/Поглед.инфо/ Според Аристотел човек е социално (политическо) „животно”. Затова най-важни науки за човека са политиката и етиката. Тъй като те дават знания как да се регулира поведението на това същество, което живее в полис (град), за Аристотел равнозначно на държава. Аристотел не разграничава държава и общество. Полисът определя човешка общност, живееща върху ограничена територия и притежаваща организация. Поради това според него полисното и политическото не се различават.
В „Политика", по всеобщо признание считана за начало на европейската политология, Аристотел разграничава два типа общности, съществуващи в полиса – семейството и полисната човешка общност. Той дефинира семейството като общност, осигуряваща всекидневния живот на хората. Семейството и другите локални общности са обект на изследване от една специална наука, за която пръв Аристотел употребява термина етика (от ἔθος). Етиката е философско знание за всекидневните отношения между хората, за правилното и неправилно поведение, учение за главната цел на човешкия живот и за положителните качества у човека – добродетелите. Затова според него етиката може да бъде наречена „малката политика". Като термин в значението, употребявано от Аристотел, етиката обозначава пространство, в което живеят, действат и общуват група от хора. Следователно етиката е елемент от всекидневието, който трябва да посочи какви са правилните взаимоотношения между хората. Но етиката не съвпада и не може да бъде теория или теоретична наука (в съвременния смисъл на думата). Тъй като цел на теорията според Аристотел е истинното знание. Знание, което важи за всички случаи. Докато етиката като познание за поведението и практическите стойности на общественото битие като проява и търсене за постигане на цели, е основана на друг принцип. Тя предлага мъдри съвети за всекидневни постъпки, но не обосновава и не гарантира абсолютни знания като всеобща норма, важаща за всички. Защото хората се различават помежду си. Те са различни, а като се вземат предвид и обстоятелствата, при които те са задължени да действат, тогава се изправяме пред неизброимо число частни случаи, за които едва ли би могъл да бъде намерен един общ, абсолютен принцип.
Аристотел е убеден, че волята на човека е делиберативна. Волята ни има способността автономно да си поставя цели. Според него политиката и етиката се вписват една в друга, защото и двете изучават полиса и по-специално полисните (социалните) качества на човека. Но човекът живее в различни общности и макар Аристотел да не употребява термина „социална група", често описва неговото съдържание. За Аристотел полисът (държавата) както чрез своите функции, така и чрез своето съдържание се дефинира като общност. Но в „Политика" Аристотел показва, че държавата може да се разделя на бедни, богати и между тях – средна прослойка. Тези подразделения са съставени от свободни хора. Аристотел говори и за други социални общности, притежаващи професионални отлики – земеделци, занаятчии, търговци. Констатацията за дихотомията според Аристотел обаче, е главно една – народ и благородници (аристокрация). Каквито и различия да се влагат в съдържанието на понятието „полис", Аристотел винаги подчертава наличието и възможността от конфликти. При това както народът, така и аристокрацията като общности предполагат вътрешна диференциация. Дори аристокрацията, според него, е далеч по-разнообразна от народа. Затова от особено значение е справедливостта като мяра във взаимоотношенията между хората. Именно справедливостта е едновременно политическо (държавно) и етично понятие. Тази категория се отнася както до разпределението на собствеността, така и до оценката на резултатите от човешката дейност. Според Аристотел справедливостта е висш социален закон, който се идентифицира с нравствеността. Да си справедлив означава да си нравствен.
Справедливото разграничаване на общностите и справедливото разрешаване на противоречията и споровете е върховен полисен принцип, отнасящ се до „πολιτεία" или конституцията (управлението) на държавата. Според Аристотел три са правилните форми на това управление – монархията, аристокрацията и демокрацията. При монархията управлява един, при аристокрацията – малцина, а при демокрацията – мнозинството. Нито една от тези форми не е съвършена, но най-близо до идеала е демокрацията. Тъй като последната по приблизително най-справедлив начин отбелязва мястото и ролята на различните групи – семейни, на фратриите, на племената, на съсловията, съставени по професионален признак и пр. И защото: „Човешката общност се простира до там, до където стига човешкия глас”, а „Свободата е основата на демократичната държава.”. Управлението на обществото не може да заобиколи проблемите на етиката. Който или които да стоят начело на държавата, винаги попадат под оценките на нравствеността.
Статичното описание на полиса като единство на перманентни тенденции и съюз чрез справедливостта показва само едната страна на обществото. Динамичното развитие на обществото може да бъде обяснено и чрез действията на различни причини. Аристотел употребява две основни понятия – материята на обществото и нейната форма. Семействата, родствените групи, групите по местопребиваване, професионалните съсловия и др. представляват специфични форми на обществото. А материята на обществото е самият полис или държавното устройство, съотношенията между професионалните групи, бедните и богатите, аристокрацията и народа. Според Аристотел в света действат както материални, така и формални причини. Но човешката активност, човешките желания, определящи динамиката на обществото, представляват в концепцията на Аристотел една друга каузалност – ефективната творяща причинност. Тъкмо тази причинност определя и измененията. Ала промените са невъзможни без целевост, без финална причина. Така Аристотел прилага и по отношение на обществото своето учение за различните видове причини – материални, формални, творящи и целеви.
Според него човек е преди всичко дейност. Който мисли за човека и иска да обясни това политическо (социално) „животно”, винаги трябва да има предвид, че неговата същност и качества се отпечатват в дейността му. А в дейността винаги съществува цел. В своята дейност човек се ръководи от една абсолютна цел – висшето благо.
В етиката са оформени главно две направления за търсене на целта или в доброто и благото, разбирани като щастие, или в изпълнението на морален дълг. В „Никомахова етика”, посветена на проблемите на етиката, Аристотел още в началото отбелязва, че цялото човешко търсене, всяко действие, предполага като цел някакво благо (добро). Но тъй като действията са различни, различни са и благата. Именно понеже са различни благата е възможно да се допусне, че съществува едно висше добро, независещо от друго, освен от самото себе си – „благо само по себе си". Това благо „ние единствено желаем за самото него и за него желаем всичко останало". То е винаги цел и никога средство. Това висше благо е блаженството, щастието, винаги желано за самото себе си и никога за някое друго нещо. Щастието е единственото благо, достатъчно за самото себе си – абсолютно благо. Но ако всички хора са съгласни, че щастието е висше благо, мненията им са твърде различни, когато определят в какво се състои щастието. Най-общо може да се каже, че у всички се формира представа за щастието според начина на живот, към който ги води навика.
За да се определи благото, трябва да се разбере каква е действителната човешка дейност и активност. Благото за всяко същество се намира в правилното изпълнение на функцията, която му е присъща. То се постига в дейността и активността му съобразно неговата природа. Природата не е създала човека като инертно същество, неспособно за творчество. Както всеки член на човешкота тяло притежава своя функция, така и човекът като цяло има своя истинска функция и предназначение. Благото за човека се намира в дейността на душата съобразно разума. Добродетелта е предразположението, с което едно човешко същество изпълнява своята функция. Признанието на човека е активността и дейността на разумната душа. Следователно доброто (благото) за човека е дейността, съобразена с добродетелта на разумната душа. Ако има много добродетели, това ще бъде дейността, съобразена с най-висшата добродетел. В тази връзка Аристотел прибавя две забележки. Основавайки се на добродетелта, която е съвършенството на човека, щастието изисква цялостното развитие на живота. Щастието съдържа, следователно, продължителност. Един единствен или повече щастливи дни не са достатъчни за постигане на щастие. От друга страна, щастието предполага, че да бъдем щастливи не е достатъчно да бъдем добродетелни. Въпреки, че щастието предполага известно количество външни блага (красота, здраве, богатство, знатен произход, приятели, политически авторитет), същественото е, че добродетелният не се поддава на превратности на съдбата. Понеже щастието се състои в душевната дейност, съобразена с добродетелта, необходимо е да се обясни що е добродетел. Аристотел дели добродетелите на дианоетични (интелектуални) и етични (морални). Етическата добродетел се отнася до наслаждението и страданието. Такава добродетел е онази, която прави човека способен към съвършена дейност по отношение на тях. Порочността се отнася до противоположното. Аристотел определя етическата добродетел като правилна среда, която определя насоката на нашите действия и на нашите страсти. Тъй като действията и страстите са способни на излишък и на недостатък, порокът се състои в първото или второто. Обратно, добродетелта се състои в точната среда или среднината между излишъка и недостатъка. Средата не е нищо друго освен съвършена мяра, връх, чието достигане е особено трудно. Безброй са начините да се изпадне в излишък или недостатък и затова е толкова лесно да си порочен. Има само един начин да се достигне вярната мяра и затова няма нищо по-трудно от това да се реализира добродетелта. Средата или среднината, в която се състои добродетелта, е „закрепена" от навика. Затова Аристотел отбелязва разликата между познанието и добродетелта. Познание се придобива чрез привички и упражнения. Добродетелта обаче трябва да се докаже на практика. Добродетелта не се формира иначе, освен чрез практикуване на добродетелите. Трябва да бъдем внимателни за начина, по който действаме при всяко обстоятелство. Много важно за добродетелта е възпитанието още от детство към добри навици. Въпреки това добродетелта не може да бъде просто резултат на навика. И ако целта, каквато и да е тя, не е дадена, а зависи макар и малко от самия човек, или ако целта е определена от природата, ала всичко останало нравственият човек прави произволно, тогава добродетелта е произволна, както и порокът. Навикът е изходната точка на практиката, както опитът е отправна точка на теорията. Но както опитът все още не е изкуство или наука, така и навикът не е добродетелта. Добродетелта предполага осмислен избор, волево намерение, което предполага интелигентност. Добродетелите изобщо се основават върху главната добродетел, която се нарича мъдрост и която е отбелязана с присъствието на разумността. Тъй като „средата", в която се състои моралната добродетел, зависи от мъдростта, която е интелектуална добродетел, отличната добродетел е подчинена на дианоетичната. Както моралната добродетел е подчинена на практичната мъдрост, така дианоетичната е подчинена на теоретичната.
Като оставим настрана сбирщината лумпени, събрани от къде ли не, назначени тук-там да изпълняват и да представляват различни конституционно установени институции от системата за устройство на държавата с цел и в интерес на една банда, чиято марионетка се перчи в случая все още като министър-председател, не само на професионално занимаващите се с тази материя са известни от историята многобройни случаи за присъединяване от не малко представители на т. нар. интелигенция като „експерти” според притежавани дипломи, звания и др. под. към всякакви мераклии за установяване под формата вкл. на автократично на олигархично управление, като проявления на изродена монархия или аристокрация. За екземпляри като споменатите, без значение дали и доколко са постигнали компетентност, за каквато претендират и според някои, незапознати в необходимата степен, са „авторитети” в съответна област, добродетелите, да не говорим за нравственост, очевидно са лишени от смисъл и съдържание понятия. От тях като обслужващ персонал, чиято стойност не надхвърля, ако не онази на робите от времето на Аристотел, на клакьори, винаги се нуждаят особено онези, които се стремят към установяване на еднолична или групова власт. Защото интересите им се свеждат до съсредоточаването върху повечето или по-малко съдържащо се в копанята, в която им подхвърлят каквото благоволят техните господари. По силата на самата природа обаче който и да е, въобразил си че не е обществено животно, а господар, независимо от каквито и да е дадености като заложби не е способен да управлява една или друга общност, вкл. макар посредством кучкари и глутница лаещи псета. Хората не са нито добитък, нито дивеч. Не е във възможностите безгранично във времето и за когото да било сам или която и да е клика, дори и за даден период да е налице съгласие между участниците в нея. Поради простата причина, че всяка общност вкл. като държава, както се спомена, е сбор от проява на различни воли и не само интереси, а и ценности, в т. ч. основани на нравствено формирани добродетели.
Мнозина не само от т. нар. политолози и какви ли не „–лози”, а и юристи, да не говорим за практикуващи по една или друга случайност като занаят законотворчество, правоприлагане, администрация и пр., не правят разлика между политика и право. Да не говорим за разграничаване на норми от естественото (дикаион физикон), които имат винаги и навсякъде една и съща, независимо от признаването им или не сила, от такива на позитивно (дикаион номикон), каквито не съществуват преди установяването им със закон като властнически волеви акт. Още по-малко, които без значение поради непознаване или не, въпреки широко разпространения и възприет от международното право възглед за съществуването на основни, непроизтичащи генетично от политическата власт и неотменими от какъвто и да е политически строй права, поради което са естествено присъщи на всеки човек и всяко човешко общество като неотнимаеми, смятат подобно на Платон, че управниците не са ограничени в действията си от законите. За разлика от Аристотел, според когото те имат право да взимат решения само когато законът не съдържа ясно правило. А тръгнали да пригласят на някой, който няма и най-бегла представа за какво се касае и става дума, раздумкал тъпана като глашатай за Велико сборище с цел майсторене на нова Конституция. И през ум, доколкото имат, не им минава за справедливостта като душа на правото. Затова и според Кант, когото макар в предишна публикация и тук отново си позволяваме да цитираме: „Правото никога не трябва да се нагажда към политиката, политиката обаче винаги трябва да се приспособява към правото. Всяка политика трябва да коленичи пред правото."!
* Както е справедливо по силата на правото