/Поглед.инфо/ Референдумът може да е удовлетворяващ отдушник за разочарованието на гневното население, но отговори от типа „да или не” на сложни въпроси могат да бъдат опасни за демокрацията

Из публичното пространство се върти теорията, че референдумите са върховният израз на пряката демокрация. Има нещо в масите хора, гласуващи за или против по някой важен въпрос, което кара краката на начинаещите популисти да омекват. Както показва Брекзит обаче, тази теория е чиста проба мит. Вместо да издигат демокрацията на по-високо ниво, референдумите често я повличат надолу.

Класическият пример е от началото на 50-те години на XIX век, когато Наполеон III, племенник на по-известния Наполеон I, организира последователни плебисцити, които му позволяват да установи диктатура, продължила почти 20 години. Вместо демокрация, Франция получава обратното – хиляди политически затворници, външнополитически авантюри и катастрофална война с Германия.

В по-нови времена калифорнийската система на „инициатива и референдум” от 1911 г., която трябваше да доведе до славна епоха на прогрес, вместо това позволи на безкраен парад от консервативни бизнес интереси да манипулират щатската политика и да я изкривяват според собствената си воля.

Отдавна забравеният референдум за независимост на Северна Ирландия от 1973 г. пък, както наскоро посочи уважаваният журналист от „Индепендънт” Патрик Кокбърн, „не направи нищо друго, освен да задълбочи омразата и да убеди загубилата страна, че няма друга алтернатива освен насилието”. Пак според Кокбърн проектираният от Съединените щати конституционен референдум в Ирак от 2005 г. „се оказа още един трамплин към гражданската война”.

Във фарсовия гръцки референдум относно предложенията на Европейската комисия за спасителен план през юни 2015 г. категоричният вот „не”, получил 61% от гласовете, неясно как даде мандат на правителството на СИРИЗА да каже „да” на всичко, което Комисията поиска.

А сега имаме и Брекзит, в който 52-процентният вот в полза на напускането на Европейския съюз замая и обърка британската политическа класа. Шотландия, която в голямата си част гласува за оставане във Великобритания през 2014 г., сега отново натиска за независимост в резултат на Брекзит, а „Шин Фейн” (също проевропейски ориентирана) призовава Северна Ирландия да напусне Обединеното кралство и да се присъедини към Република Ирландия. Тези потенциални последствия от референдума не бяха очаквани от мнозина поддръжници на Брекзит.

Междувременно ултрадесните в Дания, Холандия, Италия, Словакия и Полша настояват за провеждането на подобни референдуми за излизането на страните им от ЕС, което предполага, че голямото разцепване на Съюза може тепърва да предстои. Хаосът е огромен и очевидно кара много привърженици на напускането да изпитват сериозни угризения за решението си.

Разпад на демократичността

Но как се стигна дотук? Брекзит е важен етап от продължаващия процес на демократичен разпад, който се случва от двете страни на Атлантика. Великобритания има всички симптоми на болестта в краен стадий – не само голяма поляризация на доходите и неподлежащ на контрол финансов сектор, но и привилегирована политическа класа, която е все по-откъсната от масите, и все по-непредставителен парламент.

Преди 50-60 години, например, поне 90% от британския електорат гласуваше за Консервативната или Лейбъристката партия. Към миналата година процентът падна до едва 67,3% благодарение на възхода на малки партии като Шотландската национална партия и Либералните демократи, но дуополът пак се оказва с 85% от местата в Парламента.

Въпреки че консервативният министър-председател Дейвид Камерън има солидно парламентарно мнозинство, той оглавява на практика правителство на малцинството, подкрепено от едва 36% от електората. И обратно, Партията за независимост на Великобритания (ЮКИП) спечели 13% от вота през 2015 г., но получи само едно от 650-те места в Парламента. Ако Камерън беше по-слаб, отколкото изглеждаше, то ЮКИП беше по-силна.

За тези, които презират ЮКИП и дясната ксенофобия, която тя символизира, това беше поносим резултат. Но той не беше устойчив. В отчаяното си желание да държи ЮКИП настрана и така да запази собственото си парламентарно мнозинство, Камерън сключи сделка с дявола, като се съгласи да проведе референдум по въпроса за ЕС.

Загубил всякаква връзка с общественото мнение, премиерът си мислеше, че може едновременно „да запази тортата си и да я изяде”, като се представи за близък до народа популист, а в същото време се уповаваше на вярата, че статуквото ще надделее.

Излишно е казваме, че сметките му излязоха грешни. Като изолира ЮКИП, той й даде извънпарламентарно поле за атаки срещу двупартийната диктатура на Уестминстър. Успехът на офанзивата надмина всички очаквания и доведе до една от най-невероятните политически изненади в британската следвоенна история.

Представете си какво би станало, ако Парламентът беше по-представителен. Ако ЮКИП разполагаше не просто с 13% от вота, а с 13% от местата, партията можеше и да успее да накара консерваторите, с голямото им евроскептично крило, да заемат ясна антиевропейска позиция. Но дори и ЮКИП да надделееше, по всяка вероятност това нямаше да продължи дълго.

Парламентът щеше да е принуден да обсъди въпроса в неговата пълнота и ако все пак беше гласувал за излизане, винаги щеше да има вариант да промени решението си на по-късен етап. Лагерът на привържениците на оставането в ЕС може би дори щеше да излезе по-силен след края на битката, благодарение на дългия си поход из нейните траншеи.

Отношение към реформата

Всичко това обаче щеше да изисква задълбочена конституционна реформа, насочена към по-голяма равнопоставеност в Парламента. Конституционната реформа някога беше гореща тема във Великобритания, но стана жертва на дълга и мъчителна смърт при управлението на лейбъристкия премиер Тони Блеър. Вместо да се пребори с проблема по демократичен път, Камерън избра псевдодемократичния референдум.

Той го смяташе за лесен изход от ситуацията, защото беше сигурен, че вотът ще е в негова полза. След като това не се случи, политиците започнаха отчаяно да търсят решение. Но освен ако не стане чудо, такова най-вероятно няма да бъде намерено.

С нищо от това не искам да кажа, че Брекзит е неправилно решение. Европейсият съюз се превърна в желязната клетка на неолиберализма и бюрокрацията, затова могат да бъдат приведени силни аргументи както за, така и против напускането му. Но референдумът е катастрофа, защото оставя британския народ без видима възможност за промяна на решението.

Ако то се окаже погрешно, хората ще бъде лишени от възможността да поправят собствената си грешка, освен ако не се случи някаква революционна трансформация на британската политика. Решението ограбва народа от неговия собствен суверенитет, ако въобще може да се каже, че съществува такъв в остарялата британска конституционна система.

О, тези глупави британци с техните натруфени с перуки съдии и старомодна монархия! Не са ли американците късметлии да бъдат толкова по-модерни?

Не са. Вземете склеротичните британски политически институции, умножете ги по сто и може да започнете да добивате представа за падението на политиката в двувековната олигархична република, известна като САЩ.

Откъде да започна? Сенатът е може би най-непредставителната основна законодателна институция на Земята. Той дава еднакво представителство на белия като сняг Уайоминг и мултирасовата Калифорния, независимо, че населението на втората е около 67 пъти по-голямо. Камарата на представителите пък попадна под почти постоянната диктатура на републиканците благодарение на чудото на предизборните машинации.

Избирателната колегия не само преувеличава влиянието на Уайоминг, Монтана и други слабонаселени западни щати, но принуждава кандидат-президентите да се концентрират върху спечелването на няколко щата, където надпреварата е оспорвана, и да игнорират останалите. Мъртвата хватка в резултат на политическото противопоставяне между двете основни партии блокира дейността на Конгреса и Върховния съд. А политическата класа е много по-откъсната и корумпирана от тази в горката малка Великобритания.

Основополагащи недостатъци

Всичко изброено по-горе е продукт на структурните грешки, заложени от уж непогрешимите бащи-основатели на САЩ. Вината не е непременно тяхна. В края на краищата, те бяха практични политици, борещи се с почти неразрешими проблеми. Но едно от най-лошите неща, които направиха, беше да създадат клаузата за поправки в Конституцията в нейния Член V, която изисква одобрението на две трети от всяка камара на Конгреса, плюс това на три четвърти от щатите, за да бъде променена дори и една запетая.

Вината и за това не беше непременно тяхна, тъй като строгите ограничения върху конституционните промени бяха необходими за финализирането и ратифицирането на върховния американски закон. (Очевидното изключение беше т.нар. Закон за правата – първите десет поправки в Конституцията, които бяха изискани от страна на някои критици и ратифицирани своевременно.)

Над две столетия по-късно обаче процесът по приемане на поправки е истинска катастрофа. През 1790 г. правилото за трите четвърти позволяваше на четири щата с общо население в размер на 10% от това на цялата страна да блокират всяка промяна в Конституцията, докато днес то дава пълно право на вето на 13 щата с общо население едва 4,4% от това на САЩ.

Като се имат предвид днешните политически пристрастия и квазимитичното приемане на Конституцията за някакъв вид божествен документ, бариерите пред промените в нея са почти непреодолими. Точно затова не е имало конституционни промени от 1971 г., ако не се брои 27-та поправка, отнасяща се до промени във възнаграждението на конгресмените, която е написана през 1788 г., но беше ратифицирана чак през 1992 г. 45-годишният период от последната поправка е по-малък само от този преди Гражданската война – друг период на ожесточено политическо боричкане, в онзи случай – заради робството и баланса на силите между федералното правителство и щатите.

В съвременната политическа среда правилото за трите четвърти бетонира грешките на бащите-основатели и прави невъзможна дори и най-малката корекция в тях. Вземете Втората поправка – 27 думи от 1791 г., които всеки твърди, че разбира, но всъщност не може да бъдат разшифровани.

Ако никой не знае със сигурност какво значи „добре регулирана милиция”, какво има общо тя с „правото да носиш оръжие” и дори дали „да носиш оръжие” означава личното право да притежаваш пистолет или с този израз авторите са искали да установят правото на гражданите да участват в милиция, значи очевидният отговор е да се направи пояснение.

Това се случва, когато журналист предаде объркан и неясен текст или когато правителствена служба създаде регламент, който не носи смисъл. Но тъй като никой не би имал проблем да намери 13 аграрни щата, неизменно противопоставящи се на намесите в онова, което приемат за свето писание, промените са невъзможни.

„Ад” по Данте

Точно като героите в „Ад” на Данте, американците са осъдени да спорят вечно за проблеми, които никой не може реши. Същото се отнася и за институционалните структури на Сената, Камарата на представителите, Върховния съд и Изборната колегия.

Като се има предвид силният уклон на Член V в полза на статуквото, както и днешната политическа дисфункция, тези институции също не могат да бъдат оправени. Американците си причиниха това, което британците направиха с Брекзит. Те циментираха собственото си безсилие не веднъж, а многократно.

Затова в наши дни янките са дори по-сърдити и от британците. Техните лидери нонстоп им напомнят, че те са най-силните хора, живели някога, че страната им е най-велика на Земята, че светът им завижда, бла, бла, бла. Но въпреки това демокрацията е смазана, управлението е в мъртва точка, икономиката се вкисва, а условията на живот за все по-голяма част от населението се влошават стремително.

Излежда обаче, че народът не може да направи нищо за разрешаване на проблемите, защото бащите-основатели не са осигурили адекватни инструменти за тази цел. Затова хората седят, кипва им и накрая гласуват за някой съвременен Наполеон III, който се представя за антиполитик, обещаващ да налее малко разум в системата отвън.

Въпреки че според много политически експерти Доналд Тръмп не може да спечели независимо колко ядосан изглежда американският електорат, да не забравяме, че експертите отхвърляха и вероятността Брекзит да надделее.

Автор: Даниъл Лазар
Превод: Свилен Георгиев