стараем поне да ги ограничаваме. Разчитаме и на МВР в крайна сметка, те се грижат за обществения ред и безопасност.
– Сега вече има сериозна административна санкция – глобата е до 50 хиляди лева. Кой точно ще наказва?
– Тепърва ще изграждаме системата и ще решим кой ще бъде упълномощен да налага санкции. Вероятно Столичен инспекторат. Но при всички случаи няма да става хаотично и произволно, а ще има стоманена логика кой колко ще бъде наказван.
– Колко е глобата за боядисване на пано на Паметника на Съветската армия – като това „В крак с времето“?
– Това не се определя по такъв начин – в разговор или интервю.
– 50 хиляди лева?
– Искам да подчертая, че Паметникът на Съветската армия е държавен. И наказващ орган по отношение на него можем да бъдем и ние, но е редно да бъде Министерството на културата. Има инспекторат с разписани глоби. Те също са големи, подобни на нашите.
Царски статуи след Самуил
– Има ли опасност от „Скопски Дисниленд“ в София?
– Всеки, който е посещавал Скопие, знае, че проблемът там има няколко различни измерения. Първият според мен, като археолог и историк, дойде от това, че сложиха много паметници наведнъж. Второ – голяма част от проблема идва от дълбокото безпокойство в нашето общество, а и не само, че там се слагат фигури на личности, които нямат нищо общо със съвременната македонска държава. Всички знаем добре, че нито Юстиниан Велики има нещо общо с днешна Македония, нито цар Самуил, както още една камара личности с паметници там. Включително и паметник на Симеон Радев се беше появил някъде в Скопие. И третото ниво на напрежение идва от чисто архитектурно-художествените аспекти. Защото там на много тясно място са сложени страшно много и големи паметници. В една среда, която меко казано не насърчава тяхното нормално възприемане. Например не е разумно Александър Македонски да е на фона на 20-метров надпис „Скопско пиво“! Помните острите реакции у нас около съдържанието на рекламата около паметника на Левски. В Скопие има сблъсък между профанната среда и изкуство с претенцията да е високо и държавоформиращо.
Аз лично страшно много обичам и уважавам нашите съседи, хората там, усещам ги близки, че сме от един корен – но в това начинание техните управляващи не са на прав път. Македония в момента се опитва да прави своята „1300-годишнина“ – с тази разлика, че се подменят факти от историята. Защото един чуждестранен турист от друг континент няма как да разбере, ако не му се обясни специално, че Юстиниан или Самуил нямат нищо общо с македонската съвременна държава. Тя е възникнала в резултат на войните през 20 век. И то конкретно Втората световна война. Днес нашите две общества трябва да осъществят заедно общото ни европейско бъдеще, но това задължително изисква коректно отношение към историята.
Македония в момента се опитва да прави своята „1300-годишнина“ – с тази разлика, че се подменят факти от историята. Защото един чуждестранен турист от друг континент няма как да разбере, ако не му се обясни специално, че Юстиниан или Самуил нямат нищо общо с македонската съвременна държава. Тя е възникнала в резултат на войните през 20 век.
– Ще има ли паметници на други царе в София след Самуил?
– Това изцяло зависи от гражданите. Тези инициативи трябва да бъдат отдолу нагоре. Много рядко си позволяваме ние да инициираме конкурс, както в случая с паметника на Алеко Константинов.
– Има ли вече победител в конкурса?
– Конкурсът е на финала, избран е един от четирите проекта. Скоро ще го обявим.
– Г-н Чобанов, защо Общината не инициира изграждането на една съвременна скулптура в София, да поканите световен артист да я създаде?
– Новата наредба за паметниците за първи път регламентира изкуството в градска среда. Било то временно – с характера на инсталации, или постоянно. Така че ние сме създали чрез тези промени готови нови, здрави механизми, които да гарантират и съвременното изкуство в София. Защото ние имаме тази инерция да обвързваме изцяло темата за съвременното изкуство в градска среда с паметниците. Паметниците са консервативна форма на колективната памет. В своя дух те могат да бъдат изпълнени по един по-съвременен начин, има и такива примери, но ние имаме нужда и от чисто изкуство. Необвързано с мемориалната система. Готови сме да подкрепим такива инициативи.
– Не може ли Общината да инициира подобен конкурс?
– Обмисляме такива варианти. Имаме добри примери – Новият археологически музей в Марсилия, открит 2013 г. Финансиран е изцяло от държавата. Изключителна сграда – шедьовър на съвременното изкуство. Съчетанието между съвременното изкуството и културното наследство е успешно реализирана в този проект. Ние имаме нагласи за такива дейности и чрез тази наредба създаваме и конкретните механизми това да се случи.