/Поглед.инфо/ “Европейският съюз грижливо изпразни Европа от самата нея. Той замени цивилизацията с ценности, разтвори идентичността в права, норми и процедури. Англичаните казаха “не” на този развой. Ние не бива да им подражаваме, а да използваме Брекзита, за да преродим Европейския съюз”.

След атентата в Ница френският философ Ален Финкелкрот разсъждава за битката, която спешно трябва да се поведе срещу радикалния ислям. Той говори също за ожесточеността на идеологическия и политически дебат във Франция, самоубийственото заслепение на елита, Брекзита, както и за страстта си към футбола.

- За трети път в рамките на 18 месеца Франция стана жертва на ужасен атентат на своя земя. Въпреки всички положени усилия, изглежда че нищо не може да спре експанзионизма и напредването на радикалния ислям. Как вие, като човек, който следи движението на идеите и живота на града от близо 40 г., си обяснявате факта, че ислямизмът успя да проникне и да се развие толкова лесно във Франция?

- След няколковековна европейска експанзия, за радикалния ислям дойде часът за възмездие и ново завладяване. Бърнард Луис припомня, че задължението за джихад се основава на универсалността на мюсюлманското низпослано, което трябва да трае докато целият свят се присъедини към вярата на Пророка или се подчини на властта на “Ислямска държава”.

Дълго време мислехме, че историята на света е история на променянето на света по западен модел. Ние разглеждаме това озападняване било като световен триумф на представителната демокрация и пазарната икономика, било като глобализация на класовата борба. Трябва да сменим посоката. Историята не позволява да бъде обхваната само в един календар и една съдба. Вместо универсална история, това, което преживяваме, е сблъсък на културите и времената. Този сблъсък е особено брутален във Франция, защото нашите ислямисти искат да ни накарат да си платим за възгледа си за лаицизма и ангажимента си срещу ДАЕШ (арабския акроним на “Ислямска държава” - бел.

пр.). Но фронтът е навсякъде. Нито една страна не е защитена от тази омраза и това насилие.

- Ако използвам едно прилагателно, любимо на Мишел Уелбек, смятате ли и вие, че сме станали “подчинени” от определена културна и дори цивилизационна гледна точка? Дали това е така, защото не сме сигурни в собствената си идентичност?

- “Ценя само политическите възгледи за историята. Те са вписани в неопровержими събития, в катастрофи, изпълнени с основание, и аплодирам повече събитието, което ще понеса, ако има влиянието на ураган”, пишеше през 1940 г. Жак Шардон. Новите подчинени разсъждават напълно различно. Те не се прекланят пред силата; те вярват, че помагат на слабите, изключените и бедните. Антирасизмът е тяхното предсмъртно причастие. И на олтара на борбата срещу дискриминацията те жертват безгрижно френската идентичност. 

- Без да навлизаме в дебат или съдийство за дилемата свобода/сигурност, вие лично благосклонен ли сте към по-радикални предпазни мерки?

- В една правова държава затварят виновните, не заподозрените. Но, като се има предвид пропускливостта между престъпност и тероризъм, би трябвало да се помисли за възстановяване на двойното наказание. И би трябвало да се лишават от гражданство всички онези, които заминават на джихад, за да стане невъзможно връщането им на френска земя. Ако бъдат приети, тези мерки ще предизвикат силни крясъци. Но има нещо поразително в позоваването на републиканския девиз, за да бъде поставена Републиката в състояние на неспособност да се защитава.

- В края на краищата, смятате ли, че нашата цивилизация ще победи ислямизма, както победи нацизма и комунизма?

- Нацизмът и комунизмът бяха чудовищните продукти на западната цивилизация. Ислямизмът е чудовищният продукт на една друга цивилизация. Той не може да победи, но не съм сигурен, че може да бъде победен.

- Да поговорим за истеризирането на политическия дебат и изобщо на дебата. Дали защото във Франция вече нищо не може да се каже сме свидетели на такава бруталност на израза, или това е защото отстъпващата доминираща мисъл се защитава с крайно ожесточение?

- През 50-те г. на ХХ век Сартр обвиняваше Камю, че е преминал в лагера на потисниците. А самият той беше третиран като “машинописна хиена” или “похотлива пепелянка” от правоверните комунисти. Когато дисидентството разкри истината за комунизма, гражданският разговор бе възобновен. Не задълго: след падането на Берлинската стена, този момент от историята изпадна в забрава и не остана нищо от антитоталитарната мисъл. 

Днес интелектуалната партия е антифашистка, тя постановява, че мюсюлманите са изкупителните жертви за всичките ни злини, каквито бяха някога евреите, и се ожесточава изключително грубо срещу онези, които, отхвърлят тази аналогия и изобличават опустошенията на ислямизма. Колкото повече реалността я опровергава, толкова повече тя обвинява вестителите на лошата новина. 

- Смятате ли, подобно на други, че в това настъпление на насилието трябва да видим началото на гражданска война?

- Има нещо общо между джихадистите и левичарите: те мечтаят за гражданска война. Тази мечта все още не се е превърнала в нашия кошмар, но делата, до които води, са достатъчни, за да ни отровят живота.

- Как виждате изминалата година?

- Беше странна година, белязана от ислямистки атентати, и от свирепото желание следата им да бъде заличена. От една страна, се сдобряваме с трицветното знаме и пеем “Марсилезата”, толкова по-пламенно, колкото повече свирепи войници идват да убият нашите жени и деца; от друга страна, протестираме срещу капиталистическата, расистка и полицейска държава, сякаш нищо не се е случило. Демонстрантите от 11 януари обявиха: “Аз съм Шарли, аз съм евреин, аз съм полицията, аз съм Републиката”, най-решителните противници на трудовия закон “Ел Хомри” викат: “Всички мразят полицията!” и, придружавайки думата с жест, хвърлят бутилки с киселина, топки за петанка и циментови блокчета срещу силите на реда. И ако тези възмутени се настаниха на Площада на републиката, то е за да измият това емблематично място от “тъжни страсти: държавно-официалното честване”, както каза гуруто на движението “Нощ на крак” Фредерик Лордон. Не смея да вярвам, че са успели в начинанието си. 

- Година, белязана от двойственост, така да са каже…

- Точно така. Осъзнаването, че врагът е реален, съжителства с желанието да не го знаем. 

- На какво се дължи според вас това самоубийствено заслепение на елитите? Допълнителен въпрос: смятате ли, че същите тези елити изпитват няколко чувство за вина за ситуацията, в която се намираме?

- Натоварен с постановката “Така правят всички” на фестивала в Екс ан Прованс, режисьорът Кристоф Оноре се похвали на другия ден във в. “Монд”, че е привнесъл в либретото на Да Понта “неудобство и стимул”, пренасяйки операта в 20-те г. на ХХ век, по времето на италианския колониален фашизъм в Еритрея. “Трябва, казваше той, да говорим за колониалното минало на Европа, да отговаряме за насилието на нашата собствена култура, на Моцарт, на нашия етноцентризъм спрямо туземците, които винаги сме презирали и ограбвали”. Ето един типичен случай на политически боваризъм. Какво представлява боваризмът? Това е, както писа Жорж Палант, “способността на човека да се мисли за някой друг”. Кристоф Оноре сбърка епохата. Той взема нашето настояще за нечие друго и “си играе” на преправяне на войната в Алжир в часа на салафитското отцепване и на джихад. Никакво чувство за вина няма в този сомнамбул: напълно съзнателно, заедно с редица други писатели, режисьори, актьори и артисти, той криминализира нашата цивилизация, когато би трябвало да я защитава срещу един нов и страшен враг.

- Какво е според вас решението за Франция?

- Както всички признават сега, интеграцията е закъсала. Така че Франция трябва задължително да овладее мигрантските потоци и да върне френския език, история и култура в сърцевината на образованието. Няма по-спешна задача днес от преустройството на републиканското училище. 

- Като че ли днес само някои интелектуалци имат смелостта да развият оригинална мисъл, която понякога противоречи на официалната мисъл - и несъмнено това е причината, поради която тяхната мисъл се смята за по-достоверна от общественото мнение от тази на политиците. Какво е смелостта според вас?

- Не е приятно да бъдеш любимата жертва на новите конформисти. Но смелостта е нещо друго. Това означава да жертваш живота си заради близките си, родината си, заради кауза. Досега това изпитание ми бе спестено. Така че не знам дали бих се справил.  

- Има ли интелектуалци или писатели, с които се чувствате близък?

- Аз съм в постоянен и понякога бурен разговар с Елизабет дьо Фонтене. Клод Хабиб и Филип Рейно са ми скъпи приятели. Чувствам се близък с Жан-Пиер Льо Гоф, Жак Жюлиар и Пол Тибо. Много ми е полезен прочитът на книгите на Пиер Манан. Еманюел Карер, Мишел Уелбек, Ясмина Реза са писатели, които високо ценя. Този списък не е изчерпателен. 

- Как се почувствахте, когато вие и съпругата ви бяхте брутално изгонени от Площада на републиката от членовете на “Нощ на крак” и, поглеждайки назад, как го анализирате?

- Това беше мъчително събитие, но това, което ме разстрои, не беше изгонването ми за 20 минути от кохорта от отмъстителни хора, а когато видях, че това изгонване бе продължено, оправдано, отпразнувано, концептуализирано от някои т. нар. леви интелектуалци. Когато чух Фредерик Лордон да казва, че съм си го заслужил, защото съм “най-известният говорител на расисткото идентичностно насилие”. Когато прочетох във вестниците, че тайно съм подбудил всичко това, за да си направя самореклама. 

Аз отидох на “Нощ на крак”, не за да предизвикам членовете на тази “агора”, а от любопитство, за да чуя и разбера. Това, което разбрах, е, че там имаха право да говорят и дори да бъдат само хора, които мислят по един и същ начин. Това сектантство ме натъжава. Тази параноя ме смразява.

- Какво мислите за Брекзита? Дали това е ключов момент в историята на Европа?

- За да сложи край на потенциално геноцидното разделение между “ние” и “тях”, Европейският съюз грижливо изпразни Европа от самата нея. Той замени цивилизацията с ценности, разтвори идентичността в права, норми и процедури. Англичаните казаха “не” на този развой. Ние не бива да им подражаваме, а да използваме Брекзита, за да преродим Европейския съюз. 

- Смятате ли, че загубата на желание за трансцендентност (религиозна, републиканска и т. н.) е в основата на някои от нашите злини?

- Срещу Хитлер, Томас Ман призоваваше през 1935 г. за появата на “нов хуманизъм, който да открие своето мъжество и да се убеди, че принципът на свобода на толерантността и на съмнението не бива да се оставя да бъде експлоатиран от един лишен от скрупули и скептицизъм фанатизъм”. Разпространява се нов фанатизъм, но желанието да се изправим срещу него и да направим нашите идеи боеспособни е парализирано от самата памет за хитлеризма. Ето източникът на нашите злини.

- Вярвате ли в теорията за провиденциалния човек (Жана д’Арк, Клемансо, Дьо Гол)?

- Прекалено е да искаме провиденциален човек! Просто бих искал политиците да бъдат на висотата на обстоятелствата и да съумеят да вдъхнат на Франция силата да се сепне. А онова, което ме очарова при Дьо Гол, е прозорливостта на призива му от 18 юни. Този гениален текст съчетава защита на честта на Франция с едно остро чувство за реалност: “Сразени днес от механичната сила, ние можем да победим в бъдеще с една по-голяма механична сила”.

- За вас лично кои са великите мъже (или жени)?

- Моят личен Пантеон е населен с художници (Вюйяр, Клее, Търнър), философи (Хана Аренд, Еманюел Левинас) и писатели (Хенри Джеймс, Марсел Пруст, Филип Рот, Милан Кундера). Това, което знам за съществуването, и което виждам в света, го дължа на техните творби. Изкуството и мисълта ни отварят вратите на възприятието. 

- В този списък не посочихте нито поети, нито музиканти. Дали защото тези две форми на изкуство ви трогват по-малко?

- Има поети в моя дневник с цитати. Лафонтен например:

“Обичам играта, любовта, книгите, музиката,

Града и полето, с една дума всичко: няма нищо

Което да не ми е ценно,

Чак до мрачното удоволствие в едно меланхолично сърце”.

Или Пол-Жан Туле:

“Не е забавно да умреш 

И да обичаш толкова неща:

Синята нощ и утрините розови,

Плодовете, узряващи бавно.

Нито че се превръща в дим

Не едно обичано някога нещо,

Толкова извори пресъхват…

О, Франция, и вие, Ил дьо Франс,

Пурпурни цветя, златни плодове,

Лятото, когато всичко спи,

Леки стъпки в коридора”.

Що се отнася до музиката, у дома не слушаха, когато бях дете, и, за съжаление, не успях да открия само нейното богатство. Разбира се, има композитори, които харесвам, но дори и тях познавам слабо. Така че би означавало да излъжа, ако ги включа в моя личен Пантеон.

- Известна е страстта ви към футбола. Гледахте ли Европейското първенство? Смятате ли, че беше добро в спортен план?

- “Наистина малкото морал, който знам, съм го научил на футболните терени и театралните сцени, които остават моите истински университети”, казваше Камю през 1959 г. 

През 2016 г. футболът е съвсем друго нещо. Както писа Робер Редекер, “незрели и алчни глупави наемници, ритащи топка, са издигнати до ранга на божества”. Когато прочетох думите на Златан Ибрахимович: “Футболът за мен е религия, аз съм икона”, бях изумен. Но човек е непоправим: ценя хубавите мачове, гледам с приятели тези на френския отбор. Без да гледам на това като на олицетворение на “съвместното съжителство”, се зарадвах на неговите победи и се вбесих, когато на финала на Европейското, изстрелът на Жиняк се удари в гредата.

- Последен въпрос: когато започнахте да разсъждавате и да пишете, мислели ли сте, че ще трябва да се борите за идеите си?

- Ако си съгласен с доксата, няма да пишеш. Да пишеш означава да тръгнеш срещу общоприетото мнение. Така че очаквах, че ще трябва да се доказвам и защитавам. Това, което ме учудва и засяга, е, че присъствам във всички черни списъци, съставени от антирасистката интелигенция, въпреки моя произход, аргументи, път. Знам, че тази омраза съвсем не е доминираща, но тя все пак трудно се преживява. 

Ален Финкелкрот в Латинския квартал

Превод от френски: Галя Дачкова