/Поглед.инфо/ Ако човек умее да вижда аналогиите в историята и да ги разчита правилно, много по-лесно ще разбере какво се случва в момента и какъв ход ще избере евентуално бъдещето развитие на една или друга политическа ситуация. Това важи още повече за особено важни явления и събития, в които е вложен огромен политически потенциал и на него се разчита да покаже посоката и скоростта на движението.

Резултатите от референдума за участието на Великобритания в Европейския съюз от 23 юни носят такъв заряд, защото поведението на една голяма държава и още по-голяма икономика е с такова значение за ЕС, не е резултат от случайна емоция или на безразсъдството на нейните ръководители и граждани, а израз на тенденциите в Европа и в света след разпада на СССР, СИВ и Варшавския договор. Те са видимият и бурен изблик на процеси, за които са говореше, но които все се подценяваха като временни и управляеми. Но как могат да бъдат временни и управляеми процесите в една система, в която е заложен „синдромът на Вавилонската кула”.

„Синдромът на Вавилонската кула” тепърва трябва да бъде изучаван и локализиран в подобни на Европейския съюз обединения, в които е приложена цялата енергия и целенасоченост на генното геополитическо инженерство. Т. е. на радикална промяна на установения буквално от Ренесанса насам световен ред, според който националните държави са със собствени граници и участват в икономическите и военно-политическите съюзи, без да губят своята политическа независимост. Опитът да се създаде нова свръхдържава като резултат от протичащата икономическа и финансова глобализация направи ЕС една от фазите в създаването на глобалната държава с общ и еднакъв език, единна култура, правила и закони на общественото устройство и начина на живот. Националната държава е създадена, за да обедини осъзнаващите се като отделна нация, т. е. съобразно родството по кръв и съзнание; тя организира тези хора, помага им да живеят, установява нормите на тяхното съжителство и ги пази от външни и вътрешни заплахи. Европейският съюз посегна на тези функции и пожела сам да ги поеме и изпълнява и разпространи властта си върху всички народи, решили да се присъединят към нея. Той им отне най-напред независимостта, а в последствие се опитва да посегне на националните съзнания, като ги замени с някакво имагинерно и направо лъжовно „европейско” съзнание. Уж за да живеят по-добре. С тази цел в зората на своето съществуване народите от Стария завет пожелали да построят Вавилонската кула и да се издигнат по нея до Господа. Ала поуката в Светото Писание, която никога не бива да се забравя, е, че никому от човеците и народите не е дадена власт и сила по-големи от Властта на Господа. Краят на библейската история е поучителен. Но кой да се учи от него? Кой?

Отговорът на въпроса е в резултата от референдума във Великобритания. Но понеже в началото стана дума за аналогиите в историята, аз искам да направя още една, понеже библейската е твърде отдалечена и мнозина я имат като митологична. Т. е. нереална. Правя аналогия със Сталинград и битката за него през Втората световна война! На 3 февруари 1943 г. завършва епичната битка за неговата защита. Хитлеровата армия е обградена, разгромена и пленена. Това бе и началото на великото настъпление на съветската армия до Берлин. Тук именно се реши войната, макар да оставаха повече от две години до победата (но в България революционните промени настъпиха след малко повече от година – нека не забравяме и този факт!). Толкова впрочем остават и до окончателното и реално излизане на Великобритания от ЕС. Формално аналогията е пълна. Но аз я правя не за друго, а за да напомня как се държат българските политици и държавници в подобни ситуация, в които резултатът е ясен, историята е поела своя неотменим вече път към предизвестен край, а те не напускат ирреалния свят, в който са се намърдали като послушни слуги на могъщите тогава свои съюзници и господари. В този свят на тях им е толкова добре и толкова се опиват от дадената им неогранична власт, каквато никога дори не са и сънували, защото животът ги е подготвял за друго служение, но после се е смилил над тях. Толкова са се заслепили от собствената си светлина, която мислят, че излъчват, та не виждат какво става около тях и си въобразяват, че царството им не ще има край. Фактите, процесите и тенденциите ще им извадят очите със своята очевидност, а нашите сладури се надяват на мъдростта и изобретателността на Хитлер, на неговия „гений на военоначалник и господар на света, на бойния дух на неговата „непобедима” армия и величието на германската нация. Прочетете записите в дневника на Богдан Филов през цялата 1943 г., да не говорим за 1944 г. (до началото на септември, разбира се!) и ще възстановите изцяло и в пълен размер блаженството, в което тези синковци са живели и мечтали. Това е същият Богдан Филов, когото днешните неолиберали и антикомунисти обявяват за „цвят на интелигенцията”, „невинна жертва на Народния съд” и „мъченик на комунизма”. Същият, който е бил председател на БАН, но и на Съюза на българските писатели, министър-председател и регент след смъртта на Борис ІІІ. Прочетете тези записки (може да прелистите и дневника на неговата съпруга Евдокия Филова – там също има любопитни характеристики на начина на живот и мислене, а и на осведоменост на тогавашните наши управници за това какво се случва и какво се готви!) – няма как да не разпознаете гласа и видите физиономиите на днешните пожарникари, физкултурници, анестезиолози, социолози, агенти на влияние, адвокати и строителни предприемачи, набутали се в държавната власт.

Когато човек чете този дневник, воден с величаво самочувствие на спасител на нацията, велик политик, мъдър учен и жертващ себе си за благото на народа, се пита: глупави, наивни, заслепени или сладко преситени са били тези хора, та не са осъзнавали какво се случва, какво готвят великите сили, как тези сили се разполагат, какъв смисъл и значение придобиват с всеки изминат ден събитията и какъв ще е краят на всичко това. Аз без да се колебая отговарям: да, глупави, наивни, необразовани, безотговорни, заслепени и напълно неспособни да носят товара, с който се натоварва държавникът. Възмутително и престъпно глупави са били всички тези, за които днес някои горчиво ронят сълзи, че били уж жестоко и несправедливо наказани. Но тогава вижте сегашните, които ни управляват, които са техните днешните преки наследници. Днес те управляват държавата ни и говорят и вършат абсолютно същото, както и Богдан Филов и обкръжението му. Коментарите на президента, министър-председателя, на министрите, на депутатите и лидерите на политическите партии на случилото се във Великобритания крещят от некомпетентност, която винаги приема желаното (а по-точно втълпеното им) за реалност, от въпиюща глупост и политическо бездарие. На кого и на какво се надяват тези босоноги политици? Че ще се случи някакво чудо и надигащата се вълна на грандиозните промени ще ги отмине; че ще се спасят някъде по света, където са им къщите и замъците; че американските им господари ще продължават да ги покровителстват и пазят?

Политическите глупаци и некадърници винаги повтарят политическите глупости на своите подобни предходници. По всичко личи, че и сега ще се случи същото. И никой не бива да има съмнения.

В навечерието на края на Втората световна война в България, а и в редица други страни в Европа, се появяват реалните опоненти на статуквото, които бързо придобиват готовност да поемат управлението на своите държави, за да ги възвърнат към мирния живот и възстановят икономическия, политическия и духовния им живот. Тези сили навсякъде бяха леви. Именно левите видяха (защото го очакваха с нетърпение и помагаха той да се яви) в знака на победоносната за СССР и Европа Сталинградска битка настъпването на тяхното време, в което те именно (а не някой друг) ще поемат огромната историческа отговорност. Те не плещеха (както някои от левицата днес, че референдумът във Великобритания е тежък удар за Европа), че Сталинград ще донесе беди за България, която тогава бе угоднически съюзник и слуга на Хитлерова Германия. Те знаеха, че тепърва предстоят трудни години, но с техните усилия и под тяхното ръководство народите им ще преодолеят разрухата.

Пред левицата днес стои същата тази отговорност, която стоеше пред нея и преди повече от 70 години. Струва ми се и дори съм убеден, че тя сега няма съзнание за нея, че е неподготвена и дори че не вярва, че ще й бъде поверена огромна историческа задача. Очевидно е, че е неподготвена, разслабена, дезориентирана и идеологически разоръжена в резултат на своето „социалдемократизиране”. Демобилизиращо въздействат изявленията на самия президент на ПЕС, чиято евроатлантическа позиция и лична ангажираност надделяват над здравия му разум и необходимостта да дава именно сега верни указания и насоки за действия. Не е никак адекватна и позицията на висшето ръководство на БСП, чиято външна политика е обсебена от пронатовци, които изобщо не си дават сметка какво става и какво ще последва. Но тогава става опасно – дори и страшно. Не народът, а историята възлага на левицата и конкретно на БСП задачи, каквито тя през ХХІ век още не е изпълнявала, но за които същата тази история постоянно й намеква. Ако обаче партията е изгубила инстинктите и политическия си разум, значи сме изправени пред неизбежна катастрофа. Това означава, че ще изскочат изневиделица случайни и неподготвени хора, които ще погубят високата кауза и опорочат смисъла на историята. Ще изскочат от дясно, където цари объркване и паника, но и пълна идейна неориентираност, еклектика, зазубрени теории и безпринципност. Заради своето спасение те ще бъдат отначало предани и готови на всичко, ще използват лява риторика, че чак да те е срам от такава преданост, каквато сам ти нямаш. Но впоследствие ще започне тяхната подривна дейност, резултат повече на некомпетентност и глупост отколкото в съзнателни акции. Нали това вече сме го преживели и видели със собствените си очи. Идейният и професионално-политическият вакуум ще постави държавата и обществото в още по-големи неразбории, защото във вакуума винаги се действа без посока и цел, в непрестанно лутане. И още повече ще затънем.

Да, аз говоря сериозно за приближаваща се социална революция, която може и да не смени окончателно системата, но ще внесе значими корекции в нея, ще промени нейната нравствена основа. От това ще произтекат последствия, които ще засегнат и икономиката, и политическата организация, и съдебната власт, и самото, разбира се, политическо управление и устройството на държавата. Ние просто ще влезем (или по-точно, ще се завърнем) в нова политическа и геополитическа орбита, за да възстановим изгубеното и разрушеното. А как ще се извършат такива радикални действия, ако политическият субект, призван да ги оглави, е неподготвен и дори нехае за тях?

Глухи ли сме, слепи ли сме, та не чуваме и не виждаме приближаващото се към нас градиво.

Или пак ще му мислим, едва когато дойде!

Ала дали и този път историята ще ни даде времето, което все не ни достига!