/Поглед.инфо/ В контекста на преразглеждането на теоретико-ценностните отношения между християнството и идеите на Маркс за социална справедливост смятаме, че от голямо значение е усилието за техния анализ и за тяхното съпоставяне и сравняване, при което се разкриват както различия, така и допирни точки или сходни позиции.

Сред сходните позиции силно се откроява загрижеността за защита на обикновения и угнетен човек, което води до конвергенции, които могат да впечатлят, въпреки голямата времева между тях дистанция, в която те бяха формулирани. В рамките на настоящия труд се разглежда отношението на социалните ценности съдържащи се в Новия Завет и основните марксови идеи за социалната справетливост.
 
Парадигми на идеята за равенството в Библията

В Стария завет се срещат идеи и препоръки за подкрепа на бедните, а тези, които го правят, се характеризират като блажени на Земята, т.е. блажени още на този свят, и също Господ ще ги избави (Псал. 40:2–4). В 27-те книги на Новия завет и особено в Евангелията на Матей, Марк, Лука и Йоан, които съдържат разказите на евангелистите за живота и делото на Иисус, се включват основите на християнското учение за социалната справедливост. Христос не развива политическа идеология и следователно не приканва хората към въставане във формата на социалнополитическа революция. От друга страна обаче, не проповядва социално безразличие, а напротив, кани хората към социална и морална практическа дейност, имаща за център вниманието и грижата за „другия“.

Социалното учение, съдържащо се в Библията и особено в Новия завет, е много богато. То, заедно с другите разработки на православните отци, изгражда социалното учение на православието, което църквата никога не представя като различаващо се от нейното цялостно спасително учение и живот. То може обаче с оглед на научното изследване да се разглежда като специфична област на вярата и практиката на църквата.

Иисус признава материалните нужди за естествени. Например, когато учениците Му го канят да разпусне хората, които го следили, слушайки Неговата проповед (понеже няма какво да ядат), Той препоръчва да им се даде да ядат („дайте им вие да ядат“) и тогава следва чудото с храненето на петте хиляди мъже (Марк. 6:35–44). Но успоредно с това наставлява хората да не се стремят към лично забогатяване и събиране на богатства и затова им препоръчва да не събират съкровища на Земята, а на Небето (Мат. 6:19–21). Едновременно приканва човека към всестранна помощ на другия – материална и духовна. А отношението към другия човек на този свят е критерий за спечелването или не на вечния живот след Второто пришествие и Страшния съд (Мат. 25:31–46). В конкретния пасаж на Евангелието на Матей (25:31–46) Христос дава много примери за очакваното от хората практическо отношение към имащия нужда от помощ човек, конкретизирайки видовете помощ в живота: храна, облекло, жилище, но и емоционалното поддържане на хората, които са болни или затворници. Отношението на човека към слабите хора Христос отъждествява с отношението към самия Него, защото слабите се смятат за Негови скромни братя.

В прочутата си реч, известна като „Проповедта на планината“ (Мат. 5:1–12), според Христос милостивите, т.е. оказващите помощ на другите хора, ще бъдат блажени: „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани.“ Но освен това, блажени са и хората, носещи или стремящи се към социални и морални качества като „низшите по дух“, кротките, жадуващите за правдата, миротворците и гонените и подлагани на клевети заради вярата си към Христос.

Според Христос оказаната подкрепа към имащите нужда хора не трябва да се осъществява с цел личното и социално признаване на милостивия човек от хората, а напротив, тя трябва да се върши „скришом“ (Мат. 6:1–6). Иисус определя любовта като отличителен белег на християните: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго… По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Йоан. 13; 34–35). Иисус сочи като образец за такава практическа духовна и социална позиция на християните Себе си, Който идва, за да служи на хората, а не да Му служат (Марк. 10:43–45) и паралелно „даде душата Си откуп за мнозина“, което означава изкупителната, според църковното учение, саможертва на Христос, изразяваща Божията любов към човека.

От притчата за добрия самарянин е видно, че християнската дейна любов според Христос трябва да се оказва на всички, независимо от религиозна, расова и национална принадлежност, а от друга страна, от казаното би могло да се констатира, че тя може и да се разгръща в по-голяма степен от „чужди“ на нас хора, отколкото от нашите сънародници и имащи расова и религиозна с нас общност (Лук. 10:30–37).

Отношението на Христос към богатството се отбелязва и чрез беседата с богатия младеж, който го запитва какво трябва да направи, за да наследи вечния живот (Марк. 10:17–25). Отговорът съдържа и последното условие, което е: „иди продай всичко, що имаш, и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене, като вземеш кръста“ (Марк. 10:21). И още, Иисус подчертава, че „никой слуга не може да слугува на двама господари, защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или на единия ще угоди, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона“ (Лук. 16:13). Оттук следва, че личното притежаване на материалното богатство е състояние, което не само не се поддържа от Христос, но концентрирането му у малък брой лица трябва да се ликвидира чрез разпределението му на бедните, [което при евентуално масово осъществяване би могло и да доведе до премахване на икономическите различия]. Христос не уточнява дали под богатство се подразбира притежаването на средства за производство и особено земя, но естествено в израелското робовладелско общество през 1 век богати са били хората, принадлежащи към висшите класи.

Христос е критичен към държавната власт, считайки я за форма на господство и властване над народите: „…знаете, че ония, които се смятат за князе на народите, господаруват над тях, и велможите им властват върху тях“ (Марк. 10:42). Като антитеза на въпросното явление Христос определя солидарността и практическата подкрепа на другите, по Негов образец, с което трябва да се характеризират християните. В „Деяния на апостолите“ се срещат описания за живота на християните в първите християнски общини, които се характеризират с пълна душевна и материална общност, с пълно равенство: „И постоянстваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите. Страх обзе всяка душа, защото много чудеса и личби ставаха чрез апостолите в Иерусалим. А всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо; продаваха имоти и стока и разделяха ги на всички, всекиму според нуждата. И всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце, като хвалеха Бога и като бяха обични на целия народ. А Господ всекидневно прибавяше към църквата такива, които се спасяваха“ (Деян. 2:42–47). (По-нататък, в рамките на следващи публикации, ще се направи опит за разглеждане на становища, изказани от православната патрология относно конкретния религиозен и социален феномен, който има голямо значение за учението и практиката на православието.)

За откриването и анализа на парадигми, включващи социално-моралните ценности, съдържащи се в Новия завет, особен интерес представлява Съборното послание на апостол Яков. Апостолът подчертава необходимостта от съчетаване на вярата с дела на практическа любов и отричане на влиянието на социалното зло, казвайки, че „ако някой от вас мисли, че е благочестив, но не обуздава езика си, а мами сърцето си, неговото благочестие е суетно. Чисто и непорочно благочестие пред Бога и Отца е това: да пригледваш сираци и вдовици в техните скърби и да се пазиш неосквернен от света“ (Яков, 1:26–27). Яков съветва християните да не дават предимство на богатите и да не презират сиромасите в техните събрания, припомняйки, че сиромасите на света избра Бог да бъдат богати във вяра и наследници на царството, обещано от Него на ония, който Го обичат (Яков, 2:2–5).

Апостол Яков анализира практическите размери и моралната същност на необходимостта от съчетаването на вярата и практиката от страна на християните, като очертава отношението, което трябва те да имат, към въпросите на нуждаещите се от материална помощ, констатирайки, че вярата е мъртва без дела: „Ако един брат или сестра са голи и нямат дневната храна, а някой от вас им рече: идете си с миром, грейте се и насищайте се, пък не им даде, що е потребно за тялото – каква полза? Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва“ (Яков, 2:15–17). Освен това, Яков критикува особено остро богатите за експлоатацията, която налагат на работниците, а и за техния разкошен начин на живот (Яков, 5:1–7). Много важен елемент за целите на настоящото изследване е обстоятелството, че апостолът засяга въпроса на неплатения труд в трудовата експлоатация: „Ето, заплатата, що сте задържали от работниците, които пожънаха нивите ви, вика; и виковете на жетварите стигнаха до ушите на Господа Саваота“ (Яков, 5:4).

Във второто Послание до коринтяните Апостол Павел съветва християните за даване на помощ „според средствата“, т.е според възможностите на даващия, и счита, че ако християните вършат помежду си това във вид на взаимна подкрепа и помощ, всъщност ще се постигне равенство. Посланието се пише по повод изпращането на Тит и още двама християни при коринтяните за събиране на материална помощ за други християни (Περί Ελεημοσύνης, Αγάπης και Φιλανθρωπίας, т. 1, 1994).

В това послание апостол Павел известява на братята коринтяни за това, че църквите македонски при голямата си беднотия изобилно са проявили богатството на своето добродушие, щом по негово свидетелство „…те се показаха доброволни пожертвователи по силите си и извън силите, като ни молеха твърде много да приемем техния дар и участие в услужване на светиите“ (2 Кор. 8:2–4); (Περί Ελεημοσύνης, Αγάπης και Φιλανθρωπίας, т. 1, 1994). Павел отбелязва, че помолил Тита, който бе наченал по-рано, такова дело да го вдъхнови и у тях. А по този начин, обяснява Павел, както изобилстват вяра и слово, познание и всяко усърдие и любовта към техните братя, така ще изобилства у тях и тази добродетел (2 Кор. 8:7–8).

Павел приканва коринтяните да довършат усърдно наченатото от миналата година дело, а то усърдно да стане според средствата, „защото, ако някой има усърдие, той е угоден по това, каквото има, а не по това, каквото няма. Не че искам да бъде на другите леко, а вам тежко, но за изравнение: сегашният ваш излишък да допълня техния недостиг, за да послужи и техният излишък при вашия недостиг, та да има равенство“(2Кор.8:11–14).Следователно усърдното и съзнателно взаимно материално и духовно подкрепяне се представя от Павел като добродетел, реализирането на която не просто допълва нуждите, но води до социалното равенство.

Идеята за равенството в Μарксовите произведения
Маркс и Енгелс разработват своето виждане за социалното равенство по повод идейни дискусии, които възникват във връзка с текущи и бъдещи въпроси и нужди на работническото движение, водещи към разработването на историческия материализъм и Марксовата политическа икономия.

В „Манифест на комунистическата партия“ (1848) Маркс и Енгелс откриват своя анализ, отбелязвайки, че (с изключение на първобитната община) историята на всички досегашни общества е история на класови борби. Според тях с разпадането на примитивното комунистическо общество започва разделянето на обществото на разделени и антагонистични една на друга класи. В своя по-нататъшен анализ те се опитват да вникнат в дълбините на политическите, финансовите и социалните феномени на капитализма. В Манифеста се отбелязва още, че развитието на начина на производството при капитализма довежда до развитието на буржоазията и до умножаването на нейните капитали. Признава се, че тази класа е изиграла извънредно революционна историческа роля. Но дори от онова време, двамата мислители подчертават наличието на феномена на кризите, избухнали когато се появява несъответствие между производителните сили, които са прекомерно огромни, и производствените отношения, които ги спъват. И това води буржоазията до унищожаване на маса производителни сили и до завладяване на нови пазари за преодоляване на това несъответствие, като подготвя по-всестранни и по-съкрушителни кризи и намалява средствата за предотвратяване на кризите.

Друга констатация на Манифеста е тази за налаганата по военному организация във фабриката. Там работниците са поставени под надзора на цяла йерархия от подофицери и офицери и те са роби не само на буржоазната класа и на буржоазната държава, но и на машината, на надзирателя и преди всичко на отделния буржоа фабрикант. Според Маркс и Енгелс успоредно с развитието на буржоазията се развива и пролетариатът, съвременните работници, които се продават като стока в процеса на труда. От всички класи, които противостоят на буржоазията, той е наистина революционна класа. За разлика от миналото, пролетарското движение не е движение на малцинство, както се случило с движенията на миналото, а е самостоятелно движение на огромното мнозинство (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984). Виждането на Маркс и Енгелс е, че със своето ескалиране класовата борба избухва в открита революция и с насилственото събаряне на буржоазията пролетариатът установява своето господство (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984, с. 50). Определя се, че комунистите могат да резюмират своята теория в един израз: премахване на частната собственост. Относно упрека към комунистите за стремеж към премахване на лично придобитата, изработена със свой труд собственост, която е била основата на всяка лична свобода, дейност и самостоятелност, се подчертава, че дребнобуржоазната, дребно-селската собственост няма да бъде премахната от комунистите, защото развитието на индустрията вече я е премахнало, а и всекидневно продължава да я премахва.

Що се касае до премахването на съвременната буржоазна частна собственост, двамата мислители подчертават, че трудът на пролетария създава капитал, който експлоатира наемен труд и поражда нов наемен труд, за да го експлоатира отново, и поддържат идеята, че собствеността в съвременния си вид се движи между капитал и наемен труд. При анализа на двете страни на тази противоположност се поддържа идейната позиция за капитала всъщност като обществена сила, тъй като той „може да бъде приведен в движение само от общата дейност на много членове на обществото – а в последна сметка само от общата дейност на всички членове на обществото“ (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984, с. 53).

Посочва се, че всъщност става дума не за превръщане на лична собственост в обществена, а само за изменение на обществения характер на собствеността, който загубва своя класов характер. Подчертава се, че онова, което отделният работник присвоява в резултат на своята дейност, стига само за възпроизвеждане на неговия живот. Уточнява се, че комунистите нямат стремеж към премахване на личното присвояване на продуктите на труда, които служат за възпроизвеждане на живота, присвояване, което не оставя никакъв чист доход, който би могъл да дава власт над чужд труд. А тяхната цел е да премахнат само мизерния характер на това присвояване, при което работникът живее само за да увеличава капитала, живее само доколкото интересите на господстващата класа изискват това. Констатира се, че докато „в буржоазното общество живият труд е само средство за увеличаване на натрупания труд, в комунистическото общество натрупаният труд е само средство за разширяване, за обогатяване и повишаване на жизненото равнище на работниците“ (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984, с. 53).

В своя труд „Критика на Готската програма“ (1875) Маркс развива своите критически позиции срещу идеите на Ласал спрямо въпросите на икономиката и класите и едновременно оформя основните си възгледи за ограничаване и преодоляване на неравенството и за отношението на държавата към изграждането на социализма и социалната му политика. В този труд Маркс формира своето виждане за премахването на капитализма и формирането на новото, комунистическо общество, което според него ще има две фази. За пълното равенство според Маркс няма да съществуват условия то да се осъществи веднага след преодоляването на капитализма, а ще може да се осъществи на втората фаза – висшата.

Според Ласал в комунистическото общество всеки работник трябва да получава „несъкратен трудов доход“. Като добър познавач на понятията на политическата икономия, Маркс обяснява, че трудовият доход в смисъл на продукт на труда, колективният трудов доход ще бъде целокупният обществен продукт, от който ще бъде приспаднато: първо, това, което е необходимо за възстановяване на средствата за производството; второ, допълнителната част за разширяване на производството; трето, резервният или застрахователен фонд срещу злополуки, повреди вследствие на природни стихии и т.н. Остава според Маркс другата част от целокупния продукт, която е предназначена да служи като предмети за потребление. Но, преди да стигне до индивидите, от нея трябва да се приспаднат: управленските разходи, разходите за съвместно задоволяване на нуждите като училища, учреждения по здравеопазването, фондове за неработоспособни (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984).

Маркс обяснява, че на този етап трудът не се явява като стойност на тези продукти, като някакво присъщо на тях веществено свойство. Индивидуалният труд е непосредствена съставна част на целокупния труд. Според Маркс това общество няма да бъде комунистическо общество, което се развило върху своя собствена основа, а обратно – общество, което тъкмо възниква от капиталистическото общество и следователно във всяко отношение – в икономическо, нравствено и духовно – още носи родилните петна на старото общество, от чиито недра то се появява (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984). Тук Маркс уточнява, че отделният производител ще получава обратно точно толкова, колкото той дава на обществото, в смисъл, че той ще получава квитанция за вложеното от него количество труд, а с тази квитанция ще получава от обществените запаси съответни предмети за потребление. И това означава, че известно количество труд в една форма се разменя с известно количество труд в друга форма (действието на закона за стойността). Маркс уточнява, че и в този случай това равно право е по принцип все още буржоазно право, макар че принципът и практиката вече не си противоречат, докато размяната на еквиваленти при стокообмена съществува само усреднено, а не при всеки отделен случай. И въпреки този прогрес според Маркс това равно право е в едно отношение ограничено в буржоазни рамки, защото равенството се състои в това, че се мери с равна мярка, която в този случай е трудът (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984).

Естествените лични физически и умствени различия и разделението на труда между умствения и физическия труд при обществото, което тъкмо възниква от капиталистическото общество, означават, че това равно право е право на неравен труд. То няма да признава никакви класови различия, но ще признава нееднаквата работоспособност като естествена привилегия. А поради това то е право на неравенство, както всяко право, според Маркс (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984).

Маркс характеризира тези белези като неизбежни недостатъци на първата фаза на комунистическото общество, което е произлязло от капиталистическото общество след продължителни родилни мъки. А правото според него никога не може да стои по-високо от икономическата организация и от обусловеното от нея културно развитие на обществото (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984).

За висшата фаза на комунистическото общество Маркс предвижда изчезване на заробващото подчинение на индивидите на разделението на труда и на разделението между умствения и физически труд, преставането на труда да бъде само средство за живот и превръщането му в първа жизнена необходимост; наличие на всестранно развитие на индивидите заедно с нарастването на производителните сили; и всички извори на обществото да потекат като пълноводен поток. Тогава според Маркс тесният хоризонт на буржоазното право ще може да бъде преодолян и ще се прилага принципът „от всекиго според способностите, на всекиго според потребностите“ (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984).

Маркс развива своите възгледи за държавата, като критикува тезата в Готската програма, която твърди, че работническата партия се стреми към свободна държава. Но свободата на държавата според Маркс е превръщането на държавата от орган, стоящ над обществото, в орган, изцяло подчинен на това общество. Спрямо ролята на държавата и нейното преустройство в едно комунистическо общество Маркс вярва, че между капиталистическото и комунистическото общество се намира период на революционно превръщане на първото във второто. На този период съответства и политически преходен период и държавата през този период ще бъде „диктатурата на пролетариата“ (Маркс и Енгелс, т. 1, 1984).

Общото и различното
От по-горе посочените тезиси би произлязъл опит за определяне на общото и различното между основните Ново-заветни и Марксови социално-етични ценности.

Първо. В Новия завет се признават материалните нужди на хората, идея, която също се среща и при Маркс.

Второ. Личното притежаване на материалното богатство е състояние, което не се подкрепя от Христос. А действителното му концентриране у отделни хора трябва да се привършва чрез разпределението му на бедните. Оттук може да се мисли, че евентуалното разпростиране на тази позиция и нейното масово осъществяване би могло да доведе и до премахване на икономическите различия, позиция, която също се среща и при Маркс, за втория етап на комунистическото общество. Христос не уточнява дали под богатството се подразбира притежаването на средства за производство и особено земя, но естествено в израелското робовладелско общество на първи век, богатите са били хората, принадлежащи към висшите класи, притежаващи такива средства. Във второ Послание до коринтяните Апостол Павел съветва за даването на помощ „според средствата“, т.е. според възможностите на даващия, и счита, че ако християните вършат помежду си това във вид на взаимна подкрепа и помощ, всъщност ще се постигне равенство.

Разликата между двете виждания за преодоляването на материалното неравенство е, че докато при Маркс изходният пункт за постигането на това състояние е ескалирането на класовата борба и революционно събаряне на властта на представителите на капитала, в Новия завет Христос апелира към човека за предприемане на практически жестове на любов и доброволна подкрепа на имащия нужда от помощ друг човек, а в случай на притежаване на богатство, то да се разпредели на бедните.

Трето. Христос приканва хората към всестранно поддържане на имащите нужда от помощ хора. Отношението към тези хора се представя като критерия, според който всеки ще заеме мястото си и ще получи състоянието си в „Небесното царство“, идея, която не се поддържа от Маркс.

Четвърто. Както при Маркс, така и при Апостол Яков, макар и в по-сбита форма, се среща критиката на явлението на неплатен труд от страна на работодателя към работника.

Пето. Във Второ послание до коринтяните апостол Павел поддържа идеята на подкрепата на другите християнски братя според средствата, т.е. „според възможностите си“, идея, която прилича на принципната идея на Маркс, посочена като необходимост и за двете фази на комунистическото общество: „от всекиго според способностите“, под което се подразбира това, което всеки работоспособен ще дава с труда си на обществото според своите определени способности.

Шесто. Разпределението според потребностите се среща като исторически факт в живота на първо-християнската община, където е царувала пълна духовна и материална общност на основата на евхаристийното единство. При Маркс принципът за разпределението според потребностите, също е налице и ще може да се прилага на обществено ниво, във висшата фаза на комунистическото преустройство на обществото.

Литература

Ορθόδοξος Κυψέλη. (1994). Περί Ελεημοσύνης, Αγάπης και Φιλανθρωπίας, (Τόμος 1). Αθήνα: Ορθόδοξος Κυψέλη.

Библия. (1995). София: Св. Синод на Българската Църква.
Маркс-Енгелс. (1984). Избрани Съчинения, т. 1. София: Партиздат.

** The idea of equality in the New Testament and in basic works of Marx
Stylianos Erodotou

Abstract : In the context of re-examining the theoretical-value relations between Christianity and Marx's ideas of social justice, we believe that the effort to compare them is of great importance, revealing both differences and points of contact or similar positions.
Among the similar positions, is revealed that the concern for the protection of the simple, working and oppressed person stands out strongly, which leads to convergences that can impress, despite the great temporal distance in which they were formulated. Within the framework of the present work, the relation of the social values included in the New Testament and the main Marxian ideas, tearing social justice, is examined.
Key words : Christianity, love, philanthropy, working class, exploitation, class struggle, equality, social ownership, means of production.

***  Стилиянос Иродоту: гражданин на Република Кипър. Доктор по философия. Висшето си образование получава в България (Философия, социални и политически науки). Има богат трудов опит в младежкото и профсъюзното движение на Кипър в областта на научната, обществената и организационната дейност. От 2007 г. е преподавател и научен изследовател в катедра „Психология и Социални Науки“ на Факултета по Педагогика и Социални Науки в кипърския университет „Frederick University“, където преподава курсове по Философия, Социология, Политология и други социални науки. Има две монографии и множество публикации в годишници и научни списания и вестници. Неговите изследователски интереси засягат сферите на глобализацията, ролята на религията (православно християнство) и съвременните социални и морално-етични проблеми и колизии в постмодерното общество.