/Поглед.инфо/ През последната година обстановката в Сирия се промени кардинално. Само за няколко месеца сирийското правителство върна под свой контрол обширни територии в централната и източна част на страната. Кюрдско-арабският алианс SDF (Syrian Democratic Forces) също увеличи главоломно територията си.
Развоят на събитията в Сирия се диктува от глобалните и регионални сили, които подкрепят съответните страни в конфликта. Много анализатори останаха учудени от начина, по който Русия успя да обърне хода на събитията в страната. До 30 септември 2015 г. сирийската армия беше в окаяно състояние. Съществуваше реална опасност правителството на Башар Асад да не оцелее. А това означаваше, че Русия щеше да загуби един от традиционните си съюзници в Близкия изток. Военноморската база в Тартус е не само гарант за присъствието на руския флот в Средиземно море, но има и стратегическо значение за руското влияние в Близкия изток. Губейки Сирия като съюзник, Русия просто щеше да бъде тотално изхвърлена от региона. Заплахата идваше и по друго направление – доста от терористите в Сирия идваха от бившите Съветски републики. Путин имаше две опции – или да се справи с тях в Близкия изток, или да ги чака да се приберат в Русия.
Но защо руската военна операция успява?
От гледна точка на мобилизирания военен ресурс, може да се каже, че тя е относително минималистична, защото липсва компонентата „пълномащабна наземна операция“. Вместо това беше заложено на ограничен военен контингент. В пика на военната операция изтребителите в авиобаза Хмеймим бяха около 50, а след частичното изтегляне през март 2016 г., тази бройка варира между 25-30 самолета. Участието на военноморския флот също не е за подценяване. Подводници и бойни кораби периодично нанасяха хирургически точни удари с малък брой крилати ракети „Калибр“ по набелязани цели – командни пунктове, складове за боеприпаси, телекомуникации и т.н. Ролята на военните съветници и специалните части също оказа своето влияние. Това беше напълно достатъчно, за да се помогне на сирийската армия в отвоюването на загубените територии.
През първите шест месеца от операцията руските военно-космически сили (ВКС) работеха с висока интензивност. Обявяването на частично изтегляне на 14 март 2016 г. бе хитър политически ход от страна на руското ръководство, с цел да успокои обстановката и да се изпрати сигнал, че Русия все пак търси и политическо решение. Въпреки това обаче, руските ВКС продължиха кампанията си. Освен ежедневните рутинни задачи в небето над Сирия, увеличена активност се наблюдаваше по време на мащабните операции на сирийската армия в Алепо, Палмира и Дейр ез-Зор. Тогава на помощ дойдоха стратегическата авиация и ВМФ.
Естеството на сирийската война позволи на Русия да разгърне една сравнително евтина кампания, без изпращане на цели дивизии, както беше в Афганистан. Руснаците помнят горчивия опит и хилядите загубени животи. Вариант „Афганистан-2“ щеше да бъде тотално неприемлив. Руската военна операция в Сирия трябваше да бъде максимално ефикасна и от икономическа гледна точка, с оглед на проблемите, които изпитваше руската икономика по това време. В свой коментар за ефективността на руската военна намеса, през февруари 2016 г. проф. Фауаз Гергес от Лондонското училище по икономика, заявява, че „руската операция е спряла кървенето на сирийската армия, позволявайки ѝ да премине от отстъпление в офанзива“.
Друг съществен момент от руската военна стратегия в Сирия е програмата за обучение на нови войскови части и ресурсно обезпечаване на сирийската армия. Задачата бе доста сложна, тъй като сирийските войски се намираха в плачевно състояние. Но резултатите са налице – беше създаден 5-ти корпус, който изигра ключова роля в походите срещу ИДИЛ в Централна и Източна Сирия. Сухопътните войски получиха голям брой бронирани машини – танкове, БТР-и, артилерийски установки и т.н. Материално-техническото състояние на сирийските военновъздушни сили беше подобрено, след като те изпитваха огромни логистични проблеми.
За да успее подобна кампания обаче е нужна и още една важна предпоставка – поне още един сериозен съюзник на терен. Тук идва ролята на Иран. Още от 2012 г. Техеран подпомага сирийската армия – както с военни съветници, така и с логистична подкрепа. Успехът на руската операция нямаше да бъде възможен, ако нямаше координация по оста Москва-Техеран. Изводи има за всички - за икономисти, за политолози, за журналисти, за военни анализатори.
Военните операции в Източна Сирия
На 6 декември 2017 г. сирийската армия освободи цялото западно поречие на река Ефрат. Елитните „Tiger Forces“, които водеха битките южно от Дейр ез-Зор, достигнаха частите в Абу Камал на сирийско-иракската граница. Така присъствието на ИДИЛ в Източна Сирия практически приключи. Групировката вече не владее нито един голям населен пункт в Сирия. Тук трябва да се отбележи и ролята на руската стратегическа авиация в лицето на бомбардировачите Ту-22М3. Седмици наред руската стратегическа авиация нанасяше удари срещу обекти на Ислямска държава в сирийската провинция Дейр ез-Зор. През октомври и ноември 2017 г. стратегическата авиация работеше с невиждан интензитет от началото на руската намеса. Има журналисти и медии, които продължават да твърдят, че руснаци и сирийци не правят нищо, за да се справят с Ислямска държава, а победите им срещу групировката се дължали на други „фактори“. Но след окончателния край на операциите по поречието на р. Ефрат, сухопътната връзка Техеран-Багдад-Дамаск-Бейрут вече е факт. Тази победа слага край на цяла една глава от военните операции в Сирия. След освобождаването на Алепо в края на миналата година, сирийската армия и нейните съюзници успяха да освободят достатъчен войскови ресурс, за да се фокусират изцяло върху ИДИЛ. И резултатите не закъсняха. Групировката беше прогонена не само от провинция Алепо, но и от цяла Централна и Източна Сирия.
Сега войната навлиза в нова фаза. Има доста нерешени проблеми в провинциите Идлиб и Дамаск. Както и в Северна Сирия. Голямата промяна е, че през 2017 г. в Близкия изток се оформиха нови реалности. И всички следващи действия, без значение дали са военни, политически или икономически, ще бъдат подчинени на тях.
Събитията в региона за пореден път доказват, че политика и икономика са неразривно свързани. Жалко, че все още има и икономисти, и политици, а и журналисти, които смятат обратното. Ако тръгнеш да разделяш това, което не може да бъде разделено (политика-икономика), рискът от грешни заключения е голям.
Политиката се завръща
На 22 ноември 2017 г. в Сочи се сформира новата Тройка на Близкия изток – Русия, Иран и Турция. Всяка от тях преследва своите регионални и глобални интереси. Любопитно е как ще сработи този съюз. Трите държави със сигурност имат различия, които трябва да бъдат изгладени.
Не трябва да се забравя и ролята на американския президент Доналд Тръмп. Непрестанните атаки за „руската връзка“, идващи предимно от Демократическата партия на САЩ, не успяха да попречат на осъществяването на първата официална среща между Тръмп и Путин. Тя се случи на форума на Г-20 през лятото на 2017 г. Там най-влиятелните мъже в световната политика обсъдиха уреждането на сирийския конфликт. Срещата им продължи неочаквано дълго – повече от два часа. Резултатът бе примирие в Югозападна Сирия. Въпреки постигнатия напредък, концептуалните различия между САЩ и Русия в Сирия си остават. Фактът, че Владимир Путин уведоми американския си колега за резултатите от срещата с Башар Асад в Сочи, показва, че все пак ще се търсят варианти за политически консенсус между двете суперсили.
Краят на военните операции в Сирия обаче не е толкова близо. Изказванията на лидерите на Иран, Русия и Турция след срещата в Сочи имат за цел да внесат политическо спокойствие, сигнализирайки на регионалната и световна общественост, че времето за голямата политика все пак ще настъпи. Но дотогава има важни оперативни въпроси за решаване и доста от тях са в компетенциите на военните.
Икономическото възстановяване в Сирия
Преди войната Русия и Сирия имаха стабилни икономически връзки – Москва бе основен доставчик на оръжие и техника за сирийската армия, а руски компании имаха присъствие в ключови сектори като енергетиката и туризма. През 2010 г. руският износ за Сирия е възлизал на около 1,1 млрд. долара. Енергийната компания „Стройтрансгаз“ работеше по „Арабския газопровод“ и строеше газопреработвателни централи в Ракка и Хомс. Друга голяма руска енергийна компания, „Татнефт“, участваше в Joint Venture заедно със Сирийската нефтена компания, а планираните инвестиции в петролни находища през 2010 г. възлизаха на 12 млн. долара.
Следвоенната икономика винаги регистрира високи темпове на растеж. Това е нормално, след като всички публични системи трябва да бъдат изградени наново – транспортна инфраструктура, ВиК, телекомуникации, жилищна инфраструктура, енергийни проекти и т.н. Ръст в инвестициите ще доведе до ръст в заетостта, а оттам се завърта голямото икономическо колело наречено „бизнес цикъл“. Всички страни, съседи или съюзници на Сирия, имат интерес от участие в тази реконструкция. Но дали ще им бъдат възложени проекти, зависи от политиката. Въпрос на политически пазарлък. На пръв поглед предимство за следвоенната реконструкция ще имат най-близките съюзници на Дамаск – Русия и Иран. Китай също има намерения за сериозни инвестиции и изграждане на индустриални паркове. Освен това, не трябва да забравяме и съседни държави като Турция, Йордания, Ирак, Ливан, които също имат своето регионално влияние.
Европейският съюз, като единен икономически субект, също имаше уникалната възможност да участва в следвоенната реконструкция. Доста от европейските държави имаха добри икономически взаимоотношения със Сирия преди войната. За съжаление недалновидните политически решения може би ще попречат на европейските фирми да стъпят на сирийска почва отново. Възстановяването от Голямата рецесия отне цяло десетилетие. Днес Европа има нужда от отваряне на нови пазари, а не от затваряне на същите. Политическите решения, често биват повлияни от икономически интереси и/или ползи. И обратно, икономиката е предпоставка за политически дивиденти.
Новите реалности в Сирия показват, че идва времето за голямата политика. Тя рано или късно ще измести военните действия. Динамиката на събитията през последната година подсказва, че се полагат основите на нов ред в региона. Владимир Путин заяви, че след разгрома над ИДИЛ, е време за политически преход, организиране на нови президентски избори и приемане на нова конституция в Сирия. Сирийското правителство потвърди, че дава своята подкрепа за планираните реформи. Това е ясен сигнал, че Башар Асад е готов за политически консенсус.