/Поглед.инфо/ Ракетният удар на САЩ по сирийската територия тегли черта под периода на странни размисли - за нова епоха в руско-американските отношения, за “голяма сделка”, въобще за уж някаква налична “прорускост” на Доналд Тръмп… Последното е просто удивително - като трик в избирателната кампания на Хилъри Клинтън, впрочем - не сработил на самите избори, не просто заживя свой живот, но стана и фактор в политиката вътре в Съединените щати, че даже и в Русия.
Разговорът за сделка е продукт на спецификата на самия Тръмп. Когато зад гърба ти е многогодишна кариера в бизнеса, а самият той говори за себе си като ненадминат майстор на сделките, не е изненадващо, че всички започват да разсъждават за тях. За “Голямата сделка” между Русия и САЩ се чуваше от ноември, когато Тръмп победи на изборите, до февруари, когато стана ясно, че “особените” отношения между Москва и Вашингтон не се получават.
Теоретичо е възможно да се предположи следното. Ако страните бяха предприели нестандартна стъпка, например среща на Путин и Тръмп още преди или веднага след встъпването в длъжност (на Тръмп - бел. прев.), шаблонът щеше да се разчупи и да се отвори нов прозорец. Резултатът съвсем нямаше да е гарантиран, но поне щеше да се появи шанс да се използва атмосферата на взаимен интерес между двамата лидери. Това не се случи и в действие влезе институционалната инерция. Освен това Русия се превърна в инструмент в острата вътрешна борба в Съединените щасти, така че ръцете на администрацията са вързани, даже и ако тя би поискала да промени нещо в отношенията с Москва.
Впрочем, и да се беше случил контактът на ранна фаза, по-вероятно бе да не се стигне до никакви сделки. И причините за това са обективни, те не зависят от фамилните имена на лидерите.
Първата, най-обща (причина - бел. прев.) - 21 век не е време на сделки между грандовете за съдбата на не така големите страни. Невъзможно е да се налага каквото и да е дори на най-крехките и разпадащи се държави, да не говорим за тези, които повече или по-малко функционират. На великите държави просто им липсва необходимата за това власт над света, който стана много разнообразен. Невъзможни са “Ялти” и “Виени” също така, защото те са били сключвани като резултати от големи войни, така че съотношението в силите у никого не е предизвиквало съмнение. Сега няма и няма и да има никаква яснота.
Второ, историята на взаимоотношенията със САЩ (не само руските, но и въобще) доказва убедително едно - американците на практика никога на търсят равноправни отношения, а всякакви договорки те са готови да сключват единствено от позицията на силата. Примерът с договорките след Втората световна война е уникален, защото за кратък период (в историческа перспектива - бел. авт.) е бил установен абсолютен баланс на силите. Това повече няма да се повтори, а значи и никакви “големи сделки” не може да има.
Трето, хипотетичната сделка между Москва и Вашингтон е възможна само за сметка на интересите на партньорите и на единия, и на другия. Има ли смисъл Русия да ограничава своите връзки с Китай, Иран, с другите страни, отношенията с които са стратегически важни в дългосрочна перспектива, за да се сключат някакви споразумения със САЩ? Трябва ли и на Америка да докарва до ярост европейските и азиатските си съюзници, болезнено възприемащи даже разговорите за руско-американска сделка? Безусловно не, още повече, че всякакви договорки между Русия и САЩ ще бъдат съзнателно ситуативни и недълготрайни - за това свидетелства цялата история на отношенията.
Като цяло развитието на събитията около Сирия по свой начин е даже полезно - на всички им се връща разбирането, че нищо не е решено и играта се подновява с нова сила. За последните няколко месеца американското отсъствие в зоната на действията създаде впечатление, че регионалната криза може да бъде решена без САЩ, поради тяхното самоотстраняване. Сега е ясно, че Америка и при Тръмп иска да бъде там решаващ фактор, макар и напълно да не е ясно какво възнамерява да прави тя там. Не е ясно в още по-голяма степен, отколкото при Обама. Е, и разбира се, американците, както и всички останали външни игрази, се вълнуват за собствените им интереси, а не за съдбата на Сирия.
Руско-американските отношения от този момент могат да поемат в най-различни посоки, най-радикалните от които са рязка ескалация чак до риск от военен сблъсък в Сирия. Но това изглежда засега не влиза в намеренията на страните. Има и благоприятен сценарий - именно сега администрацията на Тръмп да прояви желание да влезе в разговор за сериозно взаимодействие. Това има своята логика, понеже до удара САЩ действаха от позицията на слабостта, като страна, загубила инициативата в региона, а сега може да заеме по-настъпателна позиция, което е необходимо на Тръмп и като лидер, и като човек. Така че си струва Русия да поизчака, за да разбере реалните намерения на Вашингтон. Ако, разбира се, те по принцип са формулирани.
Фьодор Луянов е директор по изследванията на Валдайския клуб и председател на Съвета по външна и отбранителна политика на Руската федерация.
Превод от руски език: Александър Станчев
в-к “Комерсант”