/Поглед.инфо/ В годините, когато България се присъедини към ЕС, ЕС разработваше документи за стратегическо партньорство с Русия. До 2009 докладът за стратегическо партньорство с Русия премина през обсъждания в ЕП и той беше структуриран върху въпросите търговия, икономика, енергетика, изменение на климата, изследвания, образование, въпроси, свързани с културата, сигурността, включително борбата с тероризма, неразпространението на ядрено оръжие и решаването на конфликти в Близкия изток.

Обсъжданията обхванаха присъединяването на Русия към СТО, което беше реализирано няколко години по-късно. Русия присъстваше в Черноморската синергия – онзи всеобхватен доклад, който поставяше не само шестте черноморски страни но и широкия Черноморски регион във важен регион за ЕС. До момента, когато ЕС направи преориентация към Източното измерение/партньорство/. Позабравен беше Черноморският регион и си остана до 2018 година само с един доклад след Синергията, в който се консаттира забавяне на изпълнението й. Всички възлагаха много надежди към Източното партньорство. Отношенията между ЕС и Украйна, Беларус, Република Молдова, Грузия, Армения и Азербайджан се организираха чрез подписване на декларации за по-тясно сътрудничество. Това беше и част от политиката на добросъседство, определена от Ж.М.Барозу като “формиране на кръг от приятели” и се прилагаше с цел взаимоизгодни икономически и политически отношения между ЕС и страните, граничещи с него. Обсъждането обхващаше и региона Южен Кавказ /бях съдокладчик по този доклад в ЕП/ Източното партньорство, паралелно със Стратегическото партньорство между ЕС и Руската федерация (РФ), предлагаше нов подход в отношенията между Изтока и Запада, базиран на сътрудничество и взаимна подкрепа към изграждането на по-сигурен и устойчив световен ред. Докато не се изясни, че идеята не е чисто европейска. Пределът 2013 година . Украйна. Когато стремежът на страните от Източното партньорство към членство в НАТО започна да доминира и измества принципите на първоначалната идея. Много от знаковите политици в ЕС по това време започнаха да говорят за преформатиране на Източното партньорство. Случиха се обаче събитията в Украйна. Днес ги наричат „революция“, но 2013 година не ги наричаха така. Само някои представители на ЕП развяваха знамето на Украйна в пленарна зала и тръгваха на революция в тази страна. Имаше и различни гласове. И никой няма право да забравя това. Личните архиви също говорят. Изкуствено и едностранно поддържане на тези събития, без да се направи опит да се решават възникналите проблеми по пътя на дипломацията. В един конфликт винаги има поне две страни. А в този конфликт се появиха много страни. И започнаха едни резолюции за санкции, една след друга, договаряния, налагането на определени хора в изборите в Украйна, финансирането на правителството без никакви санкции за какво и как се използват средствата, финансиране на външни неправителствени организации, провеждащи несвойствена дори за украинците политики. Със сигурност тези задкулисия някога ще излязат наяве, защото документите стоят. Напрежение, което промени стратегическото партньорство в непрекъснато развиващ се санкционен режим, в който ЕС навлизаше все по-дълбоко и все по разнопосочно. Икономическа криза, объркани стратегии за енергийна сигурност, трудни преговори за климатични промени, не особено успешна външна политика, сложни договаряния по мигранстката криза /само седмица преди първия сериозен сигнал – потъването на кораба в Лампедуза, Комисарят отговори на въпрос в ЕП, че няма нищо страшно, няма опасност от никаква бежанска вълна/... Осем години пътуване в кръг... Въпреки опитите за споразумения , вкл. Минските /за които Украйна отдавна говори, че няма да изпълни/, ЕС не направи всичко необходимо да спаси себе си. Да, в много страни демокрацията не е налице, по мнение на управляващи в ЕС или в САЩ, но никъде демокрацията не може да се наложи със сила или със задкулисие. Рано или късно то излиза наяве. Ако се налага със сила, то рискът от унищожение на идентичност или отстраняване на инакомислещи е особено висок. Много хора днес се упражняват в теоретични разсъждения и търсят виновника. Определят виновника. Но нека погледнат истината. Години на територията на Европа, в Украйна бушуват страсти, вкл. страсти за връщане на отношения към определени групи хора, валидни за годините на фашизма. Тях кой ги осъди или санкционира? Кой осъди Майдан? Излезе ли истината за Майдан? Излиза, че ние като европейци сме поддържали не само налагането на демокрация и свобода. Налагали сме нечий интереси. Заедно с други външни сили. Изискваше се много стратегическа визия и оценка на ситуацията, които бяха възможният изход. Изискваше се лидерство, лишено от черно – бялата перспектива на разделението. Тогава бяхме Украйна. Днес също сме Украйна. И аз съм Украйна. Имам много приятели в Украйна и съм с тях в тревогите им, в страха им. И аз се страхувам. Имам и много приятели в Русия. С тях също съм заедно. И съм против войната. Моят призив за мир е видим от две години. Защото ние сме граница. Но малко хора му обърнаха внимание. Зная, че това не стига. Да, в един конфликт има най-малко две страни. Но в този конфликт те не са само две. Всички ние сме. Сега никой няма право само да обвинява. ЕС трябва да влезе в роля не само на санкциониращ, а на дипломат и да предизвика незабавни преговори, за да спре войната. Защото гори европейска и само европейска територия.