/Поглед.инфо/ По време на историческото си посещение в Китай преди 50 години американският президент Ричард Никсън искаше да извади Пекин от съветската орбита, което, като цяло, му се удаде, пише Фара Стокман, член на редакционния съвет на The New York Times. Днес Западът прави точно обратното, опитвайки се да се противопостави на Пекин, за укрепването на който самият той значително помогна, и провокирайки още по-голямо сближаване между Китай и Русия „в оста на автокрациите“.

През 1949 г. в Москва пристига китайският президент Мао Цзедун. Той очакваше да бъде почетен в СССР за това, че поведе най-гъсто населената страна в света към комунизма, но вместо това Йосиф Сталин го „унижи, като го накара да чака пред кабинета му“, пише в статията си Фара Стокман.

Въпреки факта, че Съветският съюз и Китай в крайна сметка подписаха Договора за приятелство, съюз и взаимопомощ, на Мао не му хареса да бъде третиран като „селянина от страна от Третия свят“ и в края на 60-те години Пекин вече открито се биеше с Москва за лидерство в комунистическия свят.

Стигна се дотам, че през 1969 г. се състояха поредица от гранични схватки между СССР и КНР поради териториални разногласия. И това направи възможно американският президент Ричард Никсън, по време на пътуването си до Китай през 1972 г., да опита да изтегли КНР от съветската орбита.

В краткосрочен план, посочва Стокман, 8-дневната визита, която започна на 21 февруари, е била "явен успех". Ръководството на КНР се съгласи да помага за шпионирането на СССР. Никсън беше преизбран. Основата за плавната интеграция на Китай в световната икономика бе положена.

И все пак точно 50 години след това посещение много американски официални лица и експерти по външната политика изразяват съмнения колко мъдро е било партньорството с Китай. Дори самият Никсън, съдейки по по-късните му забележки, гледаше на подобна стратегия със смесени чувства и може би със съжаление.

В крайна сметка „Русия винаги е била военна заплаха, но никога икономически конкурент. Китай обаче се превръща в първата сила на новия век, която оспорва американското господство както във военно, така и в икономическо отношение.

Някои американски политици и стратези вярваха, че възходът на Китай ще се случи така или иначе, със или без помощта на САЩ. Тогава поддържането на приятелски отношения с Пекин изглеждаше логично. Но днес КНР е проникнала в международната система много по-дълбоко, отколкото Никсън си е представял.

В продължение на години, твърди Стокман, американските стратези надценяват ползите от работата с Китай и омаловажават отрицателните страни. Стъпките, които Пекин предприе към свободна пазарна икономика, не превърнаха КНР в демокрация, както мнозина се надяваха.

Американските бизнесмени забогатяха благодарение на успеха на Китай, потребителите в Съединените щати можеха да купуват евтини стоки, произведени в Китай, и малко хора се интересуваха от съдбата на нашите работници, когато преместиха производството в Поднебесната империя. През последните 20 години Вашингтон беше твърде зает с войната срещу тероризма, за да мисли как да не стане твърде зависим от китайската комунистическа партия, ако отношенията между страните внезапно се влошат.

Днес китайският президент Си Дзинпин не крие факта, че вижда в Америка „избледняваща суперсила, която възнамерява да попречи на Китай да заеме полагащото му се място в света“. Бившият президент на САЩ Доналд Тръмп, въпреки че се опита да се противопостави икономически на Китай с мита, с политиката си на изолационизъм, по-скоро помогна на Пекин, който с готовност завзе позициите, изоставени от Вашингтон на международната арена.

Настоящият американски лидер Джо Байдън с опитите си да обедини Европа, Австралия и Япония, за да защити демокрацията, представлява по-труден проблем за Си.

Като обединят усилията си, САЩ и Европа могат да създадат икономически блок, два пъти по-мощен от икономиката на Китай. Ако обаче тази конфронтация се представи като борба между „свободния свят“ и диктатурата, администрацията на Байдън рискува да провокира още по-голямо сближаване между Китай и Русия, която някои вече наричат „оста на автокрациите“. И това може да бъде една от най-значимите геополитически промени от десетилетия, предупреждава Стокман.

„Западът сега предприема действия, които са напълно противоположни на това, което направи Никсън тогава. Русия и Китай не са естествени партньори - те са партньори, защото имат общ враг: Съединените щати и Западна Европа”, коментира авторът на новата книга за Си Дзинпин („Си Дзинпин: най- могъщ човек в света”) Ейдриън Геджес.

По мнението на Стокман, е твърде рано да се каже докъде е готов да стигне Китай, за да подкрепи Русия в нейната конфронтация със Запада заради Украйна. Ръководството на КНР отдавна се придържа към принципите на отказ от сформиране на военни съюзи и ненамеса в конфликтите на други държави.

Но този месец за първи път Пекин подкрепи исканията на Русия за прекратяване на разширяването на НАТО и двете страни обещаха в съвместно изявление, че сътрудничеството им ще надмине това, което имаха по време на Студената война.

Може би руският президент Владимир Путин и Си Дзинпин не са „естествени съюзници“, но между тях има много общо, подчертава авторът. И двамата лидери виждат Съединените щати като хегемон и и двамата бяха силно повлияни от разпадането на Съветския съюз, което те възприемаха като „предупреждение какво да не се прави“.

И двамата потиснаха брутално опозицията и успяха да заобиколят предварително определените срокове на мандатите си, за да си осигурят възможността за едва ли не доживотно управление. И двамата, настоява авторът, искат да си върнат страните като велики сили и да си върнат територии, които смятат, че са незаконно завзети от Запада – Украйна за Русия и Тайван за Китай.

Два месеца след "срещата на върха за демокрация" на Джо Байдън, Путин и Си разкритикуваха опитите на "определени държави" да налагат своите "демократични стандарти" на други страни. Те казват, че светът се е променил и Русия и Китай трябва да бъдат третирани като „световни сили“, които сами ще решават какво се случва „в задния им двор“.

„Истината е, че светът наистина се промени. А американската демокрация вече не изглежда толкова привлекателна, колкото преди. Много хора по света са уморени от това, западните страни да им казват какво да правят“, посочва Стокман. Но в същото време светът не желае да танцува под мелодията на най-големите "полицейски държави".

„Не би било преувеличено да се каже, че съдбата на света зависи от това доколко правилно можем да отговорим на тази „ос на автокрациите“. Американците трябва да защитават своите ценности и своите съюзници, без да се намесват в катастрофална война. Колкото и трудни да стават отношенията, трябва да помним, че най-големите заплахи, с които се справяме днес – изменението на климата, пандемията и разпространението на ядрени оръжия – са от значение и за Русия и Китай“, заключава авторът.

Превод: ЕС