/Поглед.инфо/ Седмица след седмица примката на преговорите постепенно се затяга около шията на гръцкото правителство. Висши европейски ръководители обясниха пред „Файненшъл Таймс“, че никакво съгласие с Алексис Ципрас не е възможно, докато „не се освободи от лявото крило на своето правителство“. Дали Европа, която проповядва солидарност, не я проявява единствено спрямо консерваторите?

В АТИНА „всичко се променя и всичко остава същото“, както се пее в една традиционна гръцка песен. Четири месеца след изборната победа на СИРИЗА двете партии, управлявали страната след падането на диктатурата – Общогръцкото социалистическо движение (ПАСОК) и Нова демокрация (десницата), са напълно дискредитирани. Първото в историята на страната правителство на радикалната левица, след „управлението на планините“ [1] по време на немската окупация, се радва на голяма популярност [2].

Никой вече не споменава омразната „тройка“ – Европейската комисия, Европейската централна банка и Международния валутен фонд, отговорни за настоящото икономическо бедствие, но въпреки това тези три институции продължават своята политика. Заплахи, шантажи, ултиматуми. Тази „тройка“ налага на премиера Алексис Ципрас строгите икономии, който предшествениците му послушно прилагаха.

С производство на блага, съкратено с една четвърт от 2010 г. насам, и с безработица от 27% (над 50% за младежите под 25 години) Гърция преживява безпрецедентна социална и хуманитарна криза. Но въпреки резултата от изборите през януари 2015 г., които дадоха на Ципрас ясен мандат да приключи със строгите ограничения, Европейският съюз продължава да натрапва на страната ролята на лош ученик, наказан от строгите учители в Брюксел. Целта? Да бъдат обезкуражени избирателите „мечтатели“ от Испания или другаде, които все още вярват, че е възможно правителства да се противопоставят на немската догма.

Ситуацията напомня Чили от началото на 70-те, когато американският президент Ричард Никсън се зае да събори Салвадор Алиенде, за да попречи подобни явления да се пренесат и на други места в американския заден двор. „Накарайте икономиката да пропищи“, беше заповядал американският президент. И когато това стана, дойде ред на танковете на генерал Аугусто Пиночет…

Мълчаливият държавен преврат, който протича в Гърция, черпи средства от по-модерни източници – като се започне от агенциите по оценяване, мине се през Европейската централна банка (ЕЦБ) и се стигне до медиите. Веднъж стегнато в менгемето, правителството на Ципрас ще има само две възможности – или да настоява на програмата си и да бъде задушено икономически, или да се отрече от обещанията си и да падне, изоставено от своите избиратели.

Точно за да избегне разпространението към останалите части на европейското тяло на „вируса СИРИЗА“, тази болест на надеждата, президентът на ЕЦБ Марио Драги обяви на 22 януари 2015 г., три дни преди гръцките избори, че ръководената от него институция ще приложи програмата си за подпомагане към Гърция само при определени условия. (Всеки месец ЕЦБ изкупува части от дълга на държави от еврозоната на стойност 60 милиарда евро.) С други думи, слабото звено на еврозоната, което най-много се нуждае от помощ, ще я получи само ако се подчини на опеката на Брюксел.

Заплахи и мрачни прогнози

ГЪРЦИТЕ са твърдоглави. Те гласуваха за СИРИЗА и президентът на Еврогрупата Йерун Диселблум се опита да ги вкара в пътя: „Гърците трябва да разберат, че главните проблеми на тяхната икономика не са се изпарили само защото е имало избори“ (Ройтерс, 27 януари 2015). „Не можем да правим изключение за тази или онази страна“, потвърди и Кристин Лагард, генерална директорка на МВФ (Ню Йорк Таймс, 27 януари 2015). В същото време Беноа Кьоре, член на Изпълнителния съвет на ЕЦБ, повиши тон: „Гърция трябва да плати, това са правилата на европейската игра“ (Ню Йорк Таймс, 31 януари и 1 февруари 2015).

Седмица по-късно Марио Драги доказа, че знае как да накара една икономика в еврозоната „да пропищи“. Без каквато и да било обосновка той затвори главния източник на финансиране на гръцките банки и го замени с механизъм за спешно финансиране (EmergencyLiquidity Assistance, ELA) – по-скъп вариант, който трябва да се подновява всяка седмица. Накратко, надвеси Дамоклев меч над главите на гръцките ръководители. В суматохата рейтинговата агенция „Мудис“ обяви, че победата на СИРИЗА „влияе негативно върху перспективите за растеж“ на икономиката (Ройтерс, 27 януари 2015).

Сценарият за излизане на Гърция от еврозоната (Grexit) и прекъсването на плащанията се върнаха в дневния ред. Едва 48 часа след изборите Марсел Фрацшер, бивш икономист в ЕЦБ, обясни, че Ципрас играе „много опасна игра“: „Ако хората започнат да вярват, че той говори сериозно, бихме могли да станем свидетели на масово изтичане на капитали и на поток от хора към банките. Намираме се в точката, където излизането от еврозоната става възможно“ (Ройтерс, 28 януари 2015). Съвършен пример за пророчество, което води до влошаване на икономическата ситуация на Атина.

СИРИЗА разполага с ограничен радиус на действие. Ципрас беше избран, за да предоговори условията за „помощта“, отпускана на страната му, но в рамките на еврозоната, тъй като идеята за напускането ѝ не намира подкрепа сред мнозинството от населението. Гърците бяха убедени от местните и международните медии, че излизането от еврото би представлявало катастрофа с библейски мащаби. Приобщаването към единната валута обаче докосва и други свръхчувствителни струни.

От началото на независимостта си през 1822 г. насам Гърция винаги е балансирала между своето минало в лоното на Османската империя и „европеизацията“ – цел, която в очите и на елита, и на народа винаги е означавала модернизация и преодоляване на забавеното развитие. Участието на страната в „твърдото ядро“ на Европа беше призвано да материализира този национален идеал. По време на изборната кампания кандидатите на СИРИЗА се чувстваха задължени да твърдят, че излизането от еврозоната е тема табу.

В центъра на преговорите между правителството на Ципрас и институциите застана въпросът за условията, фиксирани от заемодателите – прословутите меморандуми, които от 2010 г. насам задължават Атина да прилага унищожителни политики на икономии и свръхоблагане с данъци. При това повече от 90% от вноските на кредиторите им се връщат обратно, понякога още на следващия ден, тъй като са предназначени за изплащане на дълга. Както обобщи министърът на финансите Янис Варуфакис, който призовава за нов договор с кредиторите, „Последните пет години Гърция преживява в очакване на следващия заем като наркоман, очакващ следващата доза“ (1 февруари 2015).

Но тъй като непокриването на дълга се равнява на „кредитно събитие“, т. е. на вид банкрут, деблокирането на дозата е мощно оръдие за шантаж в ръцете на кредиторите. На теория Атина също разполага с важен лост за преговори, щом кредиторите имат нужда да им бъде платено. Само че ако се задейства този лост, ЕЦБ ще спре финансирането на гръцките банки, което предполага връщане към драхмата.

Тогава няма нищо чудно в това, че едва три седмици след изборите осемнадесетте министри на финансите от еврозоната изпратиха ултиматум на деветнадесетия член на европейското семейство – гръцкото правителство или да приложи програмата, наследена от предшествениците му, или да изплати задълженията си, като намери пари от другаде. В такъв случай, заключава Ню-Йорк Таймс, „много играчи на финансовия пазар мислят, че Гърция няма друг избор, освен да напусне еврозоната“ (16 февруари 2015).

За да избегне задушаващите ултиматуми, Гърция поиска четиримесечно отлагане. Правителството ѝ не настоя да бъдат внесени договорените 7,2 милиарда евро с надеждата, че по време на примирието двете страни ще постигнат съгласие, което да включва мерки и за развитие на икономиката, и за разрешаване на проблема с дълга. Да се събори кабинетът веднага, би било неуместно, затова кредиторите се съгласиха.

Атина мислеше, че ще може да разчита, поне временно, на сумите, които щяха да постъпят в касите. Надяваше се, че ще може да разполага с 1,2 милиарда евро от резервите на Европейския фонд за финансова стабилност, които не бяха използвани в процеса на рекапитализация, както и с 1,9 милиарда, които ЕЦБ беше спечелила от гръцките облигации и беше обещала да върне на Атина. В средата на март обаче банката обяви, че няма да възстанови тези печалби, а министрите от Еврогрупата решиха не само да не внесат сумата, но да я прехвърлят в Люксембург. Сякаш се бояха, че гърците ще тръгнат да обират банки! Екипът на Ципрас, който не притежава необходимия опит и не очакваше подобни ходове, даде съгласието си, без да изисква гаранции. „Сгрешихме, като не поискахме писмен договор“, призна премиерът в интервю за телевизионния канал „Стар“ на 27 април 2015 г.

Правителството му продължава да се радва на голяма популярност, въпреки отстъпките, на които се съгласи – да не анулира приватизациите, решени от предходното правителство, да задържи увеличението на минималната заплата, да покачи още данъка добавена стойност. С други думи, Берлин предприе операция за дискредитиране на гръцкото правителство. В края на февруари Шпигел публикува статия за „измъчените отношения между Варуфакис и Шойбле“ (27 февруари 2015). Един от тримата ѝ автори – Николаус Бломе, наскоро прехвърлен от Билд в Шпигел, бе герой на кампанията, която през 2010 г. Билд водеше срещу „мързеливите гърци“ [3]. Немският министър на финансите Волфганг Шойбле публично иронизира гръцкия си колега, наричайки го „наивен до глупост“ (10 март 2015) – рядък факт в историята не само на Европейския съюз, но и на международната дипломация. В немското списание Шойбле бе представен като добронамерен Сизиф, огорчен, че Гърция е осъдена да се провали и да напусне еврозоната. Освен ако – внушава статията – министър Варуфакис не напусне поста си.

Докато в пресата се множаха „поверителни изказвания“, мрачни предсказания и заплахи, Диселблум придвижи нова пешка. Пред Ню Йорк таймс той заяви, че Еврогрупата разглежда възможността да приложи към Гърция кипърския модел, т.е. да ограничи движението на капитали и да намали депозитите (19 март 2015)… Заявление, което едва ли може да се интерпретира по друг начин, освен като безплоден опит да се предизвика банкова паника. Докато ЕЦБ и Драги затягаха примката още по-силно, ограничавайки допълнително възможностите за самофинансиране на гръцките банки, Билд публикува псевдорепортаж със сцена на паника в Атина и не се поколеба да използва снимка на пенсионери, чакащи на опашка, за да си получат пенсиите (31 март 2015).

В края на април операцията на Берлин даде първите си плодове. Варуфакис беше заменен в преговорите с кредиторите от заместника си Евклид Цакалотос. „Правителството е изправено пред нов вид държавен преврат“, заяви тогава Варуфакис. Нападат ни не танкове, както през 1967, а банки“ (21 април 2015).

До момента мълчаливият държавен преврат е засегнал само един министър. Времето обаче работи в полза на кредиторите, които настояват да се прилага неолибералната рецепта. Всеки с манията си. Идеолозите на МВФ искат дерегулация на пазара на труда и узаконяване на масовите уволнения, т.е. това, което обещаха на гръцките олигарси и собственици на банки. Европейската комисия (иначе казано, Берлин) иска да продължат приватизациите, които биха били интересни за немските предприятия, при това на най-ниска цена. В безкрайния списък от скандални продажби се откроява тази на двадесет и осем сгради, използвани все още от гръцката държава. През идните двадесет години Атина ще трябва да плати за тях 600 милиона евро наем на новите собственици, т.е. почти три пъти повече от сумата, получена при продажбата им, която отиде направо в джоба на кредиторите…

В слаба позиция, изоставено от тези, на чиято подкрепа се надяваше (като Франция), гръцкото правителство не може да реши главния проблем пред страната – непоносимо високия дълг. Предложението да бъде организирана международна конференция, подобна на тази от 1953 г., която освободи Германия от по-голямата част от военните репарации и отвори пътя към икономическото чудо [4], се удави в море от заплахи и ултиматуми. Ципрас се мъчи да постигне по-добро споразумение от предшествениците си, но и да има такова, то със сигурност ще бъде далеч от предизборните постановки и от програмата, за която гласуваха гръцките граждани. Юрки Катайнен, вицепрезидент на Европейската комисия, беше много ясен по този въпрос още на другия ден след парламентарните избори: „Няма да променяме политиката си в зависимост от изборните резултати“ (28 януари 2015).

Има ли тогава смисъл от избори, щом една страна, която спазва основните си ангажименти, няма право на ни най-малки промени в своята политика? Неонацистите от „Златна зора“ имат готов отговор на този въпрос. Може ли тогава да се изключи вероятността те да се възползват от евентуален провал на правителството на Ципрас дори повече, отколкото привържениците на Шойбле в Атина?

LE MONDE DIPLOMATIQUE
- Превод Миряна Янакиева

Бележки под линия

[1] Вж. Жоел Фонтен, „Да държим здраво и да установим контрол над Атина“, Монд дипломатик в Дума, 5 юли 2012.

[2] Според проучване от 9 май, публикувано във всекидневника „Ефимерида тон Синтактон“, 53,2% от населението оценява политиката на правителството „положително“ или „по-скоро положително“.

[3] Вж. Оливие Сиран, „Билд“ срещу голите велосипедисти“, Монд дипломатик, http://bg.mondediplo.com/article136..., 21 май 2015.

[4] Вж. Рено Ламбер, „Дългът – един век извиване на ръце“, Монд дипломатик в Дума, 5 март 2015.