/Поглед.инфо/ Премиерът на Гърция заяви, че Русия произволно се меси във вътрешните работи на Балканите и това трябва да бъде отблъснато, при това по оригинален начин. Защо някога приятелските отношения на Москва и Атина достигнаха такова състояние? Кой провокира гърците на нещо подобно? И какво общо има френският президент Еманюел Макрон?

Гръцкият премиер Кирякос Мицотакис „е бил притеснен, притеснява се и ще продължи да се притеснява“ за намесата на Русия в делата на Западните Балкани. „Какво има предвид той?“ - руснаците биха могли да попитат по инерция, смятайки Гърция за приятелска страна, може би дори най-приятелска в ЕС, с изключение на Кипър, където също живеят гърци.

Отговорът е прост: някои в Русия следят динамиката на цените за полетите до Гърция - люлката на европейската култура, а други изобщо не следят Гърция. Междувременно през юли в тази страна бяха проведени избори, в резултат на което лявата коалиция на Алексис Ципрас закономерно загуби властта.

Ципрас влезе в правителството като радикал и евроскептик, като даде смели и щедри обещания, но реалността се оказва жестока. Атина дължи всичко на всички. Европейски грандове като Ангела Меркел и колективната брюкселска бюрокрация бързо пречупиха смелия радикал и той нямаше други възможности, освен чрез ЕС да изпълни задълженията си.

Така ярко избухналата звезда не направи нищо и през януари 2018 г. Ципрас дори успя да се скара с Русия и то по мрачен и подозрително своевременен повод. Традиционно топлите отношения между двете страни рязко охладняха и след това не сме си спомняли за Гърция. Няма причини за това.

След като избирателите посочиха вратата на неудачника, гръцкото правителство беше поведено от лидера на дясната консервативна партия “Нова демокрация” Кирякос Мицотакис. Тази партия е системообразуваща за местните власти - тя е създадена от патриарха на гръцката политика Константинос Караманлис. За 91 години от живота си той оглавява кабинета 4 пъти и е два пъти избиран за президент. Но най-важното е, че той стана човекът, който изведе страната от полуфашистката диктатура на „черните полковници“, създаде правителство на националното единство и управлява гръцката държава още 11 години - първо като министър-председател, след това като президент.

Подобна политическа жизненост в страна, пълна с противоречия, се дължи, наред с други неща, на факта, че Караманлис е представител на изключително влиятелен политически клан. Същото може да се каже и за Мицотакис, дори кланът му да е по-малък - собственият му баща някога е бил министър-председател, а сестра му оглавява Министерството на външните работи. Но основното, което трябва да знаете за този възпитаник на Харвард и Станфорд е, че той е плът от плътта на глобалистичните елити, продукт на един вид инкубатор, който бълва политици за Южна, Централна и Източна Европа. Това не е хулиганът Ципрас, той няма да се съпротивлява, а внимателно ще изслуша казаното в Брюксел и във Вашингтон. И там, както знаете, казват, че Русия се намесва в изборите и други вътрешни работи на страните от блока на НАТО - и е наложително да се предаде.

Но какво точно има предвид Мицотакис под „намеса“? Може да се предположи, че по един или друг начин говорим за процесите около прословутия украински томос. След Вселенския патриарх Вартоломей, грък по произход, схизматици от ПЦУ бяха признати от Александрийската православна църква, която също се ръководи от грък, и от Елинската (сиреч от гръцката) православна църква, която също се оглавява от грък.

Това сега заплашва елините със собствен разкол, който гърците възприемат много болезнено. Някои виждат в това грешка, а други машинации на Руската православна църква, която просто не може да хареса това.

Освен това, в държава с държавна религия не могат да разберат, че църквата и държавата са разделени (както например в Русия) и затова смятат, че Руската православна църква и Кремъл са едно и също.

Такъв е гръцкият информационен фон, по-точно онази част от него, която се отнася до Русия. Това не са единствените страхове, свързани с нас. Гърците също се притесняват от сътрудничество, а на някои места - почти от съюза на Москва и Анкара, тъй като все още възприемат турците като основен противник.

Мицотакис обаче в антируската си атака не спомена нито църквата, камо ли Турция, така че всичко това са наши предположения. Но той категорично заяви, че от неговата „загриженост“ следва, че е необходимо да се преразгледа решението на Европейския съюз, който отказа на Албания и Северна Македония преговори за присъединяване към ЕС.

По този начин Мицотакис издаде произхода си от инкубатора и лоялността си към глобалистите. Гърция, която насърчава присъединяването на Албания към ЕС, е като Естония, която лобира същото за Русия, но ситуацията е още по-парадоксална: гърците и албанците хронично влизат в конфликт не само в политиката, но и „на битово равнище“, с други думи, на ежедневно ниво.

И Мицотакис, припомнете си, не е левичар като Ципрас, който е загрижен минимално по въпросите за национална гордост и етнически произход, а е лидер на дясно-консервативна партия. Но в Брюксел казаха: „Необходимо е!“, а в Атина отговориха: „Тъй вярно!“

Това започна отдавна, но достигна връх в края на 2014–2015 г., тоест след „Кримската пролет“, когато анализаторите от Брюксел започнаха да търсят на картата точка, в която следващия път ще се сблъскат интересите на Русия и условния Запад и те насочиха пръст към Балканите. В същото време нашите успехи в този регион, честно казано, бяха пресилени, но изводът беше следният: оставащите страни трябваше спешно да се включат в НАТО и ЕС, преди Москва да ги поеме под крилото си.

За това бяха проведени две много арогантни, не изцяло законни, но успешни специални операции: една в Черна гора, другата в Северна Македония. За влияние в Албания ние не претендираме поради специалните отношения със Сърбия, но нещо ни подсказва, че сега Сърбия е на следващо място.

Междувременно на албанците и македонците бяха отказани преговори за присъединяване към ЕС. Нека си припомним основното: те се провалиха поради един конкретен човек - френският президент Еманюел Макрон, който наскоро започна да къса повода на глобалистите.

Сега той не просто се опитва да стане неформален лидер на целия Европейски съюз с рязък жест измествайки настрани принципно пробрюкселската, но стремително губещата влияние Меркел. Той предлага на Европа нова геополитическа стратегия, част от която е подобряването на отношенията с Русия. Спирачката на пътя на албанците и македонците не е подарък за нас, разбира се, това е символ на неговия реформаторски подход и нещо като популизъм: населението на „стара Европа“, меко казано, не е във възторг от перспективата да получи на шията си нови смукачи измежду малките, но много бедни балкански държави.

Накратко, Макрон вярва, че ЕС и НАТО са в криза, но могат да намерят нов живот, ако признаят старите си грешки и го последват в светлото бъдеще. Такива са личните му амбиции - и националните амбиции на Франция, които от десетилетия отстъпват на заден план, но не са напълно забравени. В интерес на тяхното прилагане той изглежда не се страхува дори да доведе до разпада Северноатлантическия алианс, при това не ние, руските злодеи, обявяваме това, а членовете на Алианса, включително гръцкия премиер Мицотакис - след като се разтревожи заради Русия, той веднага започна допълнителна полемика с Макрон за бъдещето на НАТО.

Ето как съдбите в голямата политика се преплитат по странен начин. Приятелска, православна, почти „братска“ Гърция изведнъж се превръща в почти русофобска Полша. И френският президент, възприеман като протеже на Брюксел и марионетка на международните финансови кръгове, изведнъж се оказва съюзник - не само ситуационен, но и като че ли стратегически. Не сме го очаквали.

Превод: В.Сергеев