/Поглед.инфо/ От 11 години насам не е имало среща във формат "Турция - Европейски съюз". В далечната 2005-а бе обявено, че започва процес на преговори за присъединяването й и оттогава той е замрял в небитието къде на европейските критерии и изисквания, къде на турското великодържавно самочувствие, че и без ЕС са си добре.
Това казва пред вестник „Сега” експертът по политически маркетинг и пиар Арман Бабикян.
Сега, на прага на мигрантската криза, с която очевидно Европа не успява да се справи, тези преговори сами по себе си са дипломатически успех за Турция. Сигурно на мнозина не им се иска да признаят това, но всеки прави разликата между 750 000 мигранти, влезли за година на територията на всички европейски страни, взети заедно, и на тези над 2 милиона, които престояват само в Турция. Това трикратно съотношение на тежестта, носена от Анкара, й даде добри изходни позиции за преговори. Мигранският проблем най-малкото разединява европейците и те показаха, че предпочитат да си платят, вместо да се справят сами. Половин милиардна Европа се оказа чувствителна срещу 700 000 души и дори се появиха истерични коментари за ислямизация на континента. Сега, казано на уличен език, Брюксел си нае охранителна фирма, казва още Бабикян пред изданието.
Мнозина се фиксират в коментарите си върху сумата от 3 млрд. евро, но на фона на ресурсите на Европейския съюз това е една пренебрежима сума. А ако за миг си представим, че "отглежданите" в Турция 2.2 млн. души влязат в границите на съюза, сумата за издръжката им ще бъде значително по-висока, пресметнато на годишна база.
Важните знаци идват на дипломатическия терен. За Анкара бе ключово, че непосредствено след кризата около свалянето на руския самолет сядат на една маса Жан-Клод Юнкер и Ахмет Давутоглу. Въпреки че това не бе официалната тема на разговорите, всички виждат, че "децата си говорят с един от двамата, които се биеха на двора".
Точно по темата с присъединяването Брюксел бе най-уклончив в изявленията си, защото винаги му е бил удобен търговски партньор като Турция - със сериозен пазар и растяща икономика, и никога - страна членка като Турция. Никой не е предвиждал сериозно ефекта от реалното влизане на държава с над 70 млн. мюсюлманско население в построената на основата на християндемокрацията европейска къща. Тук не става дума за физически лица, живеещи и адаптиращи се в рамките на съюза, а на държавен субект със съвсем друга база на ценностната система. Да не говорим, че теми като Кипър, кюрдския въпрос, свободата на словото, контрабандата, полицейското насилие, домашното насилие и много други си остават висящи и нерешени от Анкара. Ако бъде пренебрегната дори една от тях и под напора на обстоятелствата се предложи двоен стандарт, цяла Европа ще бъде разтресена из основи от сепаратистки настроения. На фона на техния магнитуд Марин льо Пен във Франция ще им изглежда като скромна госпожица с либерални възгледи.
Давутоглу знаеше всичко това и по тази причина, въпреки шумния анонс, че присъединяването за Турция продължава, си бе приготвил и "малката кошница" с исканията само за облекчаване на визовия режим. Нещо далеч по-изпълнимо и за което всеки европейски дипломат може лесно да обясни в страната си, че е по-добре турски гастербайтери, отколкото милиони мигранти, бягащи от войната.
Ако трябва да сме реалисти, тези преговори щяха да изглеждат по друг начин, ако Европейският съюз представляваше по-единен и силен субект във военно и политическо отношение. Днес повечето му аргументи са икономически, но в период на криза и в Сирия, и между Украйна и Русия изглежда като нерешителен богат роднина, който иска да успокои обстановката и много внимава скандалът да не се пренесе на негова територия. При всяка криза нерешените проблеми на съюза в това отношение ще излизат на повърхността и той ще плаща скъпо. Във всеки случай - много повече от сегашните 3 милиарда. В днешния динамичен и глобализиран XXI век да се проявява инат по теми като национален суверенитет е отживелица за политици от дребен регионален калибър.
Време е да забележим, че децата ни учат във Великобритания, случва им се да се оженят в Италия, а после - да работят в Германия. Това не пречи на никого да обича страната си и да знае за Левски и Ботев, коментира Арман Бабикян за рубриката „Наблюдател” на изданието.
У нас архаичният вятър се носеше от коментарите дори за инцидента със самолета на руснаците и не спря да духа в дискусиите за срещата на Турция и Европейския съюз. Човек понякога има чувството, че в главите на мнозина още продължава Руско-турската война, а като слушам дори как някои евродепутати коментират разговорите на Юнкер и Давутоглу, си мисля, че за малко са пропуснали да се запишат за опълченци.
Ако трябва да сме сериозни, след грешните ходове на Ангела Меркел и завоалираните обещания по преговорите за членство българската позиция е тиха и кохерентна. Единственото, за което научихме нещо повече, са душевните терзания на премиера, който, загледан в нощното небе, се е мъчил да избере правилният ход между опазване на въздушното ни пространство и топлината на любовта от Русия. Нормално е да изпаднем в тази ситуация, след като и "началниците" в Брюксел се объркаха. Такава е съдбата на всички, които преписват в час по национална сигурност, казва още Бабикян пред „Сега”.