/Поглед.инфо/ Когато президентът Джо Байдън заяви в петък следобед, че вярва, че руският президент Владимир Путин е взел решението да влезе във война за Украйна и да атакува самия Киев, си приповних смущаващо преживяване, което наскоро имах по руската национална телевизия. Като бивш директор на руските анализи в Централното разузнавателно управление, бях помолен в едно известно политическо токшоу да обсъдя репортажите, разпространявани от Съединените щати и други държави-членки на НАТО за плановете на Русия в Украйна. Западът вярва ли им?

Отговорих, че анализът на разузнаването е по своята същност трудна работа. Разбира се, се случват грешки, като фиаското с оръжията за масово унищожение в Ирак, което е сред най-забележителните. Но в този случай казах, че съм сигурен, че правителството на САЩ наистина вярва, че Русия се готви за инвазия в Украйна.

Руснаците в шоуто - сред най-информираните и проницателни експерти по външната политика в страната си - открито се подиграха. Те просто не биха приели, че американското и британското правителства искрено вярват на съобщенията, че Москва планира да организира фалшива украинска атака, за да оправдае руска инвазия, че Кремъл се готви да инсталира марионетно правителство в Киев или че инвазията е била насрочена да започне на определена дата.

Едно нещо би било, твърдяха те, ако тези репортажи бяха просто изстрел в продължаваща информационна битка между Запада и Русия. Истината в крайна сметка е първата жертва на войната. Но ако Вашингтон и Лондон наистина „вярват на собствената си пропаганда“, както се изразиха руснаците, тогава имаме истински проблем.

Наистина имаме. Русия и Западът намират за почти невъзможно да осмислят взаимното си възприятие за Украйна и по-широката европейска архитектура за сигурност. Ние не просто не сме съгласни за това какво трябва да бъде. Не сме съгласни за това каква е настоящата реалност.

На Запад идеята, че руските експерти могат искрено да се съмняват, че правителството им се готви да започне атака срещу Украйна, сама по себе си се разглежда като смешна. Не е ли очевидно, че Москва трупа сили близо до границите на Украйна, провежда зловещи военни учения в Беларус и в Черно море и открито заплашва да предприеме „военно-технически“ стъпки, ако НАТО откаже исканията да се отдръпне от руските граници? Русия не доказа ли вече агресивните си намерения, като нападна Грузия през 2008 г. и Украйна през 2014 г.?

Точно както руските експерти обвиняват Запада в разпространение на пропаганда, ние считаме твърденията, че Русия няма намерение да нахлуе в Украйна, ни повече, ни по-малко от дезинформация на Кремъл.

Но сред руснаците предположението, че Москва иска да атакува или завладее Украйна, нация, която те смятат за братска, макар и снизходително, само по себе си е пресилено.

Твърденията на Запада, че Русия иска да изтрие демокрацията в Украйна, предизвикват недоволство. Руснаците не смятат Украйна за демокрация или близо до това да стане такава. Те виждат правителството й като затънало в корумпирана и нефункционална политика на патронаж, без да се съобразява с правата на рускоезичните граждани.

И те не вярват на идеята, че искат да възстановят СССР. Много руснаци си спомнят носталгично съветските дни, но малцина искат да пресъздадат старата империя, осъзнавайки колко обременително и контрапродуктивно би било това. Там, където американците виждат руски сили, готови за нахлуване в Украйна, Москва ги вижда като част от по-широко отбранително усилие за спиране на най-мощния военен съюз в света, който иска да отвори сергия на прага на Русия.

Ситуацията ни припомня коментар, който Теди Рузвелт прави за Великобритания и Германия през 1904 г.:

„[Кайзер Вилхелм II] вярва, че англичаните планират да го нападнат и да разбият флота му... Всъщност англичаните нямат такива намерения, но самите те са в състояние на панически терор, за да не би кайзерът тайно да възнамерява... да унищожи флота им и да заличи Британската империя от картата. Беше, отбеляза той, „толкова забавен случай на взаимно недоверие и страх, какъвто никога не съм виждал, които води два народа до ръба на войната“.

Този случай, разбира се, завърши с трагедията на Първата световна война. Тъй като недоверието и страхът, които тормозят отношенията на Русия със Запада днес, се насочват към съвременна катастрофа, трябва да обмислим някои критични реалности.

Първата е, че подобно на Имперска Германия и Едуардианска Великобритания, днес всяка страна вярва, че другата таи враждебни намерения, като същевременно смята собствените си действия като просто отбранителни.

Кремъл е убеден, че Съединените щати отдавна имат Русия в прицела си, придвижвайки военните сили и инфраструктурата все по-близо до руска територия, въоръжавайки и овластявайки антируските фракции в съседните държави и активно подкрепяйки подривни елементи в самата Русия.

Западът от своя страна разглежда Путин като смъртен враг на демокрацията и свободата, както в Европа, така и в самите Съединени щати. Резултатът е, че и двете страни вярват, че трябва да се изправят срещу агресията, създавайки цикъл от действия и реакции, които се насочват към конфликт.

Втората реалност е, че нито Русия, нито Западът могат да победят другия, независимо дали на бойното поле или на масата за преговори. От първите години на ядрената епоха ние сме вързани заедно като заложници, като сигурността на едната страна зависи от осигуряването на адекватна сигурност за другата.

Нашата взаимна уязвимост само нараства, тъй като кибертехнологиите дълбоко заплитат световете на военните операции, шпионажа, новините и търговията.

Нито Русия, нито Западът могат да въведат Украйна в своята сфера на влияние, без да я разкъсат вътрешно. Кремъл не може да прогони Съединените щати от Европа, а Европа не може да бъде стабилна, докато Русия е изключена от най-влиятелните организации за сигурност в региона.

При такива обстоятелства всякакви усилия за създаване на сценарии „печелба-загуба“ между Запада и Русия неизбежно ще доведат до резултати „загуба-загуба“.

Джон Кенеди отбеляза, че главният урок от кубинската ракетна криза е, че лидерите на ядрените суперсили трябва да обезвредят кризите, като си помагат взаимно да намерят взаимни компромиси, спасяващи лицата им. Това важи и днес, не по-малко от 1962 г. Прозорецът от възможности за предотвратяване на бедствие бързо се затваря.

* Джордж Бийб е вицепрезидент и директор на изследванията в Центъра за национален интерес, бивш глава на отдела за руски анализи на ЦРУ, автор на книгата "Руският капан: Как нашата сенчеста война с Русия може да завърши с катастрофа"

Превод: СМ