/Поглед.инфо/ Сега, когато навлизаме в последния месец от американската предизборна кампания, очакваният климакс на отдавна заровените вражди предстои да изплува. И най-вероятно той няма да е кратък или решителен.

Вътрешните конвулсии на Съединените щати обаче, са друго нещо. Имплозията на социално доверие в Съединените щати се излъчва и ефектите са като радиация по цялото земно кълбо.

Ако несигурността на нашите времена, в добавка към коронавируса, ни прави нервни и на щрек, то може би е защото усещаме, че един начин на живот, един начин на икономиката също, идва към края си.

Страхът от социален хаос посява недоверие. Той може да доведе до това душевно състояние, което Емили Дюркхейм нарича "anomie'' - чувство на откъснатост от обществото. Също и убеждение, че светът наоколо е нелегитимен и корумпиран, както и че ти си невидим, просто "бройка", безпомощен обект на враждебна репресия, наложена от "системата".

Чувството, че на никой не трябва да се вярва...

Руската литература от деветнадесетия век, включително романите на Фьодор Достоевски, описва как подобни чувства сред децата на важните хора в Русия, прерастват в горяща омраза.

Тази омраза се превръща в самоделни бомби, хвърлени в кафенета, за да се види "как злата буржоазия ще квичи в смъртната си агония".

Следвоенната епоха на Запада беше в голяма степен дефинирана от поколението "Уудсток" - ера, в която богатите (бели) 20 процента от човечеството живееха в консуматорски рай на избора и свръхконсумацията, докато 80-те процента небели хора не.

Това поколение живя в период на относителна културна кохезия и социална стабилност и рядко от него се изискваше да прави жертви или да изживява някакви трудности.

Това беше епоха на последвали едно след друго "лесни решения", изграждащи етиката, която постави личната свобода над всяка друга ценност, включително социалните задължения.

В сп. Атлантик Дейвид Брукс твърди, че днешните поколения "не се радват на това чуство на сигурност".

"Те са израстнали в свят, в който институциите се провалят, финансовите системи се сриват, а семействата са крехки. И все пак човешките същества се нуждаят от базово чувство на ред и сигурност за да просперират, както политологът Роналд Ф. Ингелхард казва - техните "ценности и поведение се оформят от степента, в която оцеляването е гарантирано", пише още той.

"Ценностите на милениарното поколение и поколение Зет (милениълите са родените през 80-те и 90-те, а Зет поколението са родените след 1999 г., бел. р.), които ще доминират в предстоящите години са точно обратните на ценностите на бейбибумърите (поколението родено 40-те и 50-те, бел.р.): не освобождаване, а сигурност; не свобода, а равенство; не индивидуализъм, а сигурността на колектива; не меритокрация на принципа потъни или плувай, а назначение на базата на социална справедливост...... Недоверчивите хора се опитват да се направят неуязвими, да се бронират в отчаян опит да се чувстват сигурно..... те започват да виждат заплахи, там където няма такива", пише Брукс.

Той не уточнява напълно какво има предвид, но намеква, че на преден план излиза едно поколенческо разделение, което малко се оценява.

Милениълите и поколение Зет все още очакват от политиката решения, но някои от предшестващото поколение Х просто искат да изгорят цялата система.

Ето аргументът:

За останалата част от света, тези 80 процента (с малки изключения) никога не е имало стабилна следвоенна епоха на лесна свръхконсумация или институционална стабилност, с изключение на малка част от колаборационистките елити.

За мнозина това е било ера на конфликт, лична и финансова несигурност, както и на насилие. Изненада ли е тогава, че тяхното национално съзнание се е трансформирало?

Че новите норми и вярвания, новите ценности за нещата, на които хората се възхищават или пък презират, са се надигнали? Властта е била предоговорена при тях преди всичко насред тежки граждански конвулсии, а не в спокойствието на едно уредено общество.

Бившият индийски посланик МК Бхадракумар пише:

"Дезинтеграцията на бившия Съветски съюз през 1991 година беше геополитическа катастрофа за Русия. Но това вододелно събитие, парадоксално, доведе Москва и Пекин, които иначе бяха първи противници, да се сближат, докато гледаха с недоумение триумфалисткия наратив на Съединените щати за края на Студената война. Този наратив отхвърляше и променяше реда, който и двете нации, въпреки различията си и споровете си, смятаха за ключов за националния им статут и идентичност".

"Съветският колапс доведе до огромна несигурност, етнически конфликти, икономически проблеми, бедност и престъпления за много от държавите, които го наследиха, и особено за Русия. Руската агония беше внимателно наблюдавана от другата страна на границата в Китай. Политиците и чиновниците в Пекин изследваха опита на съветските реформи за да изяснят "камъните, които обърнаха каруцата", пише още посланикът.

"(Скоро след това Си Дзинпин говори за бившия Съветски съюз): В декември 2012 г. той говори за "политическата корупция", "мисловната ерес" и "военното неподчинение" като причини за упадъка на Комунистическата партия на Съветския съюз:

"Една важна причина беше, че идеалите и вярванията бяха разклатени."

В крайна сметка, Михаил Горбачов просто произнесе една дума, обявявайки Комунистическата партия на Съветския съюз за разтурена и "великата партия изчезна просто така", както казва Си Дзинпин.

"В края нямаше нито един достатъчно смел човек, който да се противопостави, никой не излезе да оспори това решение."

"Няколко седмици по-късно, Си Дзинпин се върна към темата и каза.... че има едно пълно отричане на съветската история, отричане от Ленин, отричане от Сталин, преследване на исторически нихилизъм, объркване на мисълта, както и че местните партийни организации са били почти без никаква роля. Армията не е била под наблюдението на партията:

"В края, великата Съветска комунистическа партия се разпръсна като пилета и зверове. Великата съветска нация се разпадна на парчета. Това е пътят на една обърната каруца!"

"По думите на Си Дзинпин:

"Съветската комунистическа партия имаше 200 хиляди членове, когато взе властта; тя имаше два милиона членове, когато победи Хитлер и цели 20 милиона членове, когато пусна властта..... По каква причина? Защото идеалите и идеите вече не бяха там."

"Но там, където Путин и Си Дзинпин се съединяват..... там е тяхното споделено оценяване на уникалния спринт на Китай към ранга на икономическа суперсила. По думите на Путин, Китай "успя по най-добрия начин, по мое мнение, да използва лостовете на централната администрация за развитието на пазарната икономика..... Съветският съюз не направи нищо такова и в резултат имаше неефективна икономическа политика, която афектира политическата сфера", разказва индийският дипломат.

Есето на Дейвид Брукс в Атлантик се фокусира върху настоящия разпад на социалното доверие в Америка. Доверие, което той казва е оценка на моралните качества на обществото.

Той казва, че това, което пише е разказ за това как през последните десетилетия Америка е станала "по-недоверчиво и лъжливо общество".

"Американците днес изпитват повече нестабилност, отколкото през всеки период в близката ни памет. По-малко деца израстват в семейства с двама родители, има повече домакинства само с по един родител, повече депресия и много по-високи нива на самоубийства", пише Брукс.

Хората днес живеят в това, което социологът Зигмунд Баурман нарича "ликвидна модерност" - всичките черни, които ви се приписват от обществото, вие сами трябва да си ги определите. Вашата идентичност, вашия морал, пол, наклонности, цел и мястото, към което принадлежите.

Това, което Дейвид Брукс обаче, не описва, е как американците не си вярват един на друг, нито пък на когото и да било освен самите тях. Той не пише и как това, че Америка е империя е повлияло в по-широк смисъл на геополитическия ред и на възприятията за правилното менажиране на икономиките, които в случая на Русия и Китай са извлечени от техните по-ранни конвулсии и проблеми, които са претърпели.

Недоверието днес се разпространява много по-бързо от коронавируса.

Русия се отделя напълно от Европа, защото тя просто не й вярва вече. Голяма промяна. Седемдесет и пет години след края на Втората световна война, германският милитаризъм и национализъм отново се надига, а елитите на Германия отново нападат Русия:

"Берлин приключва ерата, която бе започната от Горбачов - тази на доверието и приятелските отношения с Москва. Русия от своя страна вече не очаква нищо от Германия и следователно не се чувства длъжна да взема предвид германските мнения или интереси", твърди уважаваният шеф на базираното в Москва бюро на Карнеги, Дмитрий Тренин.

Русия наблюдава, че Европа е в процес на изграждането на западна анти-руска платформа. Изглежда, че епохата, която започна с падането на Берлинската стена, си отива.

И все пак, не е ли тази промяна отражение на собствените несигурности и социално недоверие на Европа повече, отколкото да произтича от някаква "заплаха", която идва от Русия?

Германия и Европа са тези, които претърпяват метаморфоза:

Европейският съюз изживява собствен дефицит на доверие. Популистките и евроскептични партии са във възход. Презрението към вътрешните лица и елитът в Брюксел се надига, както и подозренията към всеки, който има какъвто и да било авторитет.

Както Брукс отбелязва, нервните ръководства са склонни да виждат "заплахи, там където такива няма".

Европейският съюз е дълбоко ангажиран в опит да се преформатира като факлоносец на либералните и пазарно-либерални ценности (които вече липсват в Съединените щати).

Евросъюзът иска "да бъде по-силен, по-независим и по-твърд". И президентът на Франция Макрон казва на европейците, че те трябва "да вкоренят принадлежността си" в подобни ценности.

Президентът Макрон се опитва да мобилизира Европа срещу настъпващата "епоха на империите", казвайки един вид, че самият Европейски съюз трябва да стане своего рода империя, за да се съревновава и да оцелее при настъпващия сблъсък на икономически и технологични гиганти.

Проблемът за Русия е двоен:

Именно Самюел Хънтингтън, който написа "Сблъсъка на цивилизациите" каза, че "концепцията за универсална цивилизация помага да се обоснове и защити западната културна доминация над други общества, както и нуждата тези общества да имитират западните практики и институции".

Е, първо, Русия в продължение на три века отказваше точно тези опити да бъде принудена да имитира западните практики и институции.

Второто е въпросът дали Европа съществува сега като единно и свързано формирование? Очевидно не.

А това означава, че Германия все по-внимателно слуша оплакванията и предубежденията на държави като Полша. Европа трябва да изгради кохезия, ако тя иска да се превърне в идващата "средна империя".

И това ни води до Беларус.

Още веднъж, "вирусът" на недоверието разпространява инфекцията си из цялата геополитическа сцена.

Този месец Атлантическият съвет подчерта как "информационното пространство" позволява на Китай да проектира "Китайската история":

"Тоест да проектира себе си в позитивна светлина чрез разказването на историйки в медийния ландшафт, както вътре в страната, така и навън", пишат от Атлантическия съвет.

От организацията отхвърлят това като културна заплаха за Съединените щати - "заплахата" на китайската дискурсна мощ.

Докато Съединените щати са в конвулсии и заедно с това Ковид-19 разкъсва надежността на историята за "старите свободни пазарни икономики" на Адам Смит и Чикагската школа, изненада ли е, че собственият опит на Китай и Русия на икономически и политически хаос ги води към употребата на централно администриране за развитието на тяхната икономическа екосистема, вместо просто пазари?

Или пък, че Москва и Пекин предават посланието на своя опит и на други държави?

Парадоксално, но затворената и национална икономика е западно творение като за начало (ако от Атлантическия съвет не знаят).

През 1800-ната година Йохан Фихте публикува "Затворената търговска държава". През 1827 година Фридрих Лист публикува своята теория за националните икономики, която влиза в спор с "космополитната икономика" на Адам Смит и Джейби Сей.

През 1889 година граф Сергей Витте, влиятелен политик и министър-председател на имперска Русия, публикува статия озаглавена "Националните спестявания и Фридрих Лист", която цитира и се позовава на икономическите теории на Лист и защитава нуждата за силна национална индустрия, която трябва да бъде защитена от чуждестранната конкуренция чрез митнически бариери.

Това фактически е обратната страна на монетата на Адам Смит. Руснаците като Сергей Глазиев си мислят подобни неща от много години, особено откакто Русия беше изгонена от Г8.

И най-сетне, важният въпрос е следният:

Дали всички тези белези на недоверие сега са реципрочни от всички страни и нещо краткотрайно ли са? Дали те са просто отражение на несигурността и неспокойните времена?

Или пък, ставаме свидетели на изграждането на експлозивно недоверие? Експлозивното недоверие не е като липсата на доверие или чувтвото за откъснатост - то е агресивна враждебност и желание за унищожение.

Спомнете си опита с експлозивното недоверие и надигането му в предреволюционна Русия:

"Всеки, който носеше униформа беше кандидат за куршум в челото или сярна киселина в лицето. Провинциалните имения се изгаряха, а бизнесите се изнудваха или взривяваха. Бомбите се хвърляха произволно по железопътни конвои, ресторанти и театри....

И вместо махалото да завие в другата посока, убийствата продължиха да растат, както по брой, така и по жестокост. Садизмът смени простото убийство".

"И как отговори образованото, либерално общество на тероризма? Каква беше позицията на Конституционно демократичната партия (кадетите) и техните депутати в Думата (парламентът установен през 1905 година)? Техният лидер Павел Милюков обяви, че "всички средства сега са легитимни.... и всички средства трябва да бъдат опитани". Попитан дали осъжда тероризма, друг либерален лидер в Думата, Иван Петрункевич отговори:

"Да осъждаш теторизма? Това би било моралната смърт на партията!"

Е, експлозивното геополитическо недоверие е вярата, че тези държави, които не са съгласни с теб, не само грешат, но са нелегитимни и са винаги заплаха.

Те са варвари отвъд градските стени.

Превод: СМ

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели