/Поглед.инфо/ Ще ме съди ли господин П. Денянкин за плагиатство?
Надявам се да не го направи. Макар че има право. Защото вместо да се потрудя сам да намеря подходящо заглавие за текста, който е пред вас, аз използвам въпроса, зададен от г-н П.Денякин в коментара му на моята информация от Загреб „Футбол под сянката на свастиката”. А си позволявам тази малка волност, защото П.Денякин всъщност пита кога хърватите ще се обърнат по-сериозно, по-задълбочено и по-тревожно към темата за фашизма и антифашизма. Въпросът е напълно резонен и навременен, поради което възнамерявах да се върна към него, но малко по-късно. Събитията обаче се развиха с неочаквана скорост, влязоха в не съвсем предвидимо русло и нямаше как да не се съобразя с променената ситуация.
Какво се беше случило? В следващите редове ще се опитам да представя МОЯ отговор на този въпрос, но преди това ще предложа кратка историческа справка.
На 21.06. 1941 година група членове на Комунистическата партия на Югославия (ЮКП) и на Съюза на комунистическата младеж на Югославия (СКОЮ) от малкия хърватски град Сисак (по-малко от 48 хиляди жители според преброяването на населението през 2011 година, но един от най-големите промишлени центрове в бившата Социалистическа федеративна република Югославия - СФРЮ) формират в близката гора Брезовица Първи сисачки партизански отряд. (Обръщам внимание на датата – това е денят, в който нацистка Германия напада Съветския съюз, само няколко часа след началото на най-страшната война в досегашната история на човечеството).
След Втората световна война на същото място е поставена паметна плоча, а през 1981 г. е издигнат представителен паметник със завидна художествена стойност. След 1990 г. обаче паметникът е разрушен , паметната плоча с имената на всички партизани е разбита, а не е откраднато само онова, което не е можело да се открадне. През 1991г. Денят на въстанието, който дотогава е честван като държавен празник, е преименуван в Ден на антифашистката борба. Възпоменателният парк Брезовица е превърнат в място, където се провеждат централните събития, свързани с тържествата. Пред паметника се поднасят венци и цветя, а най-важните държавни мъже и жени на Хърватия не пропускат възможността да произнесат подходящи речи.
Така стигаме до събитията от последните дни. В началото на май 2015 година в Загреб тържествено беше отбелязана седемдесетата годишнина от победата над фашизма. Журналистите не пропуснаха да забележат, че за първи път тържеството не беше почетено от държавния глава – първата жена президент на Република Хърватия Колинда Грабар-Китарович, избрана през януари т.г. „Пред скоби” беше изнесено и словото на подпредседателя на Съюза на антифашистките борци и антифашисти в Република Хърватия (САБА РХ) Иван Фумич, който заяви: „Честването е на достатъчно високо равнище, защото се провежда под патронажа на председателите на правителството и на Сабора (парламента – б.а.). Отказахме патронажа на президентката, защото тя се изказа отрицателно за Тито и за народоосвободителното движение. Поради това нейният патронаж не ни трябва”.
Някои медии поставиха акцент върху факта, че „централното честване на победата над фашизма в Загреб събра държавния връх с изключение на президентката Колинда Грабар-Китарович, на която Съюзът на антифашистите отне патронажа. Малко по-късно обаче страстите бяха укротени и делегация на Съюза посети резиденцията на държавния глава- Пантовчак. В разговора с президентката делегацията е подчертала необходимостта на всички равнища в обществото антифашизмът да се възприеме като цивилизационна ценност, върху която се основават Хърватия и новият световен демократичен ред. Делегацията обаче е обърнала внимание на обстоятелството, че почти десет години от приемането на парламентарната Декларация за антифашизма институциите на властта не са предприели нищо за нейното практическо изпълнение.
Пак през май, но към края му, бившият хърватски президент Стипе Месич каза нещо тревожно. Мисля, че разтревожен бях не само аз – чужденецът, пребиваващ временно в тази страна (но достатъчно продължително, за да се влюбя в нейните красоти). Защото г-н Месич избра (никак не случайно) не някой обикновен ден от календара, а двадесет и трети май – Деня на младостта, който в някогашната СФРЮ беше един от най-важните празници. Тогава много тържествено се честваше рожденият ден на пожизнения президент на федерацията Йосип Броз Тито. Най-съществената част от посланието на Стипе Месич видях в следните две кратки изречения: „Хърватия все повече се обръща към нацифашизма (неологизъм от „нацизъм” и „фашизъм” – б.а.). На това ясно трябва да се каже: „НЕ!” Почувствах се почти като римлянин, който изведнъж осъзнава, че Ханибал е пред вратите на Свещения град(Hannibal ante portas).
Като капак на всичко, на дванайстия ден на юни на стадиона „Полюд” в Сплит удари оглушителен гръм, чието ехо не е заглъхнало и до днес. На терена лъсна свастика, която разтресе не само спортната общественост. Хърватите с обяснима тревога зачакаха реакцията на УЕФА. И ако във всяко зло има и нещо добро, в случая това добро (колкото и да е незначително и относително) се съдържа в обстоятелството, че осъдителните реакции на тази проява бяха преобладаващи. Но не липсваха и други мнения.
И през тази година по традиция Денят на антифашистката борба - двадесет и втори юни, беше честван на Брезовица. Венци и цветя положиха президентката на Република Хърватия Колинда Грабар – Китарович, премиерът Зоран Миланович, подпредседателката на Хърватския Сабор Драгица Згребец, столичният градоначалник Милан Бандич, представители на Хърватската академия на науките и изкуствата (ХАЗУ), на дипломатическите мисии, акредитирани в Загреб, Съюза на антифашистките борци, Антифашистката лига и др. Така в най-общи линии и тазгодишното честване следваше утвърдената протоколна схема, която трябваше да гарантира безконфликтно протичане на честването. Целта беше постигната, макар и не съвсем.
Трудно е обаче да се каже същото за съдържанието на посланията на отделните оратори. В своето емоционално слово премиерът Зоран Миланович заяви: Днешният ден всяка година е празник. В резултат на решение на своя законодателен орган Хърватия го отбелязва като ден на антифашизма. „Закачката” в случая е напомнянето на премиера, че „така реши Франьо Туджман” (първият президент на Република Хърватия – б.а.), „който също е партизанин, член на Комунистическата партия и никога не е отричал това”.
Президентката Колинда Грабар-Китарович изведе на преден план други акценти. Тя вижда в антифашистката борба „един от етапите на борбата за самостоятелна държава Хърватия” и заявява, че „хърватското общество желае да пази антифашизма като историческа ценност, но не и комунизма, както и всяка друга форма на тоталитаризъм”. „Основаването на Сисачкия отряд, продължава тя, постави началото на борбата за освобождение на Хърватия от окупацията, която усташкият режим подкрепяше в името на реализацията на хърватската държава, компрометирайки я с предаването на части от хърватските територии на окупаторите и с гоненията на расова и политическа основа”. Госпожа Грабар-Китарович специално изтъкна, че ако се оценява според броя на жителите, антифашисткото движение в Хърватия е най-масовото, но и жертвите са били многобройни – 64 хиляди мъртви.
Като че най-остро прозвуча словото на председателя на САБА РХ Франьо Хабулин. „Комунистическата партия, водена от Тито, беше способна да води война против окупатора, каза той. Факт е, че само комунистите имаха смелост да вдигнат въстание под лозунга „Братство и единство”. Това не означава, че антифашизъм и комунизъм са едно и също нещо. Не всички антифашисти са комунисти. Титовата доктрина за въоръжената борба доведе до борба против силите на Оста (Рим – Берлин – Токио – б.а.), но днес, 74 години по-късно, трябва да обърнем внимание на появата на екстремна десница. Трябва да посочим чертаенето на пресечени кръстове по време на спортни срещи. Трябва да предупредим, че в училищата тези неща не се изучават достатъчно. В църквите се служат меси (литургии в католическата църква – б.а.) за усташките престъпници, а не за техните жертви. И против Тито. Всичко това се прави, за да се реабилитира квислингската войска. Нямаше реакция на най-широката социална общност срещу очертаването на пречупения кръст на „Полюд” (става дума за стадиона в Сплит, където се игра мачът между футболните единасеторки на Хърватия и Италия – б.а.). Тази снимка обиколи света и сега всички я осъждат. У нас обаче закъсняваме. Но това не е хулиганска постъпка, а обмислен план. Нека накрая да започнем да прилагаме закона, който е свързан с тази тематика”.
В самия край на юни едно изказване на сръбския министър Александър Вулин внесе силно напрежение в и без това не съвсем лесните отношения между Загреб и Белград. Представяйки правителството на Сърбия в комеморацията за жертвите на усташите през 1941 година, Вулин е нарекъл „усташки викарий” много почитания в Хърватия кардинал Алойзе Степинац (1898-1916), провъзгласен през 1988 година за „блажен”, а се очаква и следващата стъпка – обявяването му за светец. „Ако Степинац е светец, какви са онези, които в Ясеновац и в Ядовно (може би най-печално известните концлагери в Независимата държава Хърватско, част от комплекса Госпич-Ядовно-Паг, б.а.) са убити заради своята религиозна, национална и политическа принадлежност?”, запита риторично сръбският министър. Хърватите, включително и на най-високо държавно равнище, реагираха изключително остро на думите на министър Вулин.
На пръв поглед това прескачане на искри между Загреб и Белград може да изглежда незначително и далеч от проблема, който се опитах да скицирам в моите непретенциозни бележки. Темата обаче е твърде важна и твърде болезнена и за двете страни. Тя засяга отношенията не само между Загреб и Белград, но и между двете църкви – католическата в Хърватия и православната в Сърбия, както и отношенията между Сръбската православна църква и Ватикана. Казано с други думи, опираме до висшата дипломация. Затова ще я оставим за друг случай.