/Поглед.инфо/ Ако Европейският съюз не намери ефективен начин за противодействие на Лукашенко или не направи отстъпки, методът на целенасочен миграционен удар всъщност ще бъде признат за успешен. Това означава, че ще влезе в политическия арсенал на други потенциално заинтересовани страни.

В източната периферия на Европейския съюз се разиграва история, която е емблематична и може да има дълбоки последици. Литва се бори с притока на нелегални мигранти от страните от Близкия и Средния Изток, влизащи на нейната територия от Беларус. Скоро те ще бъдат хиляди, което е гигантски проблем за една напълно несвикнала с това Литва. Социален, икономически и политически. Населението в районите, където са настанени пристигащите, вече силно недоволства.

Причината за кризата е конфликтът с Минск. Литва миналата година по-активно от останалите западни държави се противопостави на режима на Лукашенко, а Вилнюс стана щаб на белоруската опозиция. Литва е основният инициатор на всички антибелоруски мерки на Европейския съюз. Минск намери нетрадиционен отговор - не само отвори коридор към ЕС за имигранти от проблемния юг, но всъщност, без да го крие, започна да кара желаещите да проникнат в Европа директно до литовската граница. Литва се оказа напълно неподготвена, че ще се окаже в позицията на Италия или Гърция по време на миграционната вълна, обхванала тези страни в средата на 2010-те.

Най-забележителното в този сблъсък е равнодушното отношение на Европейския съюз към проблемите на държавата-членка. Литовските лидери подчертават, че проблемът е от общоевропейски характер и не е продукт на изключително белоруско-литовските отношения и дори твърдят, че получават сериозна подкрепа от ЕС. Това обаче е по-скоро като вид самовнушение и опит да не загуби реноме. Разликата е очевидна, ако сравните вниманието, което Европа отдели на проблемите на Гърция или Италия, когато поеха основния миграционен удар. Убежденията на Жозеп Борел, че Лукашенко трябва да спре да използва хората като оръжие, естествено, няма да имат ефект. И дори обещанието за по -строги санкции няма да реши нищо - официален Минск няма какво да губи.

Разбира се, мащабът не е същият като преди пет или шест години. В Южна Европа ставаше дума за десетки, а в един момент и стотици хиляди нелегални имигранти. Но настоящите мащаби също са катастрофални за Литва. Освен това премиерът Шимоните като цяло е прав, казвайки, че това е отговор на санкциите на целия Европейски съюз, а не на Литва лично. Никой обаче не бие алармата нито в Брюксел, нито в Берлин, нито в Париж, а преговорите с Ирак, откъдето идва основният поток, са в състояние да дадат поне нещо, единствено ако ЕС обещае на Багдад някаква значителна награда, както навремето турският президент Ердоган да затвори "миграционния вентил". Но заради Литва никой не е готов за това, което означава, че няма смисъл да се разчита на съпричастността на иракското правителство (както и на турското). Багдад сега определено не се занимава с този незначителен за него проблем - има по-спешна работа с обявеното изтегляне на американците и постоянното кипене в Близкия изток.

Горчивата ирония се крие и във факта, че сега основният източник на притока на нелегални имигранти е именно Ирак, държава, чиято демократизация с военни сили трябваше да се превърне в крайъгълния камък преди осемнадесет години за радикална реорганизация на целия свят в единна либерално-демократична насока. Когато литовският външен министър сега лети за Багдад, за да убеди местните власти да ограничат потока имигранти, той чува в отговор: имаме демокрация, а нашите гражданите отиват там, където си искат, законно, ние не можем да направим нищо по въпроса. Щеше да е по-лесно да се разберат със Саддам Хюсеин. Ето какво стана. Ето за какво се бореха.

Безразличието на Европейския съюз е разбираемо. В Берлин и Париж предстоят собствени политически битки - през есента Меркел се оттегля, а през пролетта Макрон ще трябва да се бори за президентския пост. Лондон, който по редица причини беше съпричастен балтийските страни (включително поради големите диаспори, които се преместиха там да работят), вече не е в ЕС. Южна Европа е погълната от икономически проблеми. Скандинавия изразява голяма загриженост, но не проявява особена активност. Вероятно Швеция и Дания вярват, че когато натискът се увеличи, те ще се справят, като установят бариера по собствените си граници. Е, институциите на Европейския съюз сега трябва да се справят с толкова много различни кризисни прояви, свързани преди всичко с продължаващата пандемия, че силите ѝ не стигат. Нещо повече, няма импулс от влиятелни държави.

Вероятно има още една причина - съзнателна или рефлекторна. Лукашенко дразни всички европейски шефове, те с удоволствие биха се отървали от него, събитията от миналата година най-вероятно ще направят невъзможно Минск да се върне към „многовекторност“, а ЕС - към гъвкавост по отношение на Беларус. Така че защо да не нанесе съкрушителен удар на диктатора? Но общата ситуация се промени драстично. Разширяването в постсъветската посока вече не е приоритет нито за Европа, нито за САЩ, както беше преди пет до седем години. Например, по принцип би било добре да се предотврати сближаването на Беларус с Русия, но само ако това не изисква значителни усилия или дори по-голям риск. Не си струва.

В този контекст активизмът на Вилнюс, който следваше собствената си линия по време на белоруската политическа криза, е забележимо по-радикален от европейския или дори американския - действаше на своя отговорност. Тоест, ако настойчивостта на Литва и Полша беше дала желания резултат и режимът на Лукашенко се беше сринал, това би било прието благосклонно от западните грандове и обявено за победа на силите на доброто над силите на злото.За поредния успех на европейските ценности, на който никой тиранин не може да устои. Но ако не се получи, нека ентусиастите сами се справят с последствията, ЕС сякаш не беше дал разрешение за всичко това до такава степен. Съответно той не е длъжен да понася разноските. Като цяло нещо като печеливша лотария за Европейския съюз и рискована хазартна игра за съседите на Беларус. Между другото, забележително е, че Полша, която също беше дълбоко заета в опита за сваляне на Лукашенко миналата есен, сега се държи разумно. Варшава изобщо не се нуждае от литовските проблеми.

Вярно е, че това, което се случва,е заплаха за целия Европейски съюз. И въпросът не е в прословутата европейска солидарност, която сега не се рита единствено от мързеливите. При нея и така всичко е унило: един пример повече, един по-малко - няма значение. Но действителният проблем с притока на бежанци може да бъде доста прецедентен.

Минск не крие, че действа нарочно. Притокът на нелегални имигранти е специално организиран. Те служат като инструмент за политическо отмъщение и средство за изнудване. Същата хибридна война, в която Европа се опита да обвини Путин през 2015 г. (умишлено провокирал мигрантския поток от Сирия, за да постави ЕС на колене), но не измислена, както тогава, а реална. Пионер тук беше турският президент Ердоган, който превърна притока на бежанци в оръжие. И като цяло той постигна целта си - Европа започна да плаща, като сключи споразумение с Анкара. Но Лукашенко надмина турския си колега. Самият Ердоган не провокира и не организира вълна от бежанци - Турция беше транзитна държава за тях, последната територия на входа на ЕС, а турското ръководство седеше „на клапана“ - можеше да го затегне или развие, с което търгуваше. Лукашенко отиде по-далеч - той организира и стимулира тази криза. И ако Европейският съюз не намери ефективен начин за противодействие или не направи отстъпки, методът на целенасочен миграционен удар всъщност ще бъде признат за успешен. Това означава, че тя ще влезе в политическия арсенал на други потенциално заинтересовани страни.

Последиците биха могли да бъдат още по-големи. Настроението в Европа отдавна са станали значително по-десни и все повече страни искат да решат проблема с бежанците, използвайки репресивни и ограничителни методи. Въпреки това ляволибералната инерция е доста силна, както и реториката за правата на човека. Която изисква разбиране към неканените гости.

Но ако точно тези гости се възприемат и като оръжие на врага, най-вероятно последните условности ще изчезнат. На война като на война. Това от своя страна ще означава сериозна промяна в цялата ценностна и идеологическа база, която беше ръководена от ЕС и която той предложи като обвързваща за държавите партньори. Ще настъпят нови времена.

Е, тяхната основна новост е, че европейците изведнъж осъзнаха това, което изглеждаше очевидно, но забравено през десетилетията след Студената война: всяко действие вероятно ще предизвика противопоставяне. И трябва да са готови за това. Политическият и идеологически триумф отпреди тридесет години създаде впечатлението, че Европа, разположена от правилната страна на историята, може по всякакъв начин да повлияе на околните страни, принуждавайки ги към определена политика. И по начало не може да има отговор. Бързо стана ясно, че Русия е извън този ред, но при нея нещата бяха ясни - различен калибър е. Но с останалите можеха да не се церемонят, те не бяха в състояние да създадат проблеми с контра. И изведнъж това. И тъй като никой нямаше да плати реалната политическа цена за трансформирането на съседни територии и нямаше да го направи, дневният ред ще продължи да се променя от настъпателен към отбранителен.

Превод: В. Сергеев