/Поглед.инфо/ В руското и в съседните постсъветски общества има две неголеми, но гласовити групи. Едната от тях смята, че във връзка с голямото номинално икономическо тегло на САЩ и защото Вашингтон емитира монополно световната валута, е необходимо колкото по-скоро да се предадем при подходящи условия. След това всеки човек, всяко семейство трябва да се заемат с индивидуалното вграждане в „цивилизования свят“. Втората група е уверена, че по същите причини Русия трябва колкото се може по-скоро да завземе всичко, до което и стигнат ръцете (най-малко постсъветското пространство), за да се засили максимално и да се опази от агресивните посегателства на Запада.
Уроците на съседите с нищо не учат тези адепти на простите решения. По първия вариант действа Прибалтика, която в близко бъдеще рискува да стане вносител дори и на шпроти. По втория вариант действа Саддам Хюсеин. Освен това и самите САЩ се опитват да действат по принципа „да завземем всичко, да не изтървем нищо“, но колкото по-далеч отива осъществяването на тази политика, толкова по-слаб става бившият хегемон.
Но, може би, си имаме работа с частни случаи? Може би системно препоръките на една от тези две групи да са правилни, а проблемите на Прибалтика, Ирак и САЩ да се заключват единствено в случайните грешки на недотам квалифицираните политици?
Защо не? За предположим, че са прави тези, които предлагат да капитулираме пред абсолютното сила. Ако теоретичните им конструкции имат поне намек на истинност, то историята на човечеството щеше да приключи преди да започне.
Стените на първото непрекъснато съществуващо градско население – Йерихон са издигнати не по-късно от 6800 г. пр. н. е., тоест преди на практика 9000 години. Тази първа градска цивилизация има безусловен икономически превес над съседните племена, които не са способни на аналогична мобилизация на усилията.
Цивилизацията на шумерите в Междуречието започна да се развива след 5500 г. пр. н. е. (става дума за цял комплекс протоградове). Древното обединение на Древен Египет се появява около 3000 г. пр. н. е., Това вече е истинска (макар и изолирана) аграрна империя. Първата търговска империя е държавата на Саргон, възникнала в Междуречието някъде около 2300 г. пр. н. е. Цивилизационният център Мохенджо-Даро в Индия възниква около2600 г. пр. н. е. Легендарната епоха на „тримата царе и на петимата императори“ в Древен Китай започва най-рано 2800 г. пр. н. е.
Всеки от тези цивилизационни центрове съвършено очевидно абсолютно превъзхожда икономически всички съседи и трябва, изхождайки от теорията на капитулантите, да се разраства бясно, без да има конкуренти. При това появата на по-ранни пряко отрича възможността за появата на по-късните, защото при столетията, а в случая с Йерихон и хилядолетията неконкурентно развитие подобен център трябва да погълне целия свят. Но така не става.
Може, разбира се да грешим за примитивността на първите цивилизации, чиито технически постижения не са толкова съществени в сравнение с обкръжаващия ги племенен свят. Да се пренесем в по-късно време. В сравнение с ордите на Чингис хан, завоюваните от него Китай и Хорезъм са като съвременни САЩ в сравнение с Лесото (и технически, и икономически, и демографски и във военен план те абсолютно превъзхождат завоевателя). През XV-XVI Китай от династията Мин е технологически най-развитата страна и произвежда 60% от световното БВП. Освен това САЩ печелят Войната за независимост и Англо-американската война от 1812-1815 г. абсолютно отстъпвайки на Великобритания по всички показатели.
Тоест икономическото, технологическото и дори цивилизационното изоставяне не е непреодолимо историческо препятствие за победата в състезанието за лидерство, ако се избере правилната стратегия.
Тогава може ли са прави тези, които говорят, че трябва , без помайване, да се окупира всичко, което можем, да нанасяме ракетни и въздушни удари по всички, които ни погледнат накриво?
Колкото и да е странно, най-голямата на света Британска колониална империя е създадена в епоха, когато Великобритания на практика не воюва сама. В Европа за нея воюват постоянно сменящи се съюзници, а покорените колонии са осъществявани от частния капитал, който основно или наема на служба местни управници с техните армии, или формира частни армии (днес ги наричаме ЧВК) от местните жители. Британската държава се възползва от всички изгоди на дългия мир. Ако някой формално се намира с Великобритания в състояние на война, то кралският флот надеждно осигурява сигурността на метрополията, а тежестта на реалните военни действия пада на съюзниците и на наемниците.
Когато Великобритания променя този принцип и сама се въвлича в двете световни войни, лидерството моментално преминава към САЩ, които предпочитат да влизат в бойните действия колкото се може по-късно, когато трябва единствено победата да се фиксира над уморените или разгромени други врагове. Но и самите САЩ започват бързо да губят лидерството, защото се опитват да осъществяват проекция на военна сила над целия свят на постоянна основа, а войните с тяхно участие (макар и малки и регионални) стават постоянен процес.
За нас, разбира се, англосаксонците не са за пример, но да предположим, че Русия преди десет години се бе заела с експанзионистична стратегия. За това време експедиционният корпус трябваше да бъде изпратен в Грузия (експанзионистите и досега се оплакват, че през 2008 г. не превземаме Тбилиси), в Либия (да спасим Кадафи), в Украйна (да превземем Киев и да спасим режима на Янукович от нацистки преврат), в Сирия (на помощ на Асад), а сега експанзионистите говорят, че идването на Пашинян на власт в Армения е трябвало да се предотврати със Сила. А най-озверените искат просто да се отмени Беловежкото споразумение и на тази основа да се окупира цялата бивша територия на СССР.
Русия бе принудена да изпраща войска в Сирия. Можем да екстраполираме този пример на останалите случаи. За осигуряване на боеспособността на относително неголямата авиационна групировка и частичния контрол над освободените територии, Русия е принудена да задейства не по-малко от десет хиляди души (най-вероятно много повече). Освен собствените части на ВКС (включващи техническия и обслужващ персонал на базата в Хмеймим), това са и прикриващите ги части на ПВО, и подразделенията, охраняващи сухопътните подстъпи към базата, и базата на ВМС в Латакия, и екипажите на корабите от Средиземноморската ескадра, а също така „сирийският експрес“, който осигурява, наред с военно-транспортната авиация, логистиката на групировката, това са и частите на силите за специални операции, и военната полиция, а също така екипажите на самолетите на далечната авиация, периодично излитащи по задачи от самата Русия и корабите от Каспийската флотилия, нанасящи удари от акваторията на Каспийско море.
Окупацията на Тбилиси през 2008 г. би искала присъствието на територията на Грузия на не по-малко от 30-хиляден контингент. За контрол на територията на Украйна биха били необходими вече повече от сто хиляди души (да си спомним, че само сигурността на Крим се осигурява от около трета от въпросното количество). Либия? Армения? Прибалтика се държи лошо? Може би Япония да нападнем? Тя не желае да признае, че Курилите са руски. Едва не забравих, че заради сваления от Турция самолет трябваше да започнем война, да я разбием и разбира се да я окупираме.
Всичко това за десет години. Щяха ли да стигнат войските. Числеността на Въоръжените сили на Русия е около два милиона души, но от тях едва повече от милион са военнослужещи. А икономиката би ли издържала напрежението от постоянните военни походи и задморски експедиции? А финансите?
Няма да споря, навярно част от териториите на бившия СССР бихме успели да върнем в състава на Русия с въоръжени сили. Останалите биха се страхували до смърт, че ще са следващите и ще поискат външно покровителство. Тръмп нямаше нужда да засрамва европейците, че не искат да увеличават вноските си в НАТО. Тези бази, за чието издържане днес отиват парите на американските данъкоплатци, европейците и азиатците щяха да издържат за своя сметка. И още десетина ще построят, само американците да се съгласят да разположат на тяхна територия свои контингенти, защитаващи ги от страшната Русия.
Нямаше да има и нужда Вашингтон да убеждава ЕС да се отказва от руски газ. Така и така Европа сега се бои от задълбочаването на своята икономическа и политическа зависимост от непредсказуемите и агресивни САЩ, които не желаят да се съобразяват с интересите на страните от ЕС. Тя би се страхувала и от Русия и сама би се стремила да излезе от всяка, дори и от най-минималната зависимост от стратегическите доставки от РФ. Би била проведена операция по заменянето на вноса в обратна посока. ЕС би „вносозаменила“ всичко по отношение на руските стоки.
Луди пари ще отиват за издържането на експедиционни войски и за възстановяване на постсъветските икономики, при това за никакви инвестиции в руската икономика и не трябва да мислим. А Западът, бързо разбрал, че Русия ще реагира на всяко предизвикателство с прогнозирана експанзия, спокойно би организирал следващи провокации, водещи до нови скъпи военни операции. И така до безкрай. Спирайки, Русия би дала да разбере, че е изчерпала своите възможности за военна реакция – проста преумора. Ето тук биха я и доубили, както навремето доубиват задъхалия се под тежестта на експанзионистката стратегия СССР.
В тези условия Русия би намерила единственото възможно решение, даващо изход от стратегическата безизходица, когато не може нито да се воюва, нито да се преговаря. Москва би предоставила на Запада възможността да се намесва във все нови и нови скъпи операции, отговаряйки му нелинейно – съхранение и поемане на контрола над стратегическите точки, осигуряващи блокиране на операциите на Запада. В Абхазия и Южна Осетия бе блокиран кавказкия проблем, с Крим украинския , а в Сирия близкоизточния.
В резултат Западът понесе икономически, финансови, политически, дипломатически и дори морални загуби за дестабилизацията, докато Русия за сметка на взетите решения блокира възможното използване на заетите от тях позиции за развитие на успеха и дори получи определени бонуси. Освен това Западът се оказа пред необходимостта да издържа безполезни за него режими, отличаващи се с повишена корупция. В съответните страни рязко падна жизненото равнище, а след това и равнището на доверие към прозападните политици. Всъщност отказът от явни праволинейни активни действия и използването в свой интерес на усилията на Запада по дестабилизацията на обстановката, позволи на Русия в условия на действително западно финансово-икономическо и военно-политическо превъзходство да играе на равни начала, а през последните десет години все по-често и да побеждава.
Разбира се, това не са красиви победи, с кървави сражения, героични подвизи, паради в завладените столици, с освободени народи и върнати територии. Това са победи в духа на препоръките на Сун Дзъ, убил да се побеждава без военни действия. Освен това, коментаторите на неговия безсмъртен труд единодушно отбелязват, че побеждаващите според заветите на Сун Дзъ постигат най-изгодните победи, но при това не получават награди, защото победата им не се проявява с обичайните материални символи – няма планини от трупове, няма тълпи пленени, разрушени градове, предадени на огъня села и полета. Врагът се разтваря във времето и пространството. Защо да се награждава пълководец, ако той нищо не е правил?
Затова и постоянно слушаме, че не всичко е така, както трябва. Мостовете, пътищата, заводите, пристанищата в страната се строят сами. Бюджетът, при най-ниските в „цивилизования свят“ данъци се попълват незнайно откъде. Армията някак си получава най-ново въоръжение и успява практически без използване на сили да застави най-отчаяните опоненти да отстъпят. Дипломатите непонятно как успяват да увеличат международния авторитет на страната. Дори и в столицата от само себе си расте паркът „Зарядие“, облагородяват се район след район, сам се решава транспортният проблем. Руския сама изпреварва околният постсъветски свят по всички показатели при това дори не в определени периоди, а завинаги, макар че доскоро да отстъпваше пред половината страни по много показатели.
Едни казват, че това се случва, защото лично са особени и ги влече месианството – всичко да окупират и да построят рай на земята за всички. Други смятат, че би било по-добре, ако Русия слуша мъдрите указания на Запада и не се меси в световната политика със своите амбиции.
Добре е, че и едните и другите са малко. Но са малко защото покрай външнополитическите успехи властта още може да изглажда конфликтите между различните социални и политически групи, без да приема еднозначно нито една от страните, без да орязва правата на никого и без да се ограничава във възможностите. Затова и вечно недоволните кандидат-месии не получават народна подкрепа. Затова и се провалят опитите да се спре излизането на Русия от геополитическата безизходица, в която се оказа след разпадането на СССР, за сметка на стимулирането на вътрешните противоречия в обществото и създаването на майданна обстановка .
За да се разбере колко красиво и професионално Русия преминава между Сцилата на експанзионизма и Харибдата на капитулантството, е достатъчно да си спомним, че едва при нея напълно са се провалили усилията на Запада да създаде благоприятна за цветна революция ситуация. В останалия свят няма засечка. А тези постсъветски страни, които засега не са изпаднали в цветен сценарий, в момента се намират на пътя към него.
В крайна сметка всички постсъветски страни или са достигнали, или приближават ситуация, от която има само два изхода – или в Русия с всички усилия, или няма да ги има (при това Москва няма и пръста си да помръдне за това – сами ще се унищожат).
Превод: Поглед.инфо