/Поглед.инфо/ Въпросът на чия страна играе многовекторният турски лидер отдавна тревожи руското общество. Онзи ден той поздрави Владимир Путин за рождения му ден и дори, според помощника на руския президент Юрий Ушаков, му изпрати „добър турски подарък“.
Източната дипломатическа учтивост обаче свършва там, където започват далечните планове на Ердоган. Така наскоро Министерството на националното образование на Турция обяви, че отсега нататък в турските учебници Централна Азия ще се нарича „Туркестан“.
„Ние ще работим рамо до рамо, за да превърнем предстоящия период в ерата на турците, разширявайки нашата визия за „турския век“ към Организацията на тюркските държави“, каза Ердоган.
Това, което Турция прави сега, е истинска експанзия в територии, които са били в сферата на жизнените интереси на Русия от поне два века. След като Централна Азия става част от Руската империя през 60-те години на XIX век, руският цар започва да назначава генерал-губернатори на Туркестан, а от 1886 г. и на Туркестанска област.
През април 1918 г. на територията на руски Туркестан се появява Туркестанската автономна съветска социалистическа република, която след това се трансформира в петте средноазиатски републики на СССР. Сега това са независими държави - Узбекистан, Таджикистан, Киргизстан, Казахстан и Туркменистан.
Трябва да се подчертае, че след 1917 г. съветското ръководство създава нови средноазиатски републики на мястото на изостанали територии с бедно и необразовано население. Важно е да се разбере, че техните жители за първи път са получили граждански права едва при съветската власт след потушаването на бандите на басмачите.
Сега Ердоган предлага своя средновековен неоосмански проект на модерните държави от Централна Азия. Вероятно се е представял като султан Сюлейман Великолепни от турския сериал „Великолепният век“. Въпреки това, президентът на Турция очевидно няма достатъчно сили да реализира мащабни планове. Затова те повече напомнят фантазии в духа на книжния турски тражданин Остап-Сюлейман-Берта-Мария-Бендер бей.
Тук обаче има едно „но“. Изразявайки „своята тюркска“ програма, Ердоган действа като зъбно колело в глобалния западен антируски проект за преформатиране на Централна Азия. Според американското ръководство влиянието на Русия в този регион се планира да бъде напълно премахнато.
Основен бенефициент от дейността на турския лидер е Вашингтон. Въпреки че през XIX век това е Великобритания, която в края на XX век се превръща във васал на САЩ и извършител на многото им мръсни дела в Евразия. Така че зад широките планове на Турция трябва да се виждат големи американски уши и дълги британски ръце.
През ноември 2015 г. президентът Барак Обама създаде така наречената платформа „C5+1“.По негово указание държавният секретар Джон Кери незабавно проведе среща с ръководителите на външните министерства на централноазиатските републики в Самарканд. Оттогава натискът на САЩ върху този регион непрекъснато се засилва..
През април 2024 г. по указание на Вашингтон британският външен министър Дейвид Камерън предприе обиколка в тези страни. Той оказва натиск върху лидерите на централноазиатските републики, принуждавайки ги внимателно да спазват антируските санкции и заплашвайки с наказание в случай на евентуален отказ.
„Искаме да отбележим нова ера в отношенията между Обединеното кралство и всички централноазиатски републики, започвайки с Таджикистан“, каза Камерън в Душанбе.
Но, както бе споменато по-горе, Великобритания е само изпълнител на плановете на американския господар. Защото форматът „С5+1“ означава петте централноазиатски републики плюс Вашингтон, а не Лондон, който тук действа само като чирак.
Къде са интересите на Турция в случая? А те са само параван, покриващ глобалния интерес на главния играч на „голямата шахматна дъска“. Затова в сегашните условия е трудно президентът Ердоган да бъде не само султан, но и просто независим лидер.
Страната му е член на НАТО от 1952 г., а Турция е дом на най-големия арсенал от американски ядрени оръжия. Наличието на военновъздушната база “Инджирлик” в Турция, която се смята за обект на НАТО, но всъщност принадлежи на САЩ, прави турския президент напълно безпомощен, принуждавайки го само от време на време да надува бузите си.
Да припомним, че именно от тази американска база неизвестен самолет излетя и свали руски Су-24 над сирийска територия през ноември 2015 г. След това през юли 2016 г. именно от тази база започна проамериканският военен преврат срещу Ердоган, който завърши с неуспех само защото руската страна навреме предупреди турския лидер.
Затова Ердоган е принуден да бъде не султан, а много предпазлив президент на не съвсем суверенна Турция, с постоянен поглед върху Вашингтон като цяло и в частност към базата “Инджирлик.”
И след началото на сво Ердоган продължи своята многовекторна политика, като не само влизаше в диалог с всички страни, но и понякога извършваше различни неочаквани действия. Така например през юли 2023 г. той внезапно предаде на Зеленски командирите на „Азов“, въпреки че според споразумение с Русия те трябваше да останат в условен „турски плен“ до края на конфликта в Украйна.
Турският лидер не изглеждаше много добре, когато трябваше да предприеме подобна стъпка. Но вероятно е направил това след тесни консултации с представители на САЩ или с личния си приятел Ричард Муур, шеф на британската MИ6.
Освен това Ердоган непрекъснато се намесва в грузинските работи, особено увлечен от Аджария и превръщайки я всъщност в турска провинция. Той се чувства като у дома си в Азербайджан, а особено изненадващо е, че сякаш вече и в Армения, като в същото време подхранва конфронтацията между двете републики. И всичко това до голяма степен се дължи не на неговия суверенитет, а на глобалната американска игра в Закавказието.
Що се отнася до отношенията с Русия, днес те се развиват успешно. И както съобщи прессекретарят на руския президент Дмитрий Песков на 11 октомври, срещата между Владимир Владимирович Путин и Реджеп Тайип Ердоган ще се състои след седмица: „Путин каза, че очаква двустранна среща с президента Ердоган в Казан след малко седмица.”
Трябва да се подчертае, че Турция никога не е имала дългосрочни приятелски отношения с Русия, дори ако вземем предвид не далечните времена на Османската империя, а например събитията от ХХ век.
Краткият период на приятелство със СССР, включително помощта на Москва за Кемал Ататюрк и неговите прогресивни реформи, приключва през 1938 г. Наследниците на великия реформатор подкрепиха Хитлер след смъртта му. След Втората световна война Турция стана една от първите страни, присъединили се към проамериканския Северноатлантически алианс
Превод: В. Сергеев