/Поглед.инфо/ „Плачеш като жена, защото не можеш да се защитаваш като мъж“, казала майката на Мухамад XII, когато плачещият емир напускал двореца Алхамбра за церемония, на която предал на Испания последното ислямско царство в Западна Европа.
Това е било през 1492 г. Сега махалото се връща обратно. Когато миналата седмица мюсюлманите отново накараха християнска Европа да търси убежище, единственият ронещ сълзи беше ръководителят на външната политика на Европейския съюз Федерика Могерини.
Принадлежността на нападателите, тяхната мотивация и цели станаха ясни малко след като те убиха десетки и предизвикаха хаос в европейската столица: Те са били активирани от Ислямска държава (ИД), която от своя страна обясни чрез нейната информационна агенция, че тя „атакува кръстоносните държави“ - т.е. християнството – и че има в запас за тях „черни дни“, които ще бъдат много по-лоши от това, което досега е изтърпяла Европа.
Изявлението на френския президент Франсоа Оланд след атаките в неговата страна през ноември, че „Франция е във война“ тази седмица се превърна в „Европа е във война“. Ислямистката война в Европа сега достигна до щабквартирите на ЕС, разтърсвайки пилоните за знамена, които я обграждат, малко преди голям член на ЕС – Великобритания – да отправи предупреждение към пътуващите за столицата на ЕС.
Малко мерки биха могли да защитят все по-ясно нарастващото подозрение, че ЕС е един провален експеримент, и че мюсюлманското предизвикателство, пред което са изправени много европейски правителства, ще бъде гибелно за техния Съюз.
Сегашното мюсюлманско предизвикателство се развива почти през три поколения, след като Западна Европа отвори вратите си за миграция, която в голямата й част, не успя да усвои.
В исторически план Европа и ислямът са били в конфликт с прекъсвания от VIII в., когато мюсюлманските армии завладяват Испания и след това нахлуват във Франция през Пиринеите, преди да дебаркират в Италия и да достигнат Рим. Последвалото мюсюлманско управление – от Барселона до Сицилия, може да бъде омаловажавано от днешните европейци християни, но за някои мюсюлмани това е ярък и насочващ спомен. По подобен начин османските завоевания в другия край на Европа оставят травмиращи спомени в Гърция, България, Сърбия и Унгария.
Сега това наследство на дисхармония се завръща на преден план.
За разлика от предишните мюсюлмански прониквания в Европа, които идват след военни завоевания, сегашното присъствие следва като цяло мирна имиграция, чиито причини и резултати върнаха в умовете не средновековните битки на Европа с мюсюлманите, а упадъкът и рухването на древния Рим.
Преди Рим да бъде „оставен на безнравствената ярост на племената от Германия и Скития“, както го описа Едуард Гибън в „Упадъкът и рухването на Римската империя“, броят на римляните в неговата армия постоянно намалява; средната класа е облагана с непосилни данъци, за да бъде финансирани грандиозни обществени сгради; градове, които са били социалният гръбнак на империята, се сриват под тежестта на чуждите миграции; хедонистичен елит все повече отбягва политиката; и вярващите в нова религия застрашават социалния, политически и културен ред.
Голяма част от това се случва в Европа, постепенно, но неотклонно, през последните десетилетия.
Като древен Рим Европа разтвори вратите си за една онеправдана работна сила, която доведе със себе си триумфиращи фанатици на вярата, докато самите европейци имат по-малко деца, работят по-малко часове, плащат големи данъци за грандиозни обществени проекти и изискват от своите граждани все по-малко военна служба.
Пропускливите граници на Европа и нейната уязвима валута сега са подозирани от растящ брой от нейните жители като част от синдрома на политическа слабост и самоналожена уязвимост.
Всичко това е работело, а вече и гноило, много преди метежите от това десетилетие в Близкия изток. Сега, когато бежанците от арабските граждански войни преплуват на орди до нейните брегове, изглежда, че Европа е изправена пред нещо, което е спряло със смъртта на Рим и нападението на исляма.
Докато този вид историческа перспектива не бъде разгледана в самия Брюксел, който току-що беше взет на прицел, Европа ще бъде в отбрана, завоеванията на нейните врагове ще се трупат и техните християнски жертви ще растат все повече изнервени, несигурни и , в крайна сметка, с насилие.
И така, какво трябва да направи Европа?
Първото нещо, което Европа трябва да направи, е да определи врага.
Да наричаш врага „терор“ не е само подвеждащо, но и заблуждаващо.
Терорът не е враг, а оръжие на врага. Врагът е ислямският фундаментализъм, идеологията, която храни терористите и потапя Европа в кръв.
Втората цел трябва да бъде възстановяване на политическата жизненост, която ЕС повреди несъзнателно. В тази връзка най-неблагоприятната вреда беше нанесена от въвеждането на еврото, една неприложима валута, която налага силни икономики над слабите, първо предоставяйки им финансови подаръци, а след това завличайки ги, и междувременно отглеждайки бягството им от отговорност.
За да се води война, пред каквато е изправена Европа, трябва възстановяване на политическата отговорност и влияние,, и това може да бъде постигнато само от правителства, които облагат директно с данъци и харчат независимо. Това означава, че правителствата, които изберат да продължат да споделят еврото, ще трябва да създадат напълно единен бюджет и данъчна система. Останалите ще трябва да го изоставят и да възстановят предишните си валути. Това ще бъде тежка операция, но ще възстанови разбирането, че всички европейци – както граждани, така и правителства – се връщат към състоянието на самопомощ.
В същото време налице трябва да е основно променено отношение към сигурността и преразпределяне на ресурсите.
Процесът вече започна във Франция и Великобритания, където бюджетите на армията, полицията и специалните служби бяха повишени през последните месеци, след като години наред имаше орязвания на тези разходи. Все още, както целият свят видя тази седмица, административната апатия и летаргия остават основен проблем на европейската сигурност.
Предотвратяването на пристигането на оръжия и експлозиви на натоварени терминали изисква не само инсталирането на повече детектори за метал, каквито определено липсват в Белгия. Необходими са хиляди детективи, внимателно разглеждащи какво откриват хиляди камери, докато цивилни агенти патрулират по потенциалните трасета на потенциални нарушители.
Набавянето и разгръщането на всичко това ще коства цяло състояние, но това е, което Европа трябва да направи, за да победи ислямисткия враг, срещу когото е изправена. Това също така ще доведе до натрапчивост, при която ще се правят компромиси с човешките свободи, което отдавна е разбрано в САЩ, да не споменаваме Израел.
В този дух Европа ще трябва да отстъпи от утопията си за отворени граници.
Психическият преход, който това ще изисква, е много подобен на този, който Израел претърпя през последното десетилетие преди изграждането на антитерористичната ограда. Първоначално посрещната с противопоставяне от двете израелски утопии – тази, която се бои, че ще бъде направен компромис с Велик Израел и тази, която се бои, че ще бъде увековечен провалът на визията за мир от Осло - оградата все пак се издигна, защото хората го наложиха на политиците.
Сринатите стени на Европа вече са изградени наново, също поради натиска отдолу, в Унгария, Австрия и България, докато граничният контрол се подновява между Дания и Швеция. Британското предупреждение срещу пътуване до Брюксел от тази седмица също е форма на възстановяване на вътрешните европейски граници. През идните години ще има още такива неща, дори и ако Великобритания не гласува да напусне ЕС на референдума за това през юни.
Възстановяването на границите е само началото на по-широка промяна в начина на мислене, за което ще настояват все повече и повече европейци и техните лидери ще трябва да го извършат ако искат да оцелеят политически. Тези усилия трябва да бъдат насочени и навътре, и навън.
Навътре Европа ще трябва да каже на своите хора, че тя е във война и те доброволно трябва да се включат. Това ще означава разширяване на наборната служба за силите за сигурност, създаване на доброволни организации за гражданска охрана, които ще помагат за опазване на обществени места, а също и убеждаването на млади двойки да имат повече деца, защото демографската криза на християнска Европа води до вида социална дегенерация, който унищожи древния Рим.
Навън Европа ще трябва да влезе в кварталите, умовете и сърцата на своите мюсюлмански имигранти и да се бори там за своите убеждения, както физически, така и чрез установяване на враговете си и третирането им като такива - и образователно, чрез насаждане на своите идеи и убеждения.
Това е, което нейният ислямистки враг прави ден след ден, година след година, докато Европа отваря своите граници, разводнява парите си, прави компромиси с работата си и има все по-малко деца. Ако няма възстановяване на чувството за обществена цел, политически авторитет, лична отговорност и социална жизненост - християнска Европа може да бъде обречена.
-------------
Амотц Аса-Ел, в. „Джерусалем пост“
Йерусалим / Израел