/Поглед.инфо/ Турският премиер Реджеп Тайип Ердоган определя обхваналите Истанбул и Анкара безредици като действия на екстремисти. Само че не казва какви точно са тези екстремисти и на коя крайна идея са следовници.

Просто роденият в бедно семейство в истанбулско предградие и известен като Имам Бекенбауер (заради младежките си амбиции да стане футболна звезда и верността си към каузата на пророка Мохамед) днешен турски премиер не иска да признае, че след десетилетието му начело на властта Турция като че ли е преяла с ерата Ердоган.

Определението на събитията в Турция от последните дни като "турска пролет" (по аналог с вълната от бунтове в страните от Северна Африка), е некоректна. Като започнем от Египет и опрем до Тунис, в тези държави десетилетия на власт бяха авторитарни режими, потискащи ислямския религиозен екстремизъм. Дори демонизираният иракски президент Саддам Хюсеин дълги години беше подкрепян от Вашингтон, и търпян от Западна Европа именно в качеството си на спирачка срещу настъплението на радикалния ислям към Стария континент. Ердоган, точно обратното, е приемник на Неджметин Ербакан, първият откровено проислямски премиер на нова Турция, който беше принуден от армията да сдаде властта през 1997 г., а неговата Партия на благоденствието беше забранена. Да не забравяме, че през 1998 г. Ердоган получи ефективна присъда за подбуждане към омраза с цитирането на следните думи на Зия Гьокалп (1876-1924), един от теоретиците на турския национализъм: "Минаретата ще бъдат нашите щикове, куполите – нашите каски, джамиите – нашите казарми, а вярващите – нашите войници". И след десет години движение именно в тази посока светските среди и гражданското общество в Турция не могат да не се притесняват.

Идването на власт на Ердоган преди повече от десетилетие беше предопределено от дълъг период на застой в икономиката на страната, катастрофално обезценяване на лирата, скок на безработицата и прекалено шарени парламенти, излъчващи хлабави коалиционни правителства, белязани от скандали. Турция плачеше за силна ръка и я получи в лицето на Ердоган, който започна да провежда някаква своеобразна турска демокрация под знамето на исляма (феномен като ислямска демокрация няма по света, но това е друга тема).

Първата му задача беше да извади армията от утвърденото й с четири преврата за по-малко от век положение на пазителите на заветите на Мустафа Кемал Ататюрк. Това също е любопитна отличителна черта на турското общество. Действията на турските военни в никакъв случай не могат да бъдат оприличавани като демократични през десетилетията. И падишахът ги погна. Но демократичен етикет не може да бъде поставен и на гоненията срещу турски интелектуалци, журналисти, адвокати и висши военни, арестувани по ред процеси, най-известният от които е Ергенекон. Според прокуратурата, отправила обвинения срещу около 400 души, радикална дясна организация с това име целяла да измете от властта Ердоган и неговата ПСР в зората на нейния възход – през 2003 г. Но за да може да поведе тази си битка, Ердоган обърна с хастара наопаки чрез редица нови назначения на магистрати и самата съдебна система, която по-рано по никакъв начин не би посегнала на генералитета. След референдум през есента на 2010 г. бяха приети конституционни промени по дейността на Конституционния съд и Висшия съвет на съдиите и прокурорите (заради промените председателят и шестима от членовете на съвета веднага подадоха оставки)

На фона на протестите не бива да пренебрегваме това, което постигна Ердоган по време на управлението си – той превърна страната си в 18-та икономика в света. От 2002 година насам турският БВП е нараснал от 243 милиарда евро на 550 милиарда през 2010 година, а износът се е увеличил повече от два пъти - от 41 на 85 милиарда евро. В същото време бюджетният дефицит (10 на сто от БВП) е един от най-високите в света и представлява сериозен риск за икономическия ръст. Т.е. балонът се надува, въпросът е кога и доколко болезнено ще се спука. Подобни перспективи пораждат безпокойство, което се изразява с протести.

Преди няколко месеца Имам Бекенбауер успя да договори мир с излежаващия присъда водач на Кюрдската работническа партия (ПКК) Абдуллах Йоджалан, нещо немислимо преди 2002 г. Което, обаче, също не означава, че проблемът е решен веднъж завинаги.

Опозицията обвинява Ердоган в откровено заиграване с исляма и налагането на неговите норми в обществения живот. Именно при неговото управление държавните институции бяха отворени за забрадените според ислямската вяра жени – нещо, което беше забранено от Ататюрк. Съпругата му Емине Ердоган се превърна в горд символ на тази "демократизация" на турското общество.

В международен план Ердоган също започна да залага усилено на ислямската карта, след като разбра, че Брюксел гледа на приемането на Турция в редиците на ЕС като в българската поговорка "Тате ще ти купи колело, ама друг път…". Изведнъж официална Анкара – най-вероятно заради общия корен Мюсюлмански братя – прегърна горещо палестинската кауза. И по-специално тази на обявеното за терористична организация от САЩ и Западна Европа движение Хамас, управляващо в Ивицата Газа. Налице е странно разделение от страна на официална Анкара на терористите на добри и лоши. Лидерът на Хамас Халед Мешал е добър и нарича Ердоган братко. Ливанското движение "Хизбула" е ту добро, ту лошо – подкрепя ли палестинската кауза е първото, воюва ли на страната на режима на Башар Асад – второто.

На конфликта в Сирия Ердоган и най-вече външният министър Ахмет Давутоглу погледнаха като на шанс за изява. И приеха като личен ангажимент свалянето от власт на режима на сирийския президент Башар Асад. Анкара спечели една "червена точка" покрай кризата – убеди НАТО, най-вече САЩ, да бъдат разположени батареи зенитни ракети Пейтриът по границата й със Сирия, които да я бранят от евентуално въздушно нападение на сирийските ВВС?! Но тепърва ще бере негативите от намесата си в конфликта. Турският стратег Давутоглу зачерта прокламирания от него като основен принцип във външната политика на страната си принцип на нулеви проблеми със съседите. На практика Анкара обяви война на Дамаск, даде подслон на въоръжената сирийска опозиция и й осигурява логистика, обучение и канали за снабдяване с оръжие. И този бумеранг не може да не се върне във вътрешно политически план – основната опозиционна политическа сила в Турция - Народнорепубликанската партия, представлява алевитите, които са около 15-20 млн. души и са светски настроени. И режимът в Дамаск е подкрепян именно от алевитите там. Което поражда голям проблем. А новият, трети мост над Босфора, ще носи името Султан Селим I, който пък е известен именно с избиването на около 40 000 алевитите. И тази постановка 3 в 1 съвсем не прилича на нескафе, а вещае проблеми за Ердоган

Да не говорим, че безредиците формално стартираха заради намерението на управляващите ислямисти да построят в парк до площад Таксим реплика на казарми от времето на Османската империя.

Край на сегашните протести може да сложи само този, който ги предизвика - Ердоган. По думите на Кемал Кълъчдароглу, лидер на Народнорепубликанската партия, "Премиерът трябва да излезе и да се извини на обществеността". Това, което Ердоган направи, беше да обещае разследване на използването на сълзотворен газ от силите на реда, но не и да изтегли полицията от площад Таксим. Това няма да удовлетвори протестиращите.

Протестите идват в неблагоприятен момент за Ердоган и неговия план да превърне Турция в своя лична президентска република, виждайки себе си като първи политик на върховния пост. Идеята е държавният глава да бъде избиран пряко за 4 години, да има право да разпуска парламента, да диктува бюджета…. Просто наистина да концентрира цялата власт в ръцете си. Тези промени трябва да бъдат внесени в основния закон до края на годината, преди президентските избори догодина.

От това, дали нещата ще протекат по плановете на Ердоган, ще стане ясно дали в югоизточната ни съседка се е събудило гражданското общество. Безредиците от площад Таксим са признак за развитие в тази посока. И опозицията може да излезе от летаргията си, за да попречи на падишаха да вземе цялата власт. /БГНЕС

-----------------

Пламен Йотински е известен български журналист. Работил е дълги години във вестниците "Стандарт" и "Труд".