/Поглед.инфо/ Историята започва по следния начин: към края на посещението на Джеб Буш** в кметството на Рино, Невада, в сряда една студентка на име Айви Зидрих се изправи и заяви, че е чула Буш да обвинява президента Обама за разрастването на силата и териториите на „Ислямска държава” и най-вече за решението му да оттегли американските войски от Ирак през 2011 година. Корените на „Ислямска държава” се криели в решението на брата на Буш да разпусне иракската армия през 2003 година след свалянето на правителството на Саддам Хюсеин.

„Всичко е заради това, че тридесет хиляди мъже, които са били част от иракската армия, бяха принудени да напуснат – те не са имали работа, не са получавали приходи, но не бяха лишени от достъп до същите оръжия, с които са разполагали и преди... Вашият брат създаде ИД” – казва тя.

„Добре – каза Буш. – Това въпрос ли беше?”

„Няма нужда да сте дребнав, господине” – отговори тя.

„Дребнав? Уау” – каза Буш.

Зидрих в крайна сметка се доизказа. „Защо твърдите, че ИД е създадена от нас поради това, че нямаме военно присъствие в Близкия изток, когато водим безсмислени войни, в които изпращаме млади американски мъже да умират за идеята на американското превъзходство. Защо проповядвате националистическа реторика, за да можете да ни намесите в още повече войни?”

Джеб отговори, като повтари скорошните си критики към президента Обама – че Ирак е бил стабилен до момента, в който американските войски го напускат. „Когато си тръгвахме от Ирак, се погрижихме за сигурността – каза Буш. Напускането на американските сили обаче създало пробойна в сигурността, от която „Ислямска държава” се възползвала. „Случи си това, което не желаехме. Тази пробойна веднага беше запълнена от ИД.”

„Вашият брат създаде ИД” е обвинение, което грабва вниманието, защото очевидно е невярно, но все пак по някакъв странен начин съдържа доза истина. На Буш то не му допадна. Той отговори и напусна сцената. Междувременно Зидрих започна дискусия, която развълнува Туитър, Фейсбук и доста голям брой американски семейства. Кой всъщност е прав?

Джеб Буш, снимка: Джеймс Глоувър - Ройтерс

Ето какво се случи. През 2003 година американската армия по заповед на президента Буш напада Ирак и деветнадесет дни по-късно правителството на Саддам пада. Няколко дни след това президентът Буш или някой от неговата администрация издава декрет за разпускането на иракската армия. Това решение не е изхвърлило „тридесет хиляди мъже” от работните им места, както твърди Зидрих – всъщност техният брой е около десет пъти по-висок. В рамките на една вечер поне двеста и петдесет хиляди мъже от Ирак – въоръжени, разгневени и с военно обучение – внезапно са унижени и остават без работа.

Това може би е едно от най-катастрофалните решения на политиката на САЩ относно Ирак. С едно движение американската администрация помага за създаването на иракското бунтовническо движение. Служители на администрацията, свързани с взимането на това решение, като Пол Бримър и Уолтър Слокомб, твърдят, че те просто трезво са оценили ситуацията, а именно, че иракската армия така и така вече се била разпаднала.

Това очевидно не е вярно. Разговарях с американски военни командири, които ми казаха, че началниците на цели иракски дивизии (една дивизия се състои грубо от десет хиляди войници) са отишли при тях за инструкции и са изразили готовност да окажат съдействие. Всъщност много американски военачалници са били против разпускането на армията на Ирак, тъй като са вярвали, че нейното разформироване ще настрои много гневни млади мъже срещу Съединените щати. Но Буш и Белият дом винаги са имали последната дума.

Много от тези иракски войници, които изведнъж се оказват без работа, се вдигат на оръжие срещу Америка. Никога няма да разберем със сигурност колко иракчани щяха да останат в армията и дали щяха да бъдат настроени миролюбиво, ако тя не беше разпусната. Но има неоспорими доказателства, че иракски войници са образували основното ядро на бунтовническото движение.

По този въпрос въпреки понижените числа Зидрих е права. Но как разпускането на иракската армия е довело до създаването на „Ислямска държава”?

По време на войната „Ал Кайда в Ирак” се превърна в най-мощното, най-кръвожадното и най-радикално крило на бунтовниците. Те взривяваха камиони бомби в джамии и по сватби и обезглавяваха своите пленници. Но когато през 2011 година и последните американски войници напуснаха страната, „Ислямска държава в Ирак”, както се наричаха тогава, е била в състояние на почти абсолютно поражение. Комбинацията от иракското „пробуждане” и американския натиск бе успяла да обезвреди групировката и да я избута само в няколко анклава.

Наистина, до 2011 година ситуацията в Ирак, както казваше бившият президент Буш, е била сравнително стабилна. „Сравнително” е ключовата дума тук. Ирак все още беше жестоко място, но далеч не толкова изпълнено с насилие, колкото преди. Иракското правителство беше управлявано от премиера Нури ал Малики, ревностен враг на „Ал Кайда” и привиден американски съюзник.

Но докато последните американци напускаха Ирак, дойде голямото въстание в Сирия, което изправи по-голямата част от населението на държавата – сунитите, срещу безмилостния режим на Башар Асад. Сирия бързо се превърна в анархия. Отчаян, но оценявайки възможността, Абу Бакр ал Багдади, лидерът на „Ислямска държава в Ирак”, изпрати шепа войници в Сирия, където в рамките на няколко месеца те събраха армия от последователи, която започна да напада режима на Асад. Изведнъж групировката на Багдади, която се беше насочила към гроба само месеци преди това, отново набра мощ. През 2013 година „Ислямска държава в Ирак” се премести в Сирия. Създадена беше ИД.

Накрая, през юни 2014 година легиони бойци на „Ислямска държава” потеглиха от Сирия и заграбиха територии от Северен и Западен Ирак. Това провокира президента Обама да нареди на американските войници да помогнат за спасението на иракската армия, а всъщност да спасят и самия Ирак, а американски пилоти да бомбардират позициите на ИД. След като се провъзгласи за халиф на „Ислямска държава”, Багдади успя да събере около себе си група от лидери, много от които някога са били войници в армията на Саддам Хюсеин.

Зидрих отново има право, поне на теория – някои от хората, които се бият за „Ислямска държава”, са станали безработни заради американските си окупатори през 2003 година. Все пак не е ясно, а и никога няма да бъде, колко от тези иракчани щяха да останат добронамерени, ако американците на бяха разформировали иракската армия. Един от най-приближените на Багдади е Ибрахим Изат ал Дури, висш служител в правителството на Саддам до 2003 година. (През миналия месец се появиха известия, че Дури е бил убит – все още не е ясно дали това е истина.) Трудно е да си представим, че Дури или пък който и да е друг верен член на партията на Саддам, БААС, би подкрепил американската окупация, независимо дали има работа или не. Така че в този смисъл Зидрих преувеличава. Макар да е вярно, че някои от действията на Джордж Буш спомогнаха за създаването на бунтовнически движения в Ирак и че някои от техните лидери създадоха „Ислямска държава”, не е вярно, че той е „създал” ИД. Освен това съществува добър аргумент, че в Ирак щяха да се образуват бунтовнически движения след инвазията дори ако президентът Буш беше оставил непокътната иракската армия. Действията му просто предизвикаха по-мащабни бунтовнически действия.

Но нека се върнем към твърдението на губернатор Буш, че Ирак е отишъл по дяволите, защото Обама е решил да изтегли американските войски, вместо да остави военна сила, която да се грижи за запазването на мира.

Спомням си за Малики, единствения лидер в Ирак, когото не свалихме. Малики не искаше американци в Ирак, както впрочем и самият Обама. Но тук идва ключовият въпрос – изглеждаше възможно Обама да успее да натисне Малики по-силно, за да може САЩ да оставят малък военен контингент в Ирак. Доста американци и иракчани споделиха това с мен. Те обвиняват Обама, че не е бил достатъчно настоятелен. „Просто се водеше политика на вакуум, съществуваше и апатия.” Така описва главнокомандващият американските сили в Ирак Майкъл Барберо политиката на Белия дом, водена от Обама.

Може би губернатор Буш не е съвсем точен, но определено има право. Администрацията на Обама можеше да остави някакви военни сили в Ирак, стига да се беше опитала наистина.

Все пак какво щеше да се случи, ако американците бяха останали? Дали един малък контингент от американски войници щеше да спаси Ирак от това отново да пропадне в хаоса, както твърди губернатор Буш. Американци като Барберо, както и доста иракчани твърдят, че присъствието на американски войници е можело да изиграе важна роля. Идеята тук е, че след американската инвазия, която унищожи Ирак, политическата система на държавата не беше достатъчно стабилна да преговаря без силен посредник с многобройните фракции – това всъщност беше ролята на американците.

Едно обаче е ясно – след 2011 година, когато вече няма американци в Ирак, Малики беше свободен да се отдаде на най-лошите си сектантски импулси – той бързо и безмилостно репресира сунитското малцинство в държавата, затваряйки хиляди младежи без обвинение, като по този начин настрои тези, които бяха извън затвора. Когато през юни 2014 година се появи „Ислямска държава”, всичко изглеждаше по-добро пред режима на Малики за сунитите, останали свободни в Ирак.

Можеше ли всичко това да бъде предотвратено? Невъзможно е да узнаем, разбира се, въпреки че след като президентът Обама изпрати американски военни сили обратно в Ирак, изглежда той самият вярва в това. Историците – заедно с губернатор Буш и Айви Зидрих – ще спорят по този въпрос доста дълго време.

-------------------

* Декстър Филкинс – журналист, който се присъединява към The New Yorker през 2011 година. Концентрира се върху теми, които засягат Близкия изток. Работил е в Miami Herald, New York Times и Los Angeles Times.

** Джеб Буш - Джон Елис „Джеб“ Буш е американски политик, до януари 2007 г. губернатор на щата Флорида. Той е син на 41-вия президент на САЩ Джордж Х. У. Буш и брат на 43-тия – Джордж Уокър Буш. Потомък е по майчина линия на 14-ия президент на САЩ Франклин Пиърс.

Превод от английски език: Филип Каменов