/Поглед.инфо/ Донецк и цяла ДНР са на прага на мащабен конфликт. В неделя вечерта покрайнините на републиканската столица започнаха интензивно да бъдат обстрелвани от позициите на украинските военни. Канонадата само засили увереността на резервистите, дошли по призив на властите, в нуждата да вдигнат оръжие в ръка. Какво си спомнят опълченците, защо не всички са съгласни да се евакуират и какво мислят за Украйна, за войната, която се приближава?

“За какво да говорим с тези мръсници?”

Углегорск. Зимата, февруари 2015 г. Влязохме в града, къщите бяха изоставени. Улица “Пархоменко”. Влизаме в къщата, съседите позволиха да се настаним. Включихме печката, стоплихме чай, разделихме дажбата. Седнахме за вечеря. Всички уморени след битката, омърляни до уши, замръзнали. Стоплихме се. Кой на пода, кой където може. На сутринта се събуждаме и гледаме, на бюфета има портрет на младо момче с черна панделка. Съседката излезе от къщата си и я питам какво е станало с това момче. Казва, че имало трима приятели - момчета на 15 години. Отишли пеша до приятели от Углегорск към Дебалцево. Транспортът тогава го нямало поради военни действия. По пътя били спрени от патрул на украински батальон за териториална самоотбрана. Били ги, искали признание, че са сепаратисти. В резултат на това момчетата били убити с такава жестокост, която дори не може да се опиши. Когато ги погребвали, всички плакали. Това е всичко. И за какво да говорим с тези мръсници?”, казва началникът на главния военен комисариат Александър Илич.

Подобни настроения споделя мнозинството, събрало се днес в наборната служба след обявената предния ден от ръководителя на ДНР Денис Пушилин мобилизация на мъжете в републиките.

Мнозина имат свои истории, свързани със събитията от 2014-2015 година, затова и час преди отваряне пред физкултурния салон на едно от градските училища, където е разгърнат мобилизационен пункт, се събраха много хора. С чанти и готови да ги изпратят.

„За мен в сегашната ситуация всичко е много ясно. Пред очите ми все още стои това, което видях през 2014 г. в Дебалцево. След това освободихме казармата от пленените украинци. Гледам и в стаята, където са били държани, има рисунка на стената. Светла стена, а върху нея изображение на бодлива тел с въглен, има кули, като концентрационен лагер. Зад бодливата тел са изрисувани затворници в раирани роби. Картечници по кулите. И надписът в горната част "Донбас". А от другата страна на бодливата тел седят казаци с плитки, ядат сланина и пият. И надписът „Няма движение за колорадските бръмбари“. Ето защо за мен всичко в тази ситуация е изключително ясно “, казва ни Денис. Той също няма за какво да говори с бившите си сънародници и е дошъл в наборния пункт час преди отварянето му.

Процедурата за подбор и назначаване е донякъде подобна на гласуването на избори. Училищен физкултурен салон, масите са разпределени по стените, хора със списъци с новобранците се редят на масите. Всеки, който дойде, се озовава в списъка, отбелязва се и след това чака на пейките. След няколко часа фитнесът е пълен с мъже. Тук идват мъже на всякаква възраст, но предимно, разбира се, улегнали между 40 и 60 години, но има и млади хора.

Процедурата за регистриране на всички пристигнали в службата е доста проста, казва пред репортери началникът на военния комисариат. Хората пристигат, преминават медицински преглед и сверяват документите, след което се разпределят според поделенията, към които са били прикрепени по предварително разработени мобилизационни документи.

„Превозните средства вече са разпределени. Няма конкретни указания относно времето на мобилизация. Чакаме решението на командването. Тези хора са готови да застанат на фронтовата линия. Който е назначен за стрелец, ще бъде стрелец, който ще бъде водач на танк, ще бъде такъв. Всеки е готов да изпълни напълно своята бойна функционалност. Идват хора от всички възрасти. Има и момчета на 19 години, които искат да станат доброволци. Идват и 70-годишни, но ние им отказваме, тъй като имаме ограничение от 55 години “, казва Александър Илич.

"Основното нещо е да издържим два дни"

От шумното побратимяване и милите поздрави на входа на мобилизационния пункт става ясно, че мнозина тук се познават отдавна. Мнозина са съседи и се познават от детство, докато други са минали през боевете от 2014-2015 г. „Всички мои приятели са тук, всички се познаваме тук. Ходим редовно на тренировки заедно. Самият аз служих от 2014 до 2018 г., бях заместник-командир на Керченския батальон. Сега, осем години по-късно, отново получихме заповед за мобилизация. Готов съм да отида да защитавам родината си - Донбас от врага, както всички съзнателни граждани. В същото време ние не искаме война и се надяваме, че украинската армия и нейното ръководство ще приемат сериозно загрижеността на Руската федерация, която изразява. Надяваме се, че конфликтът все пак ще стихне и обстрелите на къщите ни да спрат“, казва Джавад.

Мнозина тук се надяват на Русия, осъзнавайки, че без подкрепата на страната, на която тези хора вече са станали граждани, те няма да издържат дори няколко дни бой с украинската армия. „Нашата задача е да стоим два дни и да издържим две нощи. И Червената армия да пристигне навреме “, казва полушеговито един от наборниците Сергей.

Бившият миньор Михаил повтаря Сергей, казвайки, че Русия зад гърба на ДНР дава увереност на местните жители. „Цял живот съм живял в Донецк. Работил съм в две мини, едната от които сега е в руини. Сега съм пенсионер, по професия минен инженер-механик. Спомням си първите военни сблъсъци. Всичко, което се случи тогава, беше хаос и крещяща несправедливост. Всичко това, разбира се, насърчи мен и много други тук да се присъединим отново към армията и да отидем на фронта”.

“Ако в първо действие виси пушка, то във второ ще стреля. Така казваха, нали? Ако сега там, на границата, има 125 000 армия и им се помага с оръжие, то при всички случаи ще се случи нещо. “Всичките ми роднини останаха тук и не се евакуираха, защото вярват в нас. Когато страна като Русия е зад нас, ние се чувстваме уверени в своите способности“, казва Михаил.

Вярата, че Украйна струпва военните си сили на границата, за да започне настъпление, е често срещана тук. Но ако сте в Донецк, тогава се създава впечатлението, че Донбас сега е заобиколен не от многохилядни армии на две враждуващи държави, а от невероятен по своите мащаби информационен шум. Новината, че в Донецк и Луганск положението е лошо, се лее отвсякъде и докато се разхождате по улиците на все още спокойния град, получавате усещане за неизбежността на предстоящата война. Искаш или да избягаш оттук, или да отидеш на фронта. Тази вълна от информационен шум няма общо по никакъв начин с гледките на Донецк, където хората все още бързат по делата си.

„Накъде да ходим? Само вие можете да отидете на война сега. Вече сте го преминали, обучени сте и можете да отидете на война. Разбирате, те вече са на нашите граници, НАТО и всичко останало. И кой освен мен и теб сега може да отиде и да отстоява нашия дом? Родината ни извика, а това се случва рядко. Това беше за последен път през Втората световна война “, убеждава шумно един от командирите на вече възрастен наборник на мобилизационния пункт.

Гладът е по-лош от обстрела

Едновременно с мобилизацията на мъжкото население в Донецк жените и децата са призовани да напуснат републиката. Обявената на 18 февруари евакуация продължи с пълна сила и на следващия ден. В допълнение към предварително определените пунктове за евакуация, в тази работа участват и железничарите. Хората се извеждат от републиката с пълни автобуси и влакове. За евакуацията започват да се привличат автобуси от градския транспорт, което създава проблеми с движението.

В пункта за набор няколко десетки жени с деца чакат да бъдат изпратени до руската граница. Те се скупчват около автобусите. Евакуацията се следи от служители на Министерството на извънредните ситуации под охраната на полицай, въоръжен с автомат. Въпреки това, не всички, които са дошли, ще напуснат републиката. Мнозина просто изпращат децата си при роднини в Русия, а самите те остават в Донецк, въпреки заплахата от възобновяване на войната.

„Изпращам само дъщеря си при големия ми син, който сега е в Ростов. Аз самата оставам, имам домакинство - кокошки, кози, куче и котки. Не мога да ги оставя тук. Въпреки че мога перфектно да си представя всички възможни перспективи. Вече оцелях след бомбардировките през 2014-2015 г. И знаем кое е най-лошото. Не ракетите и бомбите. Не стрелбата. Страшно е, когато храната свърши, а наоколо има война и осъзнаваш, че няма с какво да храниш дори домашните си любимци. Само гладът е по-лош от стрелбата и експлозиите“, казва местната жителка Наталия.

Малко по-далеч от нея стои възрастна двойка с внука си. Момче на 5-6 години привлича вниманието на всички, като свири руския химн на свивка. В края на самостоятелния концерт той е аплодиран от събралите се тук за евакуацията.

„Внучето живееше с нас през последната година, докато дъщерята решаваше проблеми в Русия. Тя живее в Ростов. Сега във връзка с тези събития трябва да си тръгнем, защото е просто страшно да останем. Отивам при дъщеря ни, но съпругът ми реши да остане. Дъщеря ми казва, че Русия все пак ще ни помогне, за да не бъдем хванати под кръстосания огън. Синът ни също остава тук. Той е против да тръгваме. Страхува се, че може да пострадаме на границата. Навсякъде съобщават, че могат да взривят някой автобус с бежанци като провокация. Но се надяваме на зелен коридор и да се изтеглим безпроблемно. Освен това да оставиш дете тук е страшно. Трудно е да се каже как ще се развият събитията по-нататък, но поглеждайки назад към 2014 г., разбираме, че е по-добре да вземем предпазни мерки. Ето защо тръгваме, че не е ясно как ще се развие всичко в Донецк по-нататък“, казва ни Ирина Сергеевна.

Стрелят все по-често

Въпреки обявената мобилизация и евакуация на населението засега в Донецк всичко е спокойно. Значителна част от населението продължава да върши работата си, сякаш не обръща внимание на тревожните съобщения в медиите, съобщенията за мобилизация по високоговорителя по улиците на града и дори приглушените звуци на минохвъргачките, които зачестяват някъде в разстояние. Линията на съприкосновение на практика граничи с жилищните райони на Донецк, които бяха частично разрушени още през 2014-2015 г. Все още тук долитат снаряди. Предния ден те активно се разбиваха по улица "Стратонавти". Тук има предимно жилищни сгради, много от които са скъпи вили, чиито прозорци са заковани с дъски след първия обстрел. Според местните жители е по-добре да не се идва тук през нощта. Местоположението на ВСУ е само на километър оттук. Военните от другата страна на демаркационната линия обичат да си "играят" и да стрелят по коли, които светят с фарове в тъмното.

Въпреки постоянните инциденти, местните не са настроени лошо към бившите си съграждани, явно разбирайки, че обикновените жители на Украйна са също като тях заложници на войната.

„Мнозина в Донецк отиват в Украйна за пенсии и осигуровки. Тук в общата маса нямаме омраза към живеещите от другата страна на линията на съприкосновение. Например, не ме интересува на какъв език говоря - руски или украински. Дори знам украински по-добре от руския и мнозина тук го знаят. Имайте предвид, че табели на украински все още висят в Донецк и това не се възприема като езика на агресорите. Нека всеки говори както си иска, никой няма да ви наплюе в лицето за това. Все пак ние сме Донбас и винаги сме живели заедно. В Русия ни наричат хохли, но за украинците винаги сме били москали. Оставаме в това състояние”, коментира таксиметровият шофьор Михаил.

В нощта от събота срещу неделя в центъра на Донецк ясно се чуват звуците от експлозии и стрелба, които зачестиха някъде в покрайнините на града. Вчера не беше така, което означава, че ситуацията явно се нажежава. Местните канали в “Телеграм” тръбят за това. През изминалото денонощие няколко обстрелите са зачестили и са по-интензивни.

Превод: В. Сергеев