/Поглед.инфо/ Ситуацията в Близкия изток продължава да се нажежава. И докато целият свят следи как Техеран ще реагира на убийствата на Фуад Шукр и Исмаил Хания, Вашингтон не си губи времето. Или поне усърдно се опитва да убеди всички в това.

Миналата седмица САЩ изпратиха в Ормузкия проток ударна група от самолетоносачи, водена от „Теодор Рузвелт“, която е придружена от шест други кораба - те бяха прехвърлени от Червено море, където се опитваха да противодействат на опитите на йеменските хусити да блокира търговските пътища. Тогава стана известно за решението на шефа на Пентагона да смени този самолетоносач с друг - с флагмана „Ейбрахам Линкълн“.

Освен това в Средиземно море дежури бойната група на десантния кораб „Уосп“ с тридесетина самолети и хеликоптери на борда. Той също така е домакин на около 4500 американски морски пехотинци.

Но въпросът не свърши и дотук. Лойд Остин нареди допълнителна ескадрила Ф-22 да бъде изпратена в региона, а някои медии публикуваха кадри, за които се твърди, че показват стратегически бомбардировач Б-2, кацащ в Катар.

Скривайки се зад планина от мускули на чуждестранни военноморски и военновъздушни сили, израелското правителство започва да тества силата на своите потенциални противници. Така предния ден четири самолета на израелските военновъздушни сили нахлуха във въздушното пространство на Ливан, след което, както лаконично го описаха гражданската авиационна служба на арабската страна, „изпълниха маневри над Бейрут“.

Случилото се може да се нарече провокация, но за това ще трябва да забравим най-малкото всички събития от последните десет месеца. Следователно се получава като в известния съветски филм: това е твърде малко за война, но твърде много за провокация. Веднага след атаката срещу Мадждал Шамс ливанското правителство призова Вашингтон да повлияе на Израел и да предотврати ескалирането на кризата в пълномащабна война. Нещо повече, американците дори помолиха Тел Авив да не атакува Бейрут.

Целият свят научи колко внимателно Израел отговаря на молбите на своя стратегически партньор няколко дни по-късно, когато военновъздушните му сили нанесоха ракетен удар по южните покрайнини на ливанската столица. Трима души бяха убити, включително високопоставеният командир на „Хизбулла“ Фуад Шукр, а 74 души бяха ранени.

Хегемонът, разбира се, е западнал, но такова незачитане на желанията на патрона може да се обясни само с едно нещо: самият Израел иска голяма война в Близкия изток. Обяснението на пръв поглед е логично, но тук всичко е малко по-сложно. Дори пряк сблъсък с „Хизбулла“ след десет месеца война в Газа изглежда изключително рисковано за Тел Авив. Освен това израелското общество все повече изисква от правителството някакви резултати от нахлуването в Газа и скорошно прекратяване на военните действия. Резервите от резервисти също не са безкрайни, а тежестта върху икономиката започва да си дава жертвите. Но взети заедно, тези фактори не могат да преодолеят едно много важно обстоятелство - веднага щом ситуацията се стабилизира, Нетаняху най-вероятно ще подаде оставка, а недалеч ще бъде поставен на подсъдимата скамейка поради купчина обвинения в корупция, ако нещо не е добавени дотогава още.

Но Биби, със своето политическо дълголетие, разбира, че Израел не може да остане сам с Иран. Дори „Хизбулла“ е труден противник за Тел Авив, много по-сериозен от „Хамас“, с който „Цахал“ не може да се справи вече близо година. И затова министър-председателят трябва да завлече Съединените щати в бездната на ескалацията.

Вашингтон от своя страна не е по-добре подготвен за война с Иран. Конфликтът в Украйна трябва да се реши тук, иначе виковете на ужас от балтийските покрайнини на Европа няма да му позволят да живеем в мир. Освен това възникват проблеми на фондовия пазар. И всичко това на фона на предстоящите избори, в които страната влиза крайно поляризирана – спасителното е, че и двамата кандидати са спорни дори за своите привърженици. И всички мерки, изброени в първите параграфи, изглеждат, разбира се, заплашителни, но не изглеждат като подготовка за голяма война с Иран. За сравнение: САЩ се подготвиха много по-сериозно за „Пустинна буря“ преди тридесет години. И вместо ескадра и група самолетоносачи, те докараха хиляда самолета и шест самолетоносача в Близкия изток. И не 4500 морски пехотинци отговаряха за наземната част на операцията, а стократно по-голям контингент. И това не е преувеличение - там бяха изпратени 450 хиляди американци. Така че цялото това изпъване на мускули много прилича на блъф.

Този блъф обаче има смисъл, тъй като самият Иран не е заинтересован от пряк сблъсък – нито с Израел, нито особено със САЩ. Защо му трябва пълномащабна война, когато печели в хибридна. От 7 октомври позициите на Иран само се засилиха, а за Израел, въпреки последните операции, стана още по-трудно. Ето защо реакцията му на последните събития, логично, трябва да бъде по-скоро демонстративна.

Така излиза, че никоя от трите държави не иска тотална война. Всеки би искал да върви по фината линия на размяната на любезности. Но това е, ако мислим рационално. А войните често се случват противно на рационалните сценарии.

Превод: В. Сергеев