/Поглед.инфо/ Защо Вашингтон продължава да се проваля в Близкия изток

От 50-те години на миналия век САЩ се опитват да свалят в широкия регион на Близкия изток средно по едно правителство веднъж на десетилетие. Те са направили това в Иран, Афганистан (два пъти), Ирак, Египет, Либия и Сирия - списък, който включва само случаите, в които отстраняването на лидерите на дадена държава и трансформацията на нейната политическа система са били цели на американската политика и Вашингтон е полагал постоянни усилия да ги постигне. 

Мотивите зад тези интервенции варират в широки граници, както и методите на Вашингтон: в някои случаи се спонсорира преврат, в други - нахлуват и окупират държавата, а в трети разчитат на дипломация, реторика и санкции.

Всички тези опити обаче имат едно общо нещо: те се провалиха. Във всеки случай американските политици надценяваха заплахата, пред която са изправени Съединените щати, подценяваха предизвикателствата, свързани със свалянето на режим и приемаха за истина оптимистичните уверения на изгнаници или местни дейци с малко власт. 

Във всеки от тези случаи, освен този за Сирия (където режимът се задържа на власт), САЩ преждевременно обявяваха победа, не успяваха да предвидят хаоса, който неизбежно ще настъпи след разпадането на режима, и в крайна сметка се оказваха въвлечени в дейности, изискващи огромни човешки и финансови разходи за десетилетия напред.

Защо промяната на режими в Близкия изток е толкова трудна? И защо американските лидери и експерти продължават да си мислят, че могат да го направят „правилно“? Няма лесни отговори на тези въпроси и е важно да се признае, че във всеки случай алтернативите на смяната на режима също бяха непривлекателни. 

Но докато американските политици обмислят предизвикателствата да се справят с този досаден регион, те трябва да видят моделите на самозаблуда и погрешна преценка, които от време на време правят смяната на режима толкова примамлива - и в крайна сметка толкова катастрофална.

ИЗВАРЯваНЕ

През 2011 г., докато висши служители обсъждаха дали САЩ трябва да използват военна сила срещу либийския владетел Муамар ал Кадафи, американският министър на отбраната Робърт Гейтс - най-опитният член на екипа за национална сигурност на президента Барак Обама - напомни на колегите си, че „когато започнеш война, никога не знаеш как ще протече.“ 

Предупреждението на Гейтс беше подценено: във всеки отделен случай, колкото и внимателно да е подготвен, смяната на режима в Близкия изток имаше неочаквани и нежелани последици. Може би най-мощният пример за това явление е американската инвазия през 2003 г. в Ирак, когато Вашингтон сложи край на управлението на Саддам Хюсеин, но също така неволно упълномощи Иран да подхранва джихадизма, демонстрира на диктаторите по света потенциалната стойност на притежаването на ядрено оръжие (за възпиране на подобни нашествия), засили съмненията по целия свят относно доброжелателността на американската мощ и създаде у американската общественост неприязън към военните намеси за десетилетия напред.

Ирак едва ли беше изключение: както във всеки друг случай най-важните последици се оказаха неволните и нежеланите. 

В Иран през 1953 г. ЦРУ помогна за свалянето на бодливия националистически министър-председател Мохамад Мосаддек, надявайки се, че когато Мосаддек не е „на терена“, иранският шах Мохамад Реза Пахлави ще бъде по-надежден регионален съюзник и ще предпази Иран от съветския лагер.Но нежната барокова корупция и свирепите репресии на шаха, подбудени от неговите американски благодетели, в крайна сметка породиха революцията от 1979 г., която доведе на власт силно антиамерикански ислямистки режим, който оттогава спонсорира тероризма и дестабилизира региона. 

В Афганистан през 80-те години американската подкрепа за ислямистките моджахеди спомогна за подкопаването на Съветския съюз, но също така допринесе за десетилетие на хаос, гражданска война, възхода на бруталното правителство на талибаните, стимулирало глобално движение за джихади - и в крайна сметка до поредната военна намеса на САЩ след нападенията от 11 септември през 2001 г., планирани от терористите на Ал Кайда, базирани в Афганистан. 

След народни вълнения в Египет през 2011 г. Съединените щати използваха свои дипломатически лостове, за да помогнат за прекратяване на десетилетието репресивно управление на Хосни Мубарак. Ситуацията обаче се влоши през следващите години. През 2012 г. изборите доведоха на власт изключително ислямистко правителство. На следващата година това правителство беше свалено насилствено и заменено от нов военен режим, воден от генерал Абдел Фатах ел-Сиси, който се оказа още по-репресивен от този на Мубарак. 

Винаги, когато съществуващ режим бъде унищожен, възниква вакуум в политиката и сигурността и започва борба за власт.

През 2011 г. подкрепеното от САЩ сваляне на Кадафи и последвалият крах на либийската държава доведоха до широко разпространено насилие, позволиха на оръжията да се разпространяват в целия регион, обостриха нестабилността в съседните Чад и Мали и затвърдиха решимостта на Русия никога повече да не позволи Съветът за сигурност на ООН т да приеме резолюция, която би улеснила смяна на режим, както направи в случая с Либия. 

Застъпниците за смяна на режима в Либия се надяваха, че свалянето на Кадафи ще накара другите диктатори да се съгласят да напуснат властта или да се подготвят да ги постигне съдбата на Кадафи. Всъщност намесата имаше обратен ефект. Например в Сирия президентът Башар Асад, виждайки как Кадафи бе жестоко измъчван и убит, реши да предприеме още по-безмилостни мерки срещу своите противници, но по този начин откривайкипространство за джихадисти.

Опитът на САЩ и други да отстранят Асад чрез подкрепа на опозиционните бунтовници се оказа още по-катастрофален. Тъй като Русия и Иран са решени да задържат Асад на власт, годините външна военна помощ на сирийската опозиция не доведохат до планираното сваляне на Асад, а вместо това до контраскалация от неговия режим и неговите чуждестранни спонсори, подклаждайки жестока гражданска война, хуманитарна трагедия, бежански потоци в мащаб, невиждан след Втората световна война (които сами по себе си предизвикаха популистка реакция в Европа ) и експлозия на джихадския екстремизъм. Желанието да бъде свален Асад беше разбираемо. Но последиците от опита и провала му - отчасти защото никой не е имал желанието да нахлуе и окупира Сирия по-малко от десетилетие след Иракската катастрофа - се оказаха по-лоши, отколкото ако не се опитвахме изобщо.

Природата не търпи ВАКУУМ

Сърцевината на проблема е, че всеки път, когато съществуващ режим бъде унищожен (или дори просто отслабен от външни сили, като в Сирия), се появява вакуум в политиката и сигурността и започва борба за власт. При липса на сигурност хората не чувстват друга алтернатива, освен да се организират и въоръжат и да се обърнат към роднински мрежи, племена и секти за безопасността си, изостряйки вътрешното съперничество и понякога водещи до сепаратистки изяви. 

В навечерието на интервенциите групи с малко общи допирни точки формират коалиции за удобство. Но след като режимът падне, те бързо се обръщат един срещу друг. Твърде често преобладават най-екстремните или насилствени групи, а по-умерените или прагматични сили са отстранени. Неизбежно изключените от властта работят, за да подкопаят онези, които са я овладели.

Вакуумът в сигурността, създаден от смяната на режима, не само създава борба за власт в държавите, но неизменно генерира и безмилостна конкуренция между регионалните съперници. Когато правителствата паднат (или изглежда вероятно да го направят), регионалните и дори глобалните сили се втурват с пари, оръжия и понякога с военна сила, за да поставят собствените си пълномощници на власт и да притеглят страната в своята орбита. Помни се твърдението на държавния секретар на САЩ Кондолиза Райс по времето на войната в Ирак, че стремежът на Вашингтон за „стабилност за сметка на демокрацията“ в Близкия изток не е донесъл нито едното, нито другото. Но се оказа, че има и друго следствие - че преследването на демокрация за сметка на стабилността може също да не произведе нито едното, нито другтоо, но с още по-висока цена.

Добронамерените намеси в Близкия изток често водят до насилствена съпротива.

Американците обичат да вярват, че чуждестранните им намеси са щедри, доброкачествени и широко ценени, но се оказва, че дори когато помагат за свалянето на непопулярни режими, те не са непременно посрещнати като освободители. Всъщност дори добронамерените намеси в Близкия изток често водят до насилствена съпротива. След преврата през 1953 г. в Иран антипатията към САЩ, които овластиха шаха-диктатор доведе до яростен антиамериканизъм, който продължава и до днес. 

В Афганистан, където подозренията към външните лица са винаги дълбоки, Хамид Карзай, лидерът, когото Вашингтон предпочита след инвазията си през 2001 г., никога не можа да избегне впечатлението сред афганистанците, че е поставен на власт и подкрепен от чужденци. Днес освобождаването на страната от окупация на американските войски остава най-централното исканена опозиционните талибани. Вече на всички е известно, че прогнозата на американския вицепрезидент Дик Чейни, че американските войски ще бъдат „посрещнати като освободители” в Ирак, се оказа диво погрешна и беше последвана от години на кървави антиамерикански бунтове.

Дори уж приятелските лидери, които Съединените щати са поставили, не винаги са действали според желанията на Вашингтон. В края на краищата те имат свои собствени местни интереси, за които трябва да се притесняват и често трябва да се противопоставят на външни сили, за да укрепят своята легитимност. Често те се противопоставят на Вашингтон по редица вътрешни и международни въпроси, знаейки, че техните американски спонсори нямат друг избор, освен да продължат да ги подкрепят. 

И далеч от това да упражняват положително влияние върху такива лидери и да помагат на САЩ да преодолеят тези предизвикателства, много регионални и глобални играчи правят точно обратното. В продължение на десетилетия Пакистан помага за осуетяване на усилията на САЩ за стабилизиране на Афганистан. Иран подкопа усилията на САЩ в Ирак, като подкрепи насилствените шиитски милиции. Либия беше разкъсана от конкуриращи се външни сили, подкрепящи конкурентни пълномощници. 

А в Сирия, Русия и Иран, решени да подкопаят спонсорираната от САЩ промяна на режима отчасти, за да не им хрумне на американците идеята да го опитат един ден в Москва или Техеран, реагираха на всяка ескалация на САЩ със собствена контрастескалация. Тези регионални спойлери често успяват, защото имат по-голямо местно влияние и са заинтересовани повече, отколкото САЩ.А и винаги е много по-лесно да се предизвика хаос, отколкото да се предотврати.

По-новите намеси на САЩ в Близкия изток се стремят да заменят автократичните режими с демократични правителства. Но дори ако тези действия по някакъв начин бяха избегнали подводните камъни, породени от противодействията, народната съпротива и неблагонадеждните пълномощници, едва ли щяха да бъдат пътеводни в новите демокрации. Въпреки че няма ясни рецепти за демократично развитие, обширни научни изследвания предполагат, че основните съставки включват висока степен на икономическо развитие; значителна етническа, политическа и културна хомогенност (или поне споделена национална митология); и предишното съществуване на демократични норми, практики и институции. 

За съжаление, държавите от съвременния Близкия изток нямат всички тези атрибути. Нищо от това не означава, че там демокрацията е невъзможна или че насърчаването на демокрацията не трябва да бъде американски стремеж. Но това предполага, че преследването на промяна на режима в Близкия изток с надеждата, че това ще доведе до демократично развитие в крайна сметка се оказва пожелателно мислене

НАУЧВАНЕ по ТруднИЯ НАЧИН

Дълбоко вкорененото американско желание да решава проблеми в Близкия изток е в много отношения почетно, но може да бъде и опасно. Твърдата реалност - демонстрирана от десетилетия болезнен опит в региона - е, че има някои проблеми, които не могат да бъдат решени изцяло и опитът САЩ да ги реши понякога влошава нещата.

Част от проблема е, че американските политици често нямат дълбоко разбиране за въпросните държави, което ги прави податливи на манипулации от местни партии, преследващи собствените си интереси. Най-известният пример е иракският изгнаник Ахмед Чалаби, който помогна да се убедят висшите служители в администрацията на Джордж Буш, че Ирак разполага с оръжия за масово унищожение и че американските сили ще бъдат посрещнати като освободители в Ирак. 

Години след инвазията иракските власти арестуваха Чалаби по обвинение в фалшифициране и се твърди, че е работилв полза на интересите на Иран. Подобни сценарии се разиграха в Либия, Сирия и другаде, където дори добронамерените изгнаници разказваха на американците и други това, което искат да чуят, за да спечелят подкрепата на най-мощните страни в света. Във всеки случай,

Промяната на режима винаги ще изкушава Вашингтон.

Американците продължават да питаят надеждиза успешна намеса, когато става въпрос за политиката в Близкия изток, поради постоянната тенденция да се подценява степента на ангажираността и ресурсите, необходими за премахване на враждебния режим и за стабилизиране на ситуацията, след като той бъде премахнат. 

Но много десетилетия опит показват, че автократичните режими никога не се отказват сами от властта пред лицето на икономически санкции (които нараняват интересите на обществеността повече от тези на ръководството) или дори пред лицето на скромни военни сили. Многобройни владетели от Близкия изток са готови да рискуват и дори да загубят живота си, вместо доброволно да се откажат от властта си. 

Резултатът е, че когато Съединените щати искат да се отърват от такива лидери, те трябва да излязат далеч отвъд евтините средства, често предлагани от привържениците на промяната на режима, като въвеждане на забранени за полети зони, изстрелване на отделни въздушни удари и предоставяне на оръжие на опозицията. Вместо това е необходимо разполагането на значителни американски военни сили, за да се изместят такива лидери.И дори след като те си отидат, винаги се оказва много по-скъпо да се справим с последствията, отколкото предполагат привържениците на смяната на режима.

Някои от тези проблеми биха били управляеми, ако ангажираността, търпението и постоянството на американската общественост бяха безкрайни, но не са. Особено защото американските лидери и привържениците на промяната на режима рядко признават вероятните тежки разходи, тъй като те подтикват да се предприемат действия, и след като непосредствената криза отмине и обществените възприятия за заплахите в момента намаляват, обществената подкрепа намалява. 

Повечето американци първоначално подкрепиха нашествията както в Афганистан, така и в Ирак. С течение на времето обаче мнозинството стигна до заключението, че и двете намеси са били грешки. И едва ли някога е съществувала обществена подкрепа за интервенционни или мироопазващи операции в Либия и Сирия. Във всеки случай, с нарастването на проблемите и нарастването на разходите, обществената подкрепа, необходима за успеха, се стопява.

ПРОСТО КАЖИ НЕ

В бъдеще може и да има случаи, при които масовият тероризъм, геноцид, директната атака срещу Съединените щати или държава, притежаваща или разпространяваща ядрени оръжия, да предполагат ползи от премахването на такъв режим, които да надхвърлят разходите. Но ако историята е някакво ръководство, трябва да признаем, че такива случаи ще бъдат крайно редки или несъществуващи. И дори там, където съществуват, те изискват предпазливост, смирение и честност относно признаването на вероятните разходи и последици.

Промяната на режима винаги ще изкушава Вашингтон. Докато има държави, които заплашват американските интереси и малтретират народа си, американските лидери и учени периодично ще бъдат привличани към идеята, че американците могат да използват несравнимата си военна, дипломатическа и икономическа мощ, за да се отърват от лошите режими и да ги заменят с по-добри.

Обаче дългата, разнообразна и трагична история на подкрепяните от САЩ смяни на режима в Близкия изток предполага, че на подобни изкушения - като повечето бързи решения, които идват в живота и политиката - трябва да се устоява. Следващият път, когато американските лидери предлагат намеса в региона за сваляне на враждебен режим, може спокойно да се предположи, че подобно предприятие ще бъде по-малко успешно, по-скъпо и по-пълно с непредвидени последици, отколкото поддръжниците осъзнават или признават.  Поне досега е така.

Превод: ЕС