/Поглед.инфо/ Това е една много апокрифна история вече, но според нея, през 146 г. пр. Хр. Рим завършва Третата пуническа война като унищожава и разграбва Картаген, засява земята му със сол, тъй че да не може нищо да расте повече.
Най-вероятно никога не се е случвало, което е жалко, защото е чудесна метафора за европейската дейност в днешно време на средиземноморския бряг на Африка.
Всеки път, когато вниманието на Европа се обърне към Северна Африка, регионът страда от това. В последните години това се отнасяше до Либия, където унищожението на либийското правителство през 2011 година с интервенция на НАТО, сега ще бъде последвано от директна интервенция на Европейския съюз.
НАТО беше изключително доволно от свършената си работа през 2011 година, когато Муамар Кадафи беше свален от власт и бързо убит.
Приемаше се, че това ще доведе до плавен преход и транзит на властта. Вместо това, убийството му доведе до гражданска война, която продължава да разкъсва страната.
По-рано този месец беше потвърдено, че Европейският съюз е в процес на разработването на потенциални военни опции за интервенция в Либия, с цел да стабилизира ситуацията.
Това се прави с друга цел, а именно да се задвижи либийската петролна индустрия и да започне тя отново да изнася.
От 2011 година насам, Либия е имала до три правителства наведнъж, опериращи от различни части на северноафриканската страна, а в дадени моменти и нито едно.
В дадени моменти, ООН е подкрепяла правителство или е създавала такова, което да подкрепя. Други нации в региона са подкрепяли някое от тези правителства или други враждебни на него, макар и нито едно от тях да не е успявало да контролира повече от една част от страната реално.
Както изглежда сега, в момента има две кандидат-правителства за цяла Либия. Базираната в Триполи фракция, която се подкрепя от ООН и Турция е Правителството на националното съгласие (ПНС).
Вражеската фракция е парламент, който оперира от град Тобрук и се радва на лоялността на самопровъзгласилата се Либийска национална армия (ЛНА), която се води от генерал Халифа Хафтар.
Генералът е командир от епохата на Кадафи, а по-късно финансиран от ЦРУ бунтовнически лидер. От 2011 година насам, той е опитвал няколко преврата, а най-успешното му засега начинание е Либийската национална армия.
Това начинание доведе до международно признание, след като въоръжените му сили при опита си за инвазия и офанзива, почти стигнаха до покрайнините на Триполи.
Скорошните загуби отблъснаха Либийската национална армия от западна Либия, а заплахата от нова неясна и нерешена ситуация с равен резултат е причината, поради която Европейският съюз иска да се намеси.
Това повдига много въпроси, най-очевидният от които е, чия страна ще избере да подкрепи въоръжената сила на Европейския съюз.
Италия изглежда подкрепя Правителството на националното съгласие, докато други, по-конкретно Франция, клонят по-скоро към Халифа Хафтар, водени от предположението, че стабилността в епохата след Кадафи ще зависи от още един силовак.
Про-хунтовската идея дойде от Египет и бе прегърната с пълно сърце от държавите от Персийския залив. Оттогава, Франция и Русия в различна степен подкрепиха тази идея.
Египет вижда в Либия своята собствена Арабска пролет, по време на която диктаторът в Кайро беше свален, имаше правителство избрано със свободни избори, а по-късно друго дойде с преврат.
Военната хунта изглежда е склонна да изнася системата си на съседите си, а генерал Хафтар очевидно се надява да е бенефицентът.
Хенри Дейвид Торьо казва една известна фраза:
"Ако знаех със сигурност какъв човек идва в къщата ми със съзнателната идея да ми направи добро, щях да бягам за живота си."
Няма да е изненадващо ако народът на Либия има същата реакция, когато Европейският съюз се опита да им направи добро.
Евросъюзът няма много добра история на употреба на съюзните си военни сили за "хуманитарни интервенции", но Западът като цяло определено има, а след тези мероприятия, хората обикновено завършват по-зле, отколкото са били преди намесата.
Европейската неопитност в съюзнически мисии значи, че Европейският съюз ще започне с нещо малко.
Опциите, които се разглеждат са за ангажимент от под 10,000 войници, за което европейски представители се съгласиха, че ще е опасно. И все пак, многократно сме виждали как малък вход е рецепта за превръщането му в голям ангажимент на по-късна дата, след като първоначалният брой войници се окаже недостатъчен за решаване на зле дефинираните си мисии, а политиците отговорят като постепенно увеличат намесата, докато мисията не стане много по-голяма, отколкото са искали.
Това е много очевиден път що се отнася до Либия, защото Европейският съюз въобще не дефинира как би изглеждала една победа, с кого имат намерение да се бият, както и за кого.
Нито пък как ще постигнат каквото и да било с малък брой войници.
Но това, разбира се, се замита настрани. Нещо трябва да се направи, а да се вкарат войници на терена е очевидно първата стъпка към излизането с план за действие.
Без план е трудно да си представим, че Европейският съюз ще извлече нещо полезно в Либия. Дори и по инцидент.
По-вероятно е да се натъкнат на проблеми, да ги използват като претекст за ескалация и да се опитат да въвлекат Съединените щати за намеса в едни по-широкомащабни коалиционни усилия.
Все пак заедно свалихме Кадафи.
Съединените щати трябва да очакват този ход на събития и да дадат ясно да се разбере предварително, че няма да участват в каквито и да било нови приключения и авантюри в Либия.
На пръв поглед, големите играчи по отношение на либийския петрол са компаниите от ЕС, като Ени и Шел. Те само ще направят ситуацията още по-лоша с намесата си.
По-добре е за Съединените щати да не се намесват, гарантирайки, че когато после хората се запитат какво се обърка за пореден път, ще имат предвид ЕС, а не Америка.
Превод: СМ