Основният проблем на Вашингтон днес не е Иран. Не е дори Израел. Проблемът е, че американската държава отново влезе във война без ясно определен политически финал. Това вече се превръща в системен дефект на американската външна политика. Ирак започна с приказки за оръжия за масово поразяване и завърши с разпадната държава, милиони бежанци и иранско влияние в Багдад. Афганистан приключи с паническа евакуация от летището в Кабул. Либия беше „освободена“, за да се превърне в коридор за оръжия, трафик и ислямистки мрежи. Сега идва ред на Иран — държава с близо 90 милиона население, със сложна вътрешна структура, с развита военна индустрия и с многослойна система на власт, която не може да бъде разрушена с няколко удара по командни центрове.
Тук Тръмп попадна в собствен капан. Неговият политически образ години наред се крепеше върху едно основно обещание — че няма да повтаря катастрофите на неоконсерваторите. Че няма да праща Америка в нови безкрайни войни. Че ще върне фокуса към вътрешната икономика, границата, индустрията, търговията с Китай. Вместо това, само за седмици, той започна да изглежда като президент, който реагира емоционално на натиска на Нетаняху и на телевизионната логика на моментния рейтинг.
Това вече се вижда вътре в самото републиканско пространство. Част от тръмписткия електорат започва да се пита защо Америка отново трябва да плаща за чужди войни. Особено след като американците все по-трудно плащат собствените си кредити, здравни застраховки и наеми. И тук възниква нещо опасно за Тръмп — ерозия не от либералните му противници, а от собственото му ядро.
Има и друг проблем. Израел и САЩ очевидно не гледат на тази война по един и същи начин. За сегашното израелско ръководство конфликтът е част от дълга стратегия за пренареждане на Близкия изток. Там хоризонтът не е следващият медиен цикъл, а следващите десетилетия. Иран трябва да бъде отслабен. Сирия — раздробена. Хизбула — изтощена. След това идва ред на следващите регионални съперници. Това е логиката.
Тръмп няма такава логика. При него всичко изглежда ситуативно. Един ден говори за мир и сделки, на следващия — за удари и наказания. Един ден обещава, че шейхствата ще инвестират трилиони в Америка, а след това влиза във война, която директно застрашава стабилността на Персийския залив. Политиката започва да прилича на импровизация под напрежение.
И тук идва голямата промяна, която мнозина на Запад още отказват да признаят. Близкият изток вече не е онзи регион от 90-те години, където САЩ можеха просто да вкарат самолетоносачи и да диктуват условия. Китай е икономически фактор. Русия остава военен и дипломатически фактор. Турция играе собствена игра. Саудитците и емиратците вече не вярват безусловно на американските гаранции. Те внимателно наблюдават как Вашингтон постепенно губи способността си да контролира последиците от собствените си действия.
Точно затова реакцията в региона е толкова хладна. Формално никой не иска да влиза в открит конфликт с Тръмп. Но почти никой вече не изглежда готов да обвърже бъдещето си изцяло с американската стратегия. Това е огромна разлика спрямо периода след 2003 година.
Между другото, в Европа също отлично разбират риска. Не случайно НАТО реагира нервно и предпазливо. След миграционната криза, след терористичните удари, след вътрешното радикализиране на цели квартали в Париж, Брюксел, Малмьо и Ротердам, европейските елити прекрасно знаят какво може да предизвика една мащабна война срещу Иран. Особено когато в европейските общества вече живеят милиони млади мюсюлмани, значителна част от които гледат на случващото се не като на „операция за сигурност“, а като на открита война срещу ислямския свят.
Това е другата тема, която западните медии внимателно заобикалят. Вътрешната сигурност на Европа започва да се свързва пряко с решенията на Вашингтон и Тел Авив. А европейските държави вече не контролират напълно собствената си демографска и социална среда. Някои служби признават това тихо — в затворени анализи, без пресконференции.
Иран също се оказа много по-устойчив, отколкото очакваха във Вашингтон. Причината не е само военна. Ислямската република е изградена така, че властта да не зависи от един център. Има паралелни структури. Религиозни институции. Корпус на революционната гвардия. Политически апарат. Мрежи за сигурност. Ако бъде ликвидиран един човек — идва друг. Ако бъде ударен един център — функциите се разпределят.
Това не е моделът на прозападните авторитарни режими, които рухват след елиминиране на върха. Иран десетилетия наред живее с очакването за голяма война. Там подготовката за подобен сценарий не започна вчера.
И още нещо важно. В шиитската политическа култура идеята за мъченичеството има реално политическо значение. Това не е просто религиозна реторика за телевизионни проповеди. За част от иранския елит смъртта в подобен конфликт се възприема като изпълнение на мисия. На Запад често не разбират това — или отказват да го разберат.
Докато във Вашингтон основният страх е сривът на рейтингите, в Техеран част от управляващите са готови физически да загинат, без да приемат капитулация. Това променя цялата логика на конфликта.
Точно тук започва и най-опасната тенденция. Светът постепенно влиза в период, в който старите приказки за „хуманитарни интервенции“, „демократични ценности“ и „международен ред“ вече не работят дори пропагандно. След Газа, след Иран, след откритите ликвидации и ударите по цивилна инфраструктура, дори риторичният хуманизъм започва да се разпада.
На негово място идва друго. Дигитален контрол. Извънредни режими. Масово наблюдение. Финансово следене. Алгоритмична цензура. И всичко това се оправдава с „национална сигурност“. В този смисъл войната в Близкия изток не е само регионален конфликт. Тя ускорява политическата трансформация на самия Запад.
И тук парадоксът е жесток. Тръмп дойде като човек, който уж трябваше да разбие старата система. Вместо това започва да изглежда като един от ускорителите на най-твърдите ѝ форми.
Ако републиканците загубят междинните избори, Тръмп може действително да се превърне в куца патка. Но дори това няма автоматично да върне света назад. Част от процесите вече са отприщени. И точно това прави сегашната ситуация толкова опасна.