И преди твърдяхме това. Но сега имаме два нови документа, които потвърждават изводите ни и предоставят пряк поглед как Гърция и нейното законно избрано правителство бяха унищожени от Германия и ЕС през 2015 г.; а също – как е структурирана новата, тоталитарна, напълно неконтролируема власт на финансистите и как тя функционира.
Първият документ е филмът на Коста Гаврас „Възрастни в стаята.“ Като продуцент на Cinémathèque Française, Гаврас създаде невероятни филми за престъпленията на американския империализъм (в Чили и Гърция) и на съветския сталинизъм (монтираните процеси срещу лидерите на Чехословашката компартия); престъпления, характеризиращи Студената война и XX век. С новия си филм Гаврас акцентира върху главния феномен на XXI век – възходът на новата тоталитарна власт на финансовия капитал; власт, която пряко заплашва човешката цивилизация и самото оцеляване на човечеството.
Филмът ни дава възможност да надзърнем в кухнята на една от най-потайни европейски институции – тази на „неформалната“ Еврогрупа, тоест на Съвета на финансовите министри на еврозоната. Проследявайки заседанията им, особено в период на криза, може да разберем напълно ролята и значението на Еврогрупата в новия тоталитарен ред. Всеки грък, европеец или гражданин на света, който иска да разбере света, в който живее, трябва да гледа филма на Гаврас.
След филма, нека прочете или препрочете шедьовъра на Франц Кафка „Процесът“ – една от най-значимите книги на ХХ век. И несъмнено ще види зловещата прилика между Еврогрупата – истинското „финансово правителство“ на Европа, проектирано от банкерите; и съдът, описан от Кафка. (Припомняме фабулата на романа, написан преди повече от 100 години: невинен човек попада в лапите на корумпираната система на властта. Главният герой е арестуван и осъден. Изправен е пред абсурда да доказва невинността си пред закрит и корумпиран съд, без да му е повдигнато обвинение, което, до края на разказа, така и не се изяснява какво е. Идеята на романа за всеобхващащите и всемогъщи източници на властта, и днес е напълно актуална, бел. пр.
Филмът на Гаврас е създаден по записите на гръцкия финансов министър Янис Варуфакис от срещите му с Еврогрупата. Бившият гръцки политик огласи всичките записи. Това е вторият документ – по-точно поредица от документи, които са критични за разбиране ролята на Еврогрупата в „екзекуцията на Гърция“. Считаме, че трябва да бъде създадена международна комисия от интелектуалци с общопризнат престиж и почтеност, като например швейцарският писател и бивш комисар на ООН Жан Зиглер и американският лингвист Ноам Чомски, която да проучи заседанията на Еврогрупата и да направи заключение как е бил манипулиран гръцкият въпрос.
Без закони, без правила
Нека разгледаме по-подробно ролята на Еврогрупата, така както е пресъздадена във филма на Гаврас и защо я сравняваме със съда от романа на Кафка. Еврогрупата, подобно на Съда, принадлежи на Кралството на Произвола. Никой не знае кой в действителност взима решенията, нито какви са мотивите зад тях. Решенията не се обясняват, нито обосновават; те са взети предварително и се налагат по време на заседанията. Единствената задача на Еврогрупата е да ги ратифицира. В отделни случаи, когато Варуфакис успява да постигне някакво споразумение с Московиси, накрая се оказва, че тези споразумения нямат стойност. Има висш и невидим „авторитет“, който ги премахва. Гръцкият министър на финансите дори няма право да прави предложения!
Еврогрупата е неформална; тя няма определен, публично известен режим на работа, нито се подчинява на някакви правила. Обсъжданията са устни, няма писмени протоколи. Единственият документ е комюникето за решенията на групата, при това без никаква мотивировка. На практика се връщаме към режима на монархиите, но с тази важна разлика, че през Средновековието всички знаеха кой е кралят, докато в наши дни – за първи път в историята – Императорът е скрит.
Според Варуфакис, практиката да не се водят протоколи позволява на европейските министри да заблудят предишното гръцко правителство през 2012 г. Обещали са преструктуриране на дълга, но не са имали намерение да го изпълнят. Правителството в Атина не можеше да протестира, тъй като нямаше писмен документ, доказващ обещанието.
Всъщност на Гърция се предоставиха пари за погасяване дълговете й към частните банки. Помогнаха на банките, не на Гърция. Гръцкият дълг не само, че не се облекчи; всъщност се забрани на Гърция да направи това, което би направило всяко рационално правителство: да започне преговори с банките, за преструктуриране на дълга.
Повече от 95% от парите, които Гърция получи като „помощ“, отидоха обратно в тези банки, предпазвайки ги от последиците от грешните им решения. В резултат на тази манипулация, гръцкият държавен дълг нарасна и се превърна в постоянен лост за постепенна колонизация, грабеж и поробване на страната. Германският финансов министър Волфганг Шойбле потвърди по време на срещите на Еврогрупата основният принцип на еврозоната: „Целият дълг (тоест всички претенции на банките) трябва да бъде погасен“. Това е израз на общия принцип, залегнал в основата на Маастрихтския договор от 1992 г., по-специално клаузите за постоянен мандат за борба с инфлацията, наложен на ЕЦБ: стойността на парите трябва да остане непокътната.
По такъв начин архитектите от Маастрихт отменят основния принцип на съвременна Европа – народният суверенитет – фундаментален за западните правителства след Френската революция, ако не на дело, поне на думи. Този „категоричен нов мандат“ (за безапелативно изплащане на дълга) е и категоричен индикатор кой е действителният висш орган, стоящ над Германия, ЕС, МВФ. Зад Еврогрупата лесно може да си представим, ако не сянката на Лойд Крейг Бланкфейн – председател на Съвета на директорите и главен изпълнителен директор на „Голдман Сакс“ (който веднъж каза, че върши Божията работа), то поне сянката на началниците на големите финансови институции. (Активите на десетте най-големи от тях са равни на дълга на всички нации по света, взети заедно!).
Маастрихтският договор радикално преобръща идеалите на хуманизма, Ренесанса и Просвещението; на всичко, което Западът прогласи след Френската революция. Но трябваше да дойде финансовата криза през 2008 г., за да се премине от думи към дела и приложи новия режим, който, обеднявайки масово и колонизирайки Гърция, трябваше да спаси банките.
превод: д-р Радко Ханджиев
