/Поглед.инфо/ Едно предателство с историческо значение погълна Гърция. Оставяйки настрана мандата на гръцкия електорат, правителството на Сириза съзнателно пренебрегна вота „НЕ“ на народа и тайно се съгласи с много репресивни и изтощителни мерки в замяна на „спасяване“ -тоест- застрашителен външен контрол и предупреждение към света. Министър-председателят Алексис Ципрас прекара през парламента предложение да се орежат най-малко 13 милиарда евро от публичните средства- 4 милиарда евро повече от цифрата, предложена от кредиторите за въвеждане на режима на строги икономии, но яростно отхвърлена от мнозинството гръцки граждани, гласували на референдума от 5 юли.

Това ще включва 50 % увеличение на цените за здравеопазване за пенсионери, почти 40 на сто от които живеят в бедност; големи орязвания на заплатите в държавния сектор; приватизиране на публични сгради като летища и пристанища; увеличаване на ДДС с 23 % (което вече е приложено на гръцките острови, където хората се борят за оцеляване). Но има и още.

„Партията против режима на строгите икономии печели изумителна победа“ е заглавието на „Гардиън“ на 25 януари. „Радикалните леви“, както вестникът нарича Ципрас и неговите добре образовани съпартийци, носят ризи с отворени яки, а финансовият министър се вози на мотор, описван като „рок-звездата на икономиката“. Но всичко е било една фасада. Те не са били радикални в смисъла на някакъв клиширан етикет, нито пък са били против мерките за строги икономии.

За шест месеца Ципрас и наскоро освободеният финансов министър Янис Варуфакис пътуваха непрестанно до Брюксел, Берлин и другите центрове на европейската парична сила. Вместо социална справедливост за Гърция, те постигнаха нови задължения и задълбочаване на бедността, която само замести прогнилостта на системата, основана на кражбата от данъчните приходи от гръцките богаташи и олигарси - точно съгласно европейските „неолиберални“ ценности- както и евтини, изключително печеливши заеми от тези, които сега желаят да скалпират Гърция.

Според доклада на извършения одит върху гръцкия парламент, дългът е „нелегален, нелегитимен и омразен.“ Пропорционално, той е по-малко от 30 % от вписания дълг на Германия, нейният най-голям кредитор.  По-малък е и от дълга на европейските банки, чиито „спасение“ през 2007-8 година беше меко казано противоречиво и ненаказано.

За малка държава като Гърция, еврото е колониална валута:

ограничената от капиталистите идеология е толкова крайна, че папата я определя като „недопустима“ и „дело на дявола“. Еврото е за Гърция това, което е доларът за далечните държави в Тихия океан, чиито бедност и угодничество е гарантирано от тяхната зависимост.

В пътуванията си до Берлин и Брюксел, Ципрас и Варуфакис се представяха не като радикали, леви, или дори като честни социалдемократи, но като две парвенюта, умоляващи за своите предложения. Без да подценяваме враждебността, пред която се изправяха, честно е да се каже, че те не демонстрираха политически кураж. Неведнъж гръцкият народ разбираше за техните „тайни планове за строги икономии“ при разкрития на медиите: като например в писмо от 30 юни, публикувано от „Файненшъл Таймс“, в което Ципрас обещава на главите на ЕС, Европейската централна банка и МВФ, че ще приемат техните основни, най-порочни изисквания (които той сега прие).

Когато гръцкият електорат гласува с „Не“ на 5 юли за тази лоша сделка, Ципрас заяви: „Елате в понеделник и гръцкото правителство ще бъде на преговорната маса след референдума с по-добри условия за гръцкия народ.“

Гърците не гласуваха за „по-добри условия“. Те гласуваха за справедливост и суверенитет,

както направиха и на 25 януари. В денят след януарските избори едно истински демократично, и да, радикално правителство щеше да спре всяко евро напускащо страната, отказвайки да плати „нелегалния и омразен“ дълг- както Аржентина успешно направи- и да създаде план за напускане на осакатената еврозона. Но нямаше план. Имаше само склонност да „седнат на масата“ търсейки „по-добри условия“.

Истинската същност на Сириза рядко е била изследвана и обяснявана. За чуждите медии, тя е не повече от „лява“, „крайно лява“ или „груба“- обичайното подвеждане. Някои от международните поддръжници на Сириза понякога така се радваха, че това напомняше времето, когато изгряваше звездата на Барак Обама. Малцина се запитаха: Кои са тези „радикали“? В какво вярват те?

През 2013 Янис Варуфакис пише:

„Трябва ли да приветстваме тази криза на европейския капитализъм

като възможност да я заменим с по-добра система? Или трябва да се тревожим за нея, като се захванем с кампания за стабилизирането на капитализма? За мен отговорът е ясен. Европейската криза надали ще роди по-добра алтернатива на капитализма...

„Аз се прекланям пред критиката, за която се борих относно дневния ред основан на предположението, че лявото беше и ще остане открито победено... Да, бих се радвал да изготвя радикален дневен ред. Но не, не съм подготвен да го извърша [грешката на британската лейбъристка партия след победата на Тачър].

„Какво постигнахме във Великобритания в началото на 80-те, промотирайки идеята за социалистическа промяна, която британското общество презря, докато падаше в неолибералния капан на Тачър? Абсолютно нищо. Какво добро ще стори днес, един призив за премахването на еврозоната и Европейския съюз ....?“

Варуфакис пропуска да спомене Социалдемократическата партия, която разцепи лейбъристкия вот и доведе до „Блеъризма“. Предлагайки на британският народ „презряната социалистическа промяна“, когато не им е дадена истинска възможност да доведат тази промяна, той се превръща в подражател на Блеър.

Лидерите на Сириза са вид революционери, но тяхната революция е извратено,

фамилиарно присвояване на социалдемократичните и парламентарни движения, от либерали, издокарани да се придържат към неолибералните безсмислици и социално инженерство, чието автентично лице е това на Волфганг Шойбле, германският финансов министър, един грандиозен престъпник. Както Лейбъристката партия във Великобритания и нейните еквиваленти сред предходните социалдемократически партии като Партията на труда в Австралия, все още описващи се като „либерали“ или дори „леви“, Сириза е продукт на богата, високо привилегирована, добре образована средна класа, „обучена в постмодренизма“, както пише Алекс Лантиър.

За тях класата не може да се споменава, какво да говорим за непрестанната класова борба, без значение от реалността на живота на повечето човешки същества. Водещите фигури на Сириза са добре представени; те водят не към съпротива, за която обикновеният човек копнее (както и гръцкия електорат така смело демонстрира) , но към „по-добри условия“ на корумпираното статукво, което държи в капан и наказва бедните. Когато е съединено с „политика на идентичността“ и нейната коварна обърканост, последствията са не опълчване, а подлизурство. „Общоприетият“ политически живот във Великобритания е пример за това.

Това не е неизбежно или завършено дело, но трябва да се събудим от дългата, постмодерна кома и да отхвърлим митовете и измамите на тези, които твърдят, че ни представят и да започнем борбата.        

 

Превод Евгени Рушев

Източник: 

http://www.counterpunch.org/2015/07/13/the-problem-of-greece-is-not-only-a-tragedy-it-is-a-lie/