/Поглед.инфо/ Продължавам - иска или не иска някой – продължавам…
Отварям Фейсбук и виждам г-жа Тотка ме пита - защо пиша за миналото, а не за настоящето?
Причините да пиша за миналото са няколко.
Първо всичко живо пише за настоящето. В такъв случай си задавам въпроса –заслужава ли си да хабя фейсбук пространство?
Второ, защото настоящето, в което живеем, само след час вече ще е минало.
Трето, защото започнах и продължавам с аналогиите… Защото бях в Югославия по време на войната, наречена цинично „Благородна наковалня“. Видях много и нямам право да мълча…
И четвърто, защото вярвам, че ако преди 23г., когато в съседите падаха бомби и загиваха невинни хора, всички бяхме реагирали и спрели войната, сега може би нямаше да скърбим за случващото се в Украйна…
Пиша, защото историята трябва да се знае…
Преди броени дни нашият министър-председател изуми всички, като заяви, че историята не е важна… Важен е бизнесът?! И литна към Македония, за да изпълни поредната поръчка.
Питам се - никога ли няма да се поучим от историята? Или паметта ни е къса? Или просто нямаме памет? Ако знаехме, ако помнехме, ако бяхме научили уроците си по история, дали в Киев булеварди щяха да носят имена на фашисти, националисти и национал-социалисти… Дали по улиците щяха да маршируват юноши и девойки, копирайки хитлерюгенд? Щяхме ли да виждаме как деца бият и убиват други деца?
Длъжни сме да помним.
Затова пиша за Бранковия мост.
Пристигнахме в Белград, бях напълнила багажника с различни продукти, които носех на приятелите си, така както те приготвяха и ми изпращаха по автобуса колети във времената, в които не само че по магазините нямаше нищо, но самото мое появяване по улиците не беше безопасно, защото всички знаеха и ме сочеха с пръст като червена бабичка…
Приятелите ми ме чакаха приготвили масата, направили гибаница - при цялата немотия, се бяха постарали да има всичко, което знаеха че обичам. Говорехме бързо и без насита, припомняхме си състезания, говорехме за гимнастиката и за войната, разбира се. Говорехме за всичко, което се случва…, Аз питах и очаквах опровержение на това, което стигаше до мен, за действията на Милошевич… Исках да чуя опровержение на ужасната пропаганда против хората, които обичах… Но чух само - „Нешка, война е…“ Това беше достатъчно. Това казваше всичко. Война е!
Войната отпреди 23г. вече е забравена.
Нахлуване на НАТО в СУВЕРЕННА ЮГОСЛАВИЯ, без съгласието на ООН, също е забравено.
Не мога да се сдържа да не дам кратка справка по данни на Алианса.
За 78 дни са извършени повече от 37 хиляди бойни полета, 10000 от които за бомбардировки и 2700 мисии срещу сръбска противовъздушна защита. Атакувани са 900 цели с използване на повече от 21 хиляди тона взривни вещества- касетъчни бомби и ракети, в това число боеприпаси с обеднен уран. /две такива бомби паднаха в България/.
Бомбардирани са болници, заводи, влакове и автобуси с мирни граждани, мостове и църкви, линейки!…
Който се интересува, ще намери по-подробна и ужасяваща информация. Аз видях достатъчно…
Преди да отидем на Бранковия мост, бях поканена за интервю в Белградската телевизия. Разбира се, че отидох. Говорихме за прекрасните приятелства в спорта, за успехите ни, които сърбите помнеха. Говорих и срещу войната…
Буквално минути след излизането ни американска ракета удари и разруши телевизията… Убити бяха 16 и ранени още толкова човека – хора, с които само преди минути бях разговаряла .
Вечерта се събрахме с колегите от стрелбата - българи и сърби на Бранковия мост. Мостът беше препълнен с народ - млади и стари – хора от различни националности и държави се бяха събрали, за да запазят моста и кажат не на войната. Нямаше страх, имаше убеденост и решителност....
Войната свърши.
В центъра на Сърбия бе създадена на бърза ръка, призната и превърната в ракетна площадка държавата Косово?!
Много пъти съм била в Югославия, имах много приятели, обичам колегите си, години наред сме работили заедно. И сега, когато ние самите изнемогваме - намираме начин да им помагаме.
Ще продължа, за да разкажа, как изведохме изпод бомбите Босненския НО/Национален отбор/ и с Моринари Ватанабе /шеф на ФИГ/ събрахме момичетата от Сърбия и Босна заедно, защото вярвахме в силата на спорта…