/Поглед.инфо/ Наближава годината 2014, когато ще си спомним за смъртта преди 1000 години на цар Самуил, който пада, поразен от сърдечен удар, когато вижда ослепените си 15 000 войници след поражението си в Беласица от византийския василевс Василий ІІ. Ще се върнем в паметта си и към всички тогавашни събития от различен характер в средата на българското царство, което постепенно върви към падение.
Един от паметните моменти в този период е кратковременното управление на Йоан (Иван Владислав), племенник на цар Самуил, който управлява до 1018 г., след като е убил в 1015 г. братовчед си Гаврил Радомир в една семейна драма, която остава необяснена. Иван Владислав става прочут в българската история с надписа, който издига в Битоля. Тук припомням съдържанието на този надпис на съвременен български език:
[+ през 6523 от сътворението на света (= 1015 от Р. Хр.) обнови
се тази крепост
зида]на и правена от Йоан самодържец българск[и и с]
помощта и с молитвите на пресветата владичица
наша Богородица и за
[заст]ъпничеството на дванадесетте и на върховновните
апостоли.Тази крепост бе направена [за
убежище и за спасение и за живота на българите,
започната [бе
ше] крепостта [Б]и[т]ола през [мес]ец октомври в 20
(ден), а се завърши през месец...
...в кр[ая. Този самодържец] беше българин по род, у[н-
у]к [на Никола и на Рипсимия] благоверните, син на
Аарон, [който
е брат на Самуил, царя самод]ържавен, и които двама
разбиха [в Щипон гръцката войска на цар Василий, където бе
взето зл[ато]
А този ...цар
ра[збит
биде от цар Василий в] 6522 година от сътворението
на света
[в Ключ и почина в кр]ая нa лятото.
Надписът беше намерен в Чауш джамия в Битоля, поставен като стъпало. Самата джамия е бивша църква, приспособена като джамия с останките на старата крепост. Това става през 1522 г. Местните мюсюлмани влизат в нея като пристъпвали до вътрешността към минарето, минавайки през мраморната плоча, която е с дължина 92 см, височина 98 и дебелина 15 см. Надписът е от 12 реда, полуизтрит от едната страна – там, където чехлите на ходжата отивали към минарето в течение на 390 години. Липсва и първият ред, очукан от съответния строител, защото плочата е била много голяма за стъпало. Но все пак по-голямата част от надписа се чете и се разбира, че това е езикът на българския цар Иван Владислав, син на Самуиловия брат Аарон. Чете се на тогавашния правопис, със съответните съкращения и с каменоделското издълбаване на буквите.
Битолската плоча беше намерена в 1956 г., когато при благоустрояване на града събарят полусрутената вече джамия. И от там проговорва взиданият дух „на последния български цар на Първото българско царство: „Никой летописец не е отбелязал как, след смъртта на Самуил, в средата на неговия род се зараждат неприязнени отношения. Знае се само, че в тази семейна драма Иван Владислав влиза в царската свита на братовчед си – Самуиловия син и наследник Гаврил Радомир, и го убива по време на лов. Какви са причините? Нямаме конкретна информация, но известно е, че и новият носител на царския жезъл, т.е. Иван Владислав, продължава борбата на живот и смърт с прочутия византийски василевс, на когото тогавашните историци прикачили епитета „Българоубиец”.
Какво научаваме от Битолския надпис? Показахме как започва той:
„Възобнови се тая крепост,
Зидана и правена от Йоан, самодържец български”.
Ситуацията в българското царство е критична в този период. Град Охрид, тогавашната столица, е паднал в ръцете на Василий, който е навлязъл във вътрешността през Воден, Острово и Соск. Но Битоля стои в сърцето на богатата Пелагонийска равнина и там ще пренесе своята власт този, който гордо се нарича „самодържец български”. Зидането на Битолската крепост започва само няколко месеца след възцаряването на Иван Владислав, който взема властта в края на лятото или в началото на есента на 1015 година. Само няколко месеца преди това византийска войска е обсаждала напразно Средец и само няколко месеца след това, през лятото на 1016 г. Василий обсажда Перник цели 88 дни, но прочутият български пълководец Кракра Пернишки успява да го отблъсне. За Иван Владислав обаче остава единствената възможност – да се насочи към Адриатическо море и към Драч, защото пътищата към изток и юг са прекъснати. Напрегната е и годината 1017. Василий се спуска към Костур, а освен това изпраща войска да опустоши Битолското поле. За Битолската крепост той не мисли, но се отказва да обсажда и Костур, защото научава, че Кракра Пернишки е успял да събере нова войска и да се съедини с Иван Владиславовите отреди. А освен това от българска страна очаквали помощ откъм север – от тамошните печенези. Но този план излязъл неуспешен – печенезите се отказват да помогнат на българите. Императорът се готвел да се насочи към крепостта Сетина в областта на Мъглен и оттам направо към лагера на Иван Владислав, който на свой ред се насочва да ги залови чрез засада. Един византийски хронист, на име Йоан Скилица, подробно разказва за тия събития, и в този случай се изразява дори на български език: ”Бягайте, царят (иде)!” Василий обаче се върнал в Цариград, за да си отдъхне – било месец януари 1018 година. И тогава българският цар отново използва оставения му отдих, както съобщава пак Скилица, и продължава да се бори „за спасението и за живота на българите”. Така пише пък в надписа на Иван Владислав.
Разказът ни до тук е твърде кратък и на места непълен и не съвсем точен, защото събитията се редуват с голяма бързина и ние нямаме възможност да възстановим цялата картина на превзети и загубени селища, на успехи и загуби. Както казахме, последната надежда е бил излазът на Адриатика. Българската войска обсажда Драч. И хронистът известява, че българският цар се сражавал „с варварска надменност и високомерие”. А друг цариградски придворен писател, Михаил Псел, нарича Иван Владислав „непобедим всеприятел и прехрабър Аарон”, който „държал на косъм съдбата на „ромейската държава”. И наистина, както разказва пак Псел, Иван Владислав влиза в единоборство с византийския стратег на Драч, Никита Пигонит, който успява да го прободе с копието си. А пък друг, по-скромен летописец, който допълва хрониката на Скилица, съобщава, че по време на двубоя двама пехотинци ранили Иван Владислав в корема, за да помогнат на началника си. Дали всичко е станало точно така? Не всички автори приемат така развитието на събитията. Но във всеки случай това е краят. На стените обаче на Битолската крепост остава надписът на Иван Владислав, самодържец български, за да напомня и в бъдеще за героичната му борба.
Този надпис е толкова убедителен по тон, толкова сърдечен в своите изрази, че има изключително значение като исторически паметник. За това и през 2009 г., когато проф. Пламен Павлов издаде в Търново една моя книга с извори за Самуиловия род, ние й поставихме заглавие, което да напомня изразите на надписа, а именно: „Българи ...родом”.
Ето впрочем как мъжът ми, проф. Йордан Заимов, и аз се добрахме до Битолската плоча.
Беше лятото на 1968 г. От Съюза на учените в България беше организирана екскурзия в Македония, в която проф. Йордан Заимов и аз се включихме. В чантите си носехме няколко екземпляра от книгата на известния български интелектуалец и дипломат Симеон Радев „Ранни спомени”, която беше издадена наскоро. Подарявахме екземпляри на различни места, главно в Ресен, откъдето беше родом Симеон Радев. Навсякъде ни посрещаха приветливо, дори на едно място няколко момченца доближиха до нашия автобус, за да ни кажат, че техният и нашият език са един и същ език. А когато влязохме в Битоля, веднага се насочихме към музея. Докато няколко колеги и аз се качихме на горния етаж и разпитвахме за разни експонати, мъжът ми, който беше не само езиковед, а и скулптор, извади от чантата си една специална хартия, която намокри на чешмата в двора и я наложи на надписа на Иван Владислав, който беше поставен във вертикално положение на пода под стълбището. Слънцето грееше силно и хартията изсъхна бързо.
Когато се върнахме в София, съпругът ми веднага успя на направи негатив на плочата, направи гипсова отливка и много скоро възстанови дубликат в естествен размер на прочутия надпис. Разпрати го в няколко музея, така че той стана познат на мнозина специалисти, а и на широка публика. Към днешна дата ни е известно, че отливка се съхранява в Националния исторически музей и една друга (силно повредена) в „Самуиловата крепост“.
Надписът на Иван Владислав беше издаван преди това през 1959 г. въз основа на една обикновена снимка, изпратена от един местен човек, Георги Калоянов, на проф. Ал. Бурмов, който направи публикацията си в сп. „Пламък”. След това, през 1966 г., го издаде Владимир Мошин от Белград в „Македонски jазик”.
Приносът на Йордан Заимов е, че възстановява по-голямата част от текста, който познаваме и ползваме днес. Професионалната му практика като филолог и изследовател на местни имена и средновековни паметници допринася за извършването на това трудно и патриотично дело. От значение се оказва фактът, че за разлика от по-горните изследователи на надписа, Йордан Заимов има школовка и на скулптор, получена още в ранните му години в ателието на известния скулптор Андрей Николов в София. Съчетанието между двата занаята у Йордан Заимов допринася и за популяризирането на един толкова важен паметник от българското Средновековие.
Академичното издание е озаглавено: Йордан Заимов. Битолски надпис на Иван Владислав, самодържец български. Старобългарскш паметник от 1015-1016 година. С допълнение: Василка Заимова. Иван Владислов и неговият надпис. София, БАН,1970. По инициатива на тогавашния председател на БАН акад. Ангел Балевски (по произход от стар охридски род) книгата бе отличена с високата и престижна Кирило-Методиевска награда (1971). В същото време службите на Държавна сигурност бяха „разпитвали без задържане“ Йордан Заимов за дейността на революционна организация на македонските българи. От една страна, известният „македонски въпрос“, поставен на дневен ред в България през 70-те години, стимулираше научните дирения за българския език и минало и от друга страна, следеше изкъсо за връзки със задгранични македонски патриотични организации, неудобни на режима.
По-късно ние издадохме и една популярна книжка: Йордан Заимов, ВасилкаТъпкова-Заимова, Българин родом, Битолският надпис на Иван Владислав, самодържец български. София, Народна просвета, 1981 г.
Изданието на надписа на Иван Владислав предизвика и продължава да предизвика голям интерес. Излезлите рецензии, цитати и др. материали са отбелязани най-напред в библиографията на Йордан Заимов, изработена от проф. Димитрина Михайлова, в сп. „Български език“ от 1981 и 1988 г. Допълних тази библиография в последната си статия: Василка Тъпкова-Заимова, Отново около Битолския надис на Иван Владислав, В: Василка Герасимова-Томова in memoriam, София, НАИМ, 2013.