/Поглед.инфо/ Успехът на светкавичната операция на азербайджанската армия в Нагорни Карабах освети по нов начин проблема за „границите от 1991 г.“. Неведнъж съм срещал мнение, че достъпът на Азербайджан до границите от 1991 г. ни дава модел за разрешаване на всички други конфликти в постсъветското пространство и че в резултат на това навсякъде ще има връщане към тези граници като определена естествена състояние на нещата. Такива преценки не ми се струват съвсем правилни.
На първо място, трябва да се каже, че в отношенията между Армения и Азербайджан всъщност не се е случило връщане към границите от 1991 г. (или, по-просто казано, към границите от съветската епоха).
Първо, формално казано, в допълнение към Карабахския анклав и Нахичеванския анклав, имаше още един арменски анклав в Азербайджан и три азербайджански анклава в Армения и тяхното възраждане е малко вероятно в обозримо бъдеще.
Второ, границите на Нагорно-Карабахска автономна област (НКАО) не са възстановени. Как можем да говорим за възстановяване на едни граници, докато пренебрегваме други? Тези граници не са по-лоши от границите между бившите съветски републики. Ако върнем ситуацията назад, тогава трябва да вземем предвид такива „подробности“.
Като цяло има глобално неразбиране относно статута на съветските административни граници. Съветският съюз с неговите съюзни , автономни републики, области и окръзи имаше изключително сложна териториална структура. Нито една голяма държава в съвременния свят не е структурирана по подобен начин, а в по-малките държави просто няма да има къде да се притисне такава структура. Нека си представим, че в Индия, която е предимно индуска, има мюсюлманска република с обширни индуистки територии, която включва и сикхска автономия. Не, биха казали индийците, вече ни е трудно, а вие ни карате да живеем в пъзел. Но така живя СССР!
Някакъв аналог може да се намери, като се погледне карта на Франция през XV век или Германия през XVIII век. Териториална фрагментация, йерархия, ивици. При строго централизирана власт СССР формално е структуриран като конгломерат от феодални имоти. И такава структура предполага, че никаква собственост не може да бъде абсолютна. Някои взаимоотношения винаги са били обусловени от други, а други от някаква трета страна.
Например НКАО като арменска автономия в рамките на Азербайджан съществуваше в тази логика поради факта, че много арменци също живееха в Баку и други градове на републиката, че в самата НКАО имаше район Шуша с преобладаващо население от азери, че територията на Армения отделя Нахичеванския ексклав от основната територия на Азербайджан и че мирният общ живот на цялата тази мозайка от народи се поддържа от централното правителство. Веднага след като тази сложна и крехка структура се срина, установените по-рано граници за някои придобиха съвсем различно значение, а за други станаха напълно безсмислени.
Трябва да се каже, че етническото маркиране на териториите в СССР изобщо не беше толкова важно, колкото статут придоби по-късно. Изобщо не е замислено така, че „титулярните“ граждани да натискат „нетитулярите“ и да гледат на тях като на роби или нежелани чужденци. Всяко лице може да се премести в друга „национална“ единица, без да се превърне в гражданин от втора класа там, без да се изправя пред специални изисквания за себе си и без да придобива допълнителни отговорности по отношение на местните и коренното население.
По същество „съветският народ“ беше, както сега биха казали, гражданска нация. Но дори и след като републиките станаха независими, те можеха да запазят модела на гражданска нация, без да правят разлика между „титулярни” и „нетитулярни”. Русия направи точно това. В резултат на това Руската федерация, въпреки всички проблеми, с които се сблъска първоначално, не се превърна в арена на междуетнически борби, а границите, начертани в нея, запазиха предишния си смисъл. Но мнозинството от републиките направиха различен избор. Те или веднага се обособиха като етнокрации, или поеха по път, който ги доведе до формирането на етнокрация. Оттук и всички етнически конфликти в постсъветското пространство: хора, чиито предци са живели на своя земя от векове, внезапно откриват, че са чужденци, малцинства, живеещи тук на милостта на „титулярния“ народ, който започва да налага своя език, своите обичаи и своята версия на историята.
В тези случаи освещаването на „границите от 1991 г.“ с авторитета на международното право, механичното им приравняване с обикновените държавни граници беше не само опростяване, но и най-голямата несправедливост. Честно казано, беше необходимо да се възстанови национално-териториалното разграничение, да се разбере кой с кого иска да живее и при какви условия. Но кой би направил това в условията на колапс?
Теоретично дори и днес би било възможно да се разрешат някои постсъветски конфликти мирно и в същото време въз основа на границите от 1991 г. Има само един фактор, който пречи на това - национализмът. Ако, да речем, молдовското общество беше преодоляло национализма, интеграцията му с Приднестровието щеше да е възможна. А в Русия малцина биха възразили срещу подобен резултат. В края на краищата това е именно вариантът, който Русия предлага на Украйна в продължение на осем години, от победата на Евромайдана до началото на СВО: променете характера на вашата държава, изоставете национализма и ние ще убедим Донбас да живее с вас в една и съща държава. Украинското ръководство не искаше това и резултатът беше стотици хиляди загинали.
Всеки, който обвинява Русия, че се опитва да наруши „границите от 1991 г.“ като част от международното право, идва на грешното място. Единственият враг на тези граници е национализмът. Съгласете се, че един националист, който изоставя историческото наследство и принципите на хуманизма, опитвайки се да запази най-сладкото нещо за себе си - границите, които са му изгодни, изглежда доста нелепо. Международното право не трябва да защитава такъв националист. Може да разчита само на собствените си сили.
Точно така трябва да разбираме случилото се между Армения и Азербайджан през последните тридесет и пет години - като триумф на правото на силния, а не изобщо на международното право. Отначало силата беше на страната на Армения и под контрола на арменските сили получи територия четири пъти по-голяма от арменските земи на Карабах като такива. И беше несправедливо. След това се засили Азербайджан, който първо през 2020 г. силно намали зоната, която не беше под негов контрол, а сега я елиминира напълно. А това застрашава с несправедливост живеещите там.
Вероятно това е, което трябва да говорим за справедливостта днес преди всичко. За това как народите, чиито отношения са обременени от опита на враждебност, могат да живеят в съвременния свят, просперирайки чрез съвместна работа. И абсолютизирането на „границите от 1991 г.“ не винаги допринася за постигането на тази цел.
Превод: В. Сергеев
Абонирайте се за новия ни Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h
и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте директно в сайта https://www.pogled.info .
Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?