/Поглед.инфо/ Да говори кой каквото ще за десетилетията след Втората световна война до края на 80-те години на миналия век! Пределно ясно е – това беше българското строително време. Фактите и статистическите данни на международните банкови и финансови среди са непоклатими: Най-бедната, разорена от войните и англо-американските бомбардировки страна се въздигна и достигна развити в стопанско и културно отношение държави.
Животът на хората се подобри. Градовете се обновиха и индустриализираха. Селата коренно се преобразиха и модернизираха. Вместо газени лампи – електричество; вместо кал и прах – нова пътна мрежа и комуникации. Красиви училища и читалища, съвременна здравна и търговска мрежа. Почти всички къщи бяха новопостроени. Вместо животинска тяга, раздробена на парчета и страдаща от суша плодородна земя – механизирано поливно високодобивно земеделие и животновъдство.
Всички граждани на страната се ползваха с непознати до този момент социални придобивки: безплатно здравеопазване и образование, широк достъп до културни и спортни изяви, собствени жилища. Изградиха се над 2600 модерни индустриални средища – комбинати с многохилядни работници и специалисти, научно-производствени центрове, заводи. През отричаното от някои зложелатели време на социализма в страната са изграждани средногодишно по 60 съвременни промишлени предприятия. Десетки изделия с българската производствена марка успешно се реализираха на световните пазари. Дори по признание на злополучните автори на програмата „РАН-ЪТ“ от 1990 г. „над 70 на сто от производствените мощности са на съвременно технологическо равнище“. Това историческо дело е сътворено от целия народ без разлика на религиозни, етнически, идейни различия.
Има стародавна българска традиция: от покрива на нов строеж високо се произнасят думите: „Възблагодарете се на майсторите…!“. И сега имаме всичкото основание да сме благодарни на хилядите майстори – архитекти и инженери, художници, строителни работници и монтажници, които преобразиха и модернизираха Отечеството. Честит съм, че животът ми премина в трудово и другарско взаимодействие със заслужили български съзидатели. Сред тях се откроява потомственият строител инженер Делчо Гюров.
С него ме свързваха не само служебни, но и топли другарски взаимоотношения. Делчо Гюров бе човек на действието. Беше скромен и немногословен.
Наследил богатия опит и традиции на прочутите трънски майстори, той с успех завършва и висше образование. Младият инженер Делчо Гюров бързо се утвърждава като отличен професионалист и организатор. Естествено е определен за генерален директор на обединението на кремиковските строители.
Често посещавах металургичния комбинат „Кремиковци“. Под ръководството на Делчо Гюров се изграждаха огромните нови заводи – Стан 1200 за ламарина с покритие и за други търсени на международните пазари метални изделия. Обединението разполагаше с огромна строителна механизирана база, завод за строителни и метални конструкции, транспортно подразделение… Кремиковските строители бяха неразделна част от тружениците на столичната строителна площадка – най-голямата в страната. По примера на софиянци небивалото българско строителство през 70-те години на миналия век бе определено за „всенародно дело“.
Много са случаите на ползотворно взаимодействие между столичните и кремиковските строители. Изграждахме новата модерна Централна железопътна гара. Срокът за пуска наближаваше. Помолих Делчо Гюров и неговия заместник-инженер Куманов, да помогнат за ускоряването на строителството. Делчо се усмихна: „Разбира се, че ще помогнем!...“ Ръководените от него специалисти се сляха с работещите на строежа и прекрасната сграда на софийската нова ЖП гара бе завършена преди срока. На големия площад пред гарата, където се извисяваше чудесният паметник „Майка София“ на проф. Величко Минеков, на 6 септември 1974 г. открихме 30-те големи софийски обекта – съвременни промишлени мощности, жилищни квартали, училища, болници, театър „София“, университетски центрове в Студентския град, обновени булеварди…
Единодушно решихме героят на социалистическия труд инж. Делчо Гюров, който бе подготвил добри свои заместници в Кремиковци, да оглави мащабното строителство в столичния град. Тук освен десетките хиляди строители от цялата страна работеха и граждани на Кипър, Виетнам, Югославия…
В огромното обединение „Софстрой“ под ръководството на генералния директор инж. Делчо Гюров се трудеха изключителни специалисти. Някои от тях бяха с научни степени и рационализаторски патенти. Обединението разполагаше с мощни домостроителни комбинати, голяма организация за монтаж, специализиран транспорт, четири районни строителни организации. Тогава, за разлика от днес, всички строителни обекти – заводи, магистрали, обществени сгради се финансираха от държавния бюджет. А 90 на сто от постъпленията в приходната му част се формираха от печалбата на индустриални предприятия, кооперативни стопанства, търговски организации. Символичните данъци на гражданите съставляваха едва 8-10% от държавните приходи.
Както е добре известно, София бе предпочитано място за провеждането на международни културни и спортни форуми и състезания. Поради това на „Софстрой“ се възлагаха нововъзникнали задачи. Така например за световните студентски игри „Универсиада 1977“ за много кратко време под ръководството на Делчо Гюров обединението изгради стадион „Академик“, спортната зала „Христо Ботев“, басейни, спортни зали, игрища, битови и други обекти в Студентския град. Участниците в голямото международно състезание бяха устроени при най-добри условия в новите студентски общежития, дело на домостроителен комбинат №1 на „Софстрой“. Студентите атлети от много страни изразяваха възхищение от прекрасните условия, при които провеждаха своите срещи и състезания.
„Софстрой“ най-успешно взаимодействаше с мощната строителна организация за комуникационно ниско, подземно строителство „Инжстрой“, ръководена от инж. Нешо Топалов. Насърчавахме ги да прилагат новости в строителната практика. Ето един пример: Първоначално крайно необходимите инертни материали за столичното строителство се доставяха с вагони от крайдунавските поселища. Учени и специалисти инженери от двете обединения предложиха нов проект. Огромните количества пясък и други инертни материали започнаха да се добиват по поречието на река Искър на дълбочина до 50 метра. Така се създаде и система от езера и зони за отдих край реката от Панчарево до град Нови Искър.
Добре известна е епопеята с градежа на най-крупния обществен строеж – Националния дворец на културата. Софийското градско ръководство извърши мащабна проучвателна, проектантска и организаторска дейност за новия център. Столичани станаха съпричастни с неговото строителство. При първата копка, която направих в ранното утро на 26 май 1978 г., Делчо Гюров заяви, че „Софстрой“ ще осъществи в срок чудесния проект на арх. Александър Баров.
При постоянните ми посещения на строежа се впечатлявах от умението на Делчо Гюров успешно да ръководи изключително сложните строителни и монтажни дейности. Всеки четвъртък в 11 ч. на заседание на Щаба по проектирането и строителството, който имах честта и отговорността да ръководя, основен докладчик бе инж. Делчо Гюров. Неговите отчети, предложенията му за новости и рационализации в строителството и монтажа отразяваха съвременни тенденции в строителната практика. Ала огромният градеж, който още в началото бе подкрепян и от Тодор Живков, се сблъскваше с неразбиране от високопоставени длъжностни лица и институции. Разпространяваха се неверни твърдения – центърът е престижен и излишен, ще се забави изпълнението на жилищната програма…
Талантливият архитект Стефан Стайнов – бивш министър на архитектурата, пише: „Работеше се денонощно и след броени седмици на мястото на старите казарми зейна колосална яма. И тогава Георги Йорданов на едно заседание на Щаба по изграждане на НДК, което събираше всеки четвъртък, покани всички да се доближим до обекта и запита: „Е, уважаеми другари, смятате ли, че можем да оставим в центъра на София тази яма, без да я запълним с прекрасната сграда?“ Разбира се, че не можехме да я оставим да зее…“
През есента на 1979 г. строителният ритъм на обекта се наруши. Делчо Гюров и група негови съмишленици ми се оплакаха, че новото градско ръководство настоява пускът да се отложи с няколко години. Състояло се съвещание в Градския партиен комитет в присъствието на лица от Централния комитет и Министерството на строежите, на което се настоявало обектът да се замрази. Делчо Гюров най-компетентно и отговорно се възпротивил. Влязъл в словесен сблъсък с председател на Изпълнителния комитет на Столичния общински народен съвет, със зам.-министри, с представител на ЦК на БКП…
Както пиша другаде, успяхме да преодолеем и тая силна съпротива на противниците на НДК. След остри спорове при Тодор Живков строителството успешно продължи и основната сграда бе завършена през 1981 г.
А Втори строителен район на „Софстрой“ с директор инж. Филип Миланов за кратко време през 1985 г. изпълни проекта на арх. Баров и за втория етап на НДК – 40 на сто от голямата сграда. В новите просторни зали и пространства на НДК през есента на 1985 г. се проведе с голям успех 23-ата Генерална конференция на ЮНЕСКО. Представители на световния културен елит и стотици служители на световната организация повече от месец работеха за мирен духовен консенсус. Незаменимата световна организация за просвета, наука и култура – ЮНЕСКО, определи с решение НДК за образцов културен център.
Известността, големите трудови успехи на Делчо Гюров дразнеха някои хора. И до мен достигаха доноси и клевети срещу него. В някои писма ми се напомняше за решението на Бюрото на Градския комитет на БКП от 1972 г. да не се придобива обработваема земя от АПК „Средец“ за вилни постройки. Разбира се, какъв майстор е, ако не може да построи нещо и за семейството си. Делчо ми се оплака, че постоянно го привикват в следствието да дава обяснения за строежа на вилата си. А това го злепоставя пред колеги и близки.
Посетих прословутата малка скромна вила. Оказа се, че е използвал излезли от употреба, бракувани строителни материали. Злополучната история остави в душата на чистия и заслужил строител обида, горчивина. Днес малкият му строеж е като невзрачна пристройка към дворците на новобогаташите.
Разрухата, хаосът, грабежите, несправедливостта след политическите промени от есента на 1989 г. причиниха на Делчо Гюров и другите заслужили строители духовен смут. И те заедно с повечето сънародници осъждат крайностите в реституцията, с които се обезобразиха много междуградски пространства и средища за обществено ползване, както и престъпната приватизация, която превърна в пустош съвременните производствени и строителни мощности. Инженерите Делчо Гюров, Георги Григоров, Нешо Топалов, Симо Спасов, Стамен Стаменов, Филип Миланов, Валентина Атанасова…, архитектите Александър Баров, Никола Николов, Георги Стоилов, Владимир Роменски, Стефан Стайнов, Атанас Агура, Чедомир Павлов, Митю Виделов и други заслужили и достойни граждани се възмущаваха, че изграденото с упорит труд, професионални умения и талант се подлага на безогледна развала и грабеж. Именитите строители пишеха оплаквания за нарушения на авторски права, протестираха. Ала кой да ги чуе?!
– – – – –
Инж. Делчо Гюров не се поддаде на възможности за бързо и лесно забогатяване. Името му, вградено в значими строителни дела, поражда чувства на уважение и признателност. А това е най-голямата награда за неговия усилен труд на майстор-строител.