/Поглед.инфо/ Войната в Украйна промени досегашната система в международните отношения и постави началото на формирането на нова структура в средата на сигурност и ролята на отделните държави в нея.
Бранденбургската врата в центъра на Берлин е символът на Германия. Историческо място, видяло през годините много – и триумф и падение, народни веселия, митинги, протести и демонстрации, паради и маршове.
Именно при Бранденбургската врата на 27 февруари се състоя грандиозен митинг с участието на повече от 100 000 души. Германците искрено изразяваха своето възмущение срещу войната и военните действия в Украйна.
Германия познава мирните демонстрации и протести през последните десетилетия. С традиционните Великденски маршове за мир и цялото германско Движение за мир от края на 80-те години на миналия век, германците демонстрираха срещу въоръжаването, заплахите от нова война и въвличането на Германия в нея, като издигаха мирът за основен свой лозунг и име.
При цялата симпатия към тези, които искрено протестираха в този ден срещу войната в Украйна не можеше да убегне един детайл, който свидетелстваше за една, но може би фундаментална разлика между тази демонстрация и традиционното германско движение за мир от годините на Студената война, именно не срещу какво, а за какво е протестът.
За редица външни наблюдатели бе трудно да определят еднозначно този спонтанен израз на недоволство и тази демонстрация, която справедливо осъжда войната в Украйна, но не бе насочена и срещу увеличаването на военните разходи, въоръжаването и милитаризация на собствената си страна, като част от демонстриращите издигаха дори искания за пряко участие на Бундесвера и НАТО в конфликта в Украйна. /При експресно допитване в първите дни от започване на войната над 70 % от гражданите на страната биха подкрепили изпращане на оръжие на Украйна/.
Повод за логичното възникване на този въпрос бе фактът, че в същия ден и час, на няколко стотин метри от многолюдния митинг, в натоварената с не по-малко история сграда на германския парламент, правителството, управляващите партии и почти цялата опозиция /без няколкото депутати от Алтернатива за Германия и на Левицата/ изправени на крака, бурно аплодираха приемането на гигантска програма за въоръжаване на страната. Това историческо решение на практика представляваше отказ от цялостната досегашната дългогодишна външнополитическа линия на следвоенна Германия и отваря пътя Германия да добие потенциал да провежда класическа великодържавна политика. Решение, което ще промени не само Германия, но и начинът, по който тя ще бъде възприемана в бъдеще.
А програмата е действително грандиозна като мащаб от всяка гледна точка. Тя предвижда незабавно предоставяне на извънреден фонд от 100 млрд. евро за допълнително въоръжаване и модернизиране на Бундесвера. Тази сума превишава два пъти годишния бюджет на отбраната на Германия за настоящата 2022 г./53 млрд. евро/. Германското правителство поема ангажимент, че разходите за отбрана на страната ще достигнат и в бъдеще няма да спадат под 2 процента от БВП и ще възлизат на 72 млрд. евро /при общ обем от 34 трилиона евро /. Паралелно с чисто военните мерки ще се предприемат мероприятия по усъвършенстване на различните форми на гражданска защита, мобилизационни възможности и отбранителната инфраструктура на централно и провинциално ниво.
С това решение на правителството и възприемането на курс на милитаризация Германия на практика обявява претенциите си за господство в Европа не само в икономическо, но и във военно отношение. Бундесверът, армията на страната, окончателно ще престане да бъде със статут и възможности само на отбранителна армия.
Само до преди месец такава реч на германски канцлер не би била мислима, защото нито германското общество нито повечето отполитическите партии не биха били готови да подкрепят допълнителни средства за въоръжаване.
В случая може да се проследи класическото прилагане на т.нар. шоковата доктрина / според Наоми Клайн/, когато на едно общество, изпаднало в състояние на шок, могат да бъдат наложени мерки и да бъдат създадени факти, които в условията на една открита демократична обществена дискусия никога не биха били приети. За германското общество войната в Украйна се оказа такъв шок и в тези дни е крайно трудно, ако и невъзможно да бъде воден рационален дебат по въпросите на сигурността, разведряването, бъдещия мирен ред и политика на мир. Именно такъв „прозорец на възможности“ бе използван от „ястребите“ в политиката на Германия. А че тази политика се осъществява от правителствена коалиция с участието на ГСДП и Зелените, ще остане като гротескна забележка в историята.
Този тотален обрат в позициите на Германия по отношение на политиката на сигурност на страната и рязкото увеличение на разходите за въоръжаване се приема от правителство, основните партии на което имат силни пацифистки корени и традиции. В следвоенна Германия /тогава ФРГ/ именно ГСДП бе политическата сила, която се противопоставяше на въоръжаването и милитаризация на страната.
Макар и с колебания и непоследователност в позициите си, ГСДП имаше ореола на партия на мира, разоръжаването и добросъседството. В началото 50-те години на миналия век партията бе в първите редици на движенето срещу плановете за въоръжаване на страната, членството в НАТО, снабдяването на Бундесвера с носители на ядрено оръжие. С годините постепенно ГСДП, макар и с вътрешни противоречия, отстъпи от тези позиции.
Заслуга на ГСДП, като основна правителствена партия в социал-либералната коалиция и лично на федералния канцлер, социалдемократът В. Брандт, от края на 60-те години, бе провеждането на т.нар. източна политика и утвърждаването на периода на разведряване в Европа.
Партията, особено нейното ляво крило, след края на социал-либералната коалиция през 1983 г. участваше в широкото движение за мир срещу т.нар. двойно решение на НАТО за разполагане на ракети със среден радиус на действие на германска територия. Ръководеното от ГСДП правителство на Г.Шрьодер не допусна участието на Германия във войната в Ирак, въпреки че бе част от западната коалиция във войната в бивша Югославия.
Обявеният на 27 февруари поврат в досегашната следвоенна политика на сигурност бе извършено от социалдемокрическия федерален канцлер О.Шолц, представител именно на тази партия. Освен окончателния отказ от наследството В.Брандт, с това действие ГСДП наруши дадените само преди три месеца предизборни обещания в сферата на външната политика и политика на сигурност.
Решенията на Бундестага бяха подкрепени и от коалиционния партньор, партията на „Зелените“, чиито зародиш като политическа сила бе именно в недрата на Движението за мир от началото на 80-те години.
В исторически аспект се натрапва и една друга аналогия. Именно в същата сграда, тогава Райхстаг, преди повече от 100 г., на 4 август 1914 г. също така правостоящи и с бурни овации депутатите в тогавашния германски парламент одобряват единодушно първият военен кредит, необходим на правителството на кайзера, за участието на Германия в Първата световна война. /Социалдемократите го подкрепят след бурни вътрешни борби и наложена фракционна дисциплина/.
Подобна картина се повтаря и на 2 септември 1914 г. , когато депутатите одобряват втория пакет военни кредити само със един глас против – този на социалдемократа Карл Либкнехт, който впоследствие заплаща левите си убеждения със смъртта си.
Не само за германската експедитивност, но и за подготовка на такъв обрат в политиката на правителството говори и факта, че само часове след обявяването на увеличаването на военните разходи, на следващата сутрин, 28.02.2022 г. във Федералното министерство на отбраната се провежда среща с представителите на военната промишленост, на която оръжейният концерн „Райнметал“ представя оферта за доставка на оръжейни системи и военно оборудване за 42 млрд. евро. Очаквано, акциите на предприятията от военната промишленост се покачват и в тях се подготвя организация на работа на сменен режим, за разлика с другите промишлени отрасли, чиито предприятия се борят с проблемите, създадени от икономическата и пандемична криза.
Допълнителен елемент, в картината на германската реакция на събитията в Украйна, за съжаление не без аналог в нейната история, е наблюдаващото се прерастване на общественото политическо недоволство в етнически неприязън. Този път, за разлика от 30-те години на миналия век – срещу руснаците и всичко руско. Без всякакви задръжки вече е допустимо всичко руско да бъде остракирано, отречено и заклеймено. По съобщения на медиите големи хранителни вериги изключват или преименуват руски продукти в своя асортимент, в отделни ресторанти и аптеки руски граждани са нежелани, клиника е отказала предварително планирано лечение на руски пациенти. Има съобщения и за счупени витрини на отделни магазини и други подобни прояви на етническа нетолерантност. Преустановяват се отношения и договори за партньорство с руски градове. Още по-притеснително е, че тази неприязън се проявява и в други сфери на дейност, като културата. Прекратяват се договори със световно известни музикални изпълнители, като диригента Валери Гергиев, оперната певица Ана Нетредко. Отказват се планирани гастроли, свалят се от програмите на оперите и филхармониите творби на руски класически композитори и пр. Артисти са принудени да напуснат страната. Явления, dejavue в Германия в нейното чак толкова далечно минало.
Паралелно с това се спират всички възможни руски информационни канали и електронни медии, а руски издателства са лишени от възможността да участва в тазгодишния панаир на книгата във Франкфурт. Зараждането на такава етническа нетолерантност нанася поражение върху обществата и нейното преодоляване ще бъде дълъг процес на години, а може би и на поколения.
Антрополози, социолози и психолози вероятно след време ще дадат оценка на тази реакция на германското общество – дали това е някаква моментна масова психоза, освобождаване от многогодишното чувство на вина, желание Германия, особено след обединението, да заеме отново водещо място в Европа, което й се полага на икономическата мощ, дали е проява на латентен национализъм и милитаризъм или подсъзнателно желание за реванш за 1945 г. – този път от правилната западна страна.
Въпреки тези реални и показателни явления може би е прибързано да се правят окончателни изводи.
Може само да се надяваме, че преобладаващата част от демократичното германско общество и разумни политически сили няма да допуснат залитане в тази насока.
През следвоенния период в германското общество са се зародили и утвърдили и миролюбиви традиции. Дали все пак мирните нагласи няма да се събудят и от тази криза да се зароди и едно ново движение за мир, което осъзнава нарасналата опасност от новата милитаризация и надпревара във въоръжаването за европейския и световен мир.
С утихването на емоциите в обществото и политическият живот на Германия предстои осъзнаване и реакция на взетите решения от правителството. Тяхното изпълнение ще е процес на години. Тепърва може да се очаква диалог по промените в политиката на страната, който не бе проведен преди вземането на тези решения.
Без съмнение своята дума ще каже и германския бизнес, защото изминалите десетилетия на мирно сътрудничество в Европа донесоха именно на Германия най-големите икономически печалби. А вече се поставя и въпросът какво ще бъде отражението на налаганите санкции върху самата Германия и как така щедро изсипаните от правителството пари за въоръжаване на определен етап ще се връщат.
След всяка, макар и най-ужасна криза, следва възстановяване и развитие. Да се надяваме, че в Германия то ще бъде насочено към мир и вплитане на страната в една нова европейско структура на сигурност, а не към сенките от миналото.
П.С. За размисъл –преди 70 години Б. Брехт в открито писмо във връзка с ремилитаризацията на Германия/ФРГ/ отправи знаменателно предупреждение:
„Могъщият Картеген е водил три войни. След първата все още е бил могъщ и все още обитаем след втората. След третата – не е можело да бъде намерен“.