/Поглед.инфо/ Конфликтът в Нагорни Карабах и като цяло между арменци и азербайджанци, се отличава с изключителната взаимна неприязън. И двете страни са готови на всичко за своето разбиране на историята и етническата правда. Какви методи се използват, за да може с десетилетия да се създава образът на врага и да се култивират исторически страхове сред тези народи?

„Атмосфера на ненавист“ – така характеризират идейно-етническата ситуация в арменско-азербайджанските отношения за последните най-малко 150 години. Мнозина не разбират до каква степен е стигнала пропагандата в Азербайджан, Армения и в Нагорни Карабах. От друга страна, малцина могат да обвинят за това жителите на Южен Кавказ, защото всичко това е изградено върху реална кръв, човешки страдания и исторически ужаси.

Направо от училище

Една от основните позиции в насаждането на взаимната неприязън между арменци и азербайджанци играят учебниците в училище и изобщо учебният процес. Учебниците най-ярко демонстрират случващото се днес. Точките за справка са много.

На първо място това е етническата принадлежност на Карабах и неговото население на фона на т.нар. удължаване на историята.

На второ място това са събитията от началото на ХХ век. При това в азербайджанското разбиране това не е само геноцида на арменците в Османската империя, но и събитията от 1918 г. в Баку – Бакинската комуна и нейното падение, известните руснаци като „26-те бакински комисари“. Например, в азербайджанските учебници арменският геноцид в Турция не се споменава изобщо, докато събитията от 1918 година се представят като ключов момент в историята на Азербайджан. В „огледалните“ арменски учебници всичко е наопаки: събитията от 1918 г. на практика не се споменават, докато геноцидът е най-важното събитие в историята на арменския народ.

На трето място е описанието на войната от 1988-1994 г. Дори не толкова възпроизвеждането в учебниците на нейните ход и хронология, колкото използваните термини.

„Терорист“, „бандит“, „фашист“

Карабахската война се преподава в Азербайджан основно в 9 клас, а в 10 и 11 сведенията за историята на арменско-азербайджанските отношения се закрепват „като цяло“ в целия исторически комплекс. В учебниците, както на азербайджански, така и на руски се използват формулировките: „нашите вечни врагове“, „арменски фашистки войски“, „терористи“, „бандити“, просто „врагове“ („Душмани“).

Преди няколко години директорът на отдела за учебни пособия и публикации на МОН на Азербайджан Фаик Шахбазлъ обясни ситуацията така: учебниците не трябва да създават атмосфера на ненавист, а да изобразяват факти. „Учебниците трябва да съдействат за демокрация и толерантност, а не на ненавист“, заяви Шахбазлъ. Учебниците според него се пишат от професионални историци, а след това минават министерска експертиза. Отказът от употреба на оскърбителни изрази е единственият критерий за допускане на текстовете на конкурс.

Шахбазлъ веднага уточнява: такива думи като „терорист“, „бандит“, „фашист“ и „враг“ не нарушават този принцип. „Тези думи изобразяват факти. Те не предизвикват нетърпимост към арменците. Те не намекват, че арменският народ като цяло е извършвам престъпления. Те просто показват националността на тези, които са правили това“, заяви той. И допълни, че децата могат да различат престъпленията на отделни хора и нациите като цяло.

Това повече прилича на хитруване. „Терористът“, „бандит“ и „фашист“, при това и „наш изконен враг“ – е твърде емоционално украсяване на терминологията, за да се счита за „съдействаща за демокрацията и толерантността“. На длъжността на Шахбазлъ вече отдавна се трудят други, но ситуацията не се е променила. На западните социологически и журналистически допитвания, в Баку дори 12-годишните деца ясно различават свои от чужди. В допитването на западната фондация „Институт за докладване на войната и мира“ един 11-класник от Баку каза: „Авторът на учебника е азербайджанец. Разбира се, той възнамерява да възбужда вражда. Така и трябва“. „Те определено не искат да ни готвят за мир. Не ни е нужен мир. Арменците са извършили много кървави престъпления срещу нас. Мирът ще е неуважение към загиналите в тази война“, казва момчето.

Друга ключова дума е „окупатор“. Сам автор на учебници, ръководителят на катедрата по история на славянските страни в Бакинския университет Тофик Велиев заяви, че нарочно е използвал изрази с ярка украса. „Такива фрази създават точна представа за арменците. Ако не ги бях изобразил именно така, то трябваше да изкривявам историята“, заяви Велиев. Той искрено вярва в това. На въпроса защо в азербайджанските учебници по история изобщо не се казва нищо за Арменския геноцид в Турция, професор Велиев отговаря еднозначно: „Такъв никога не е имало. Защо да учим децата на измишльотини?“

При това ретроспективно всичко се свързва със събитията от март 1918 година, когато Бакинската комуна, състояща се основно от арменци, руснаци и грузинци, провокира антимюсюлмански погроми в Баку. Още през септември 1918 година турските и германските войски изтласкват комисарите в Каспийско море и в града започва клане на арменците, при което загиват между 10 и 30 хиляди души. В учебниците на Азербайджан това събитие се представя като „ответна реакция“ на азербайджанското население за мартенските събития, което предава „законност и справедливост“ на погрома. Примерно така се разглеждат събитията в Баку и Сумгаит през 1988 г – стихиен отговор за масовите гонения за азербайджанци от зоната на бойните действия и от Армения.

Така основна в учебната програма в Азербайджан става не само темата за „вечните врагове“, но на първо място темата за реванша. Младежите в страната напускат училище уверени, че военният реванш ще се случи задължително. Карабах ще бъде върнат изключително с оръжие в ръка, а „вечните врагове“, „окупатори“ и „фашисти“ ще бъдат изгонени и унищожени.

При такава обстановка днес никой в Баку не се чуди на опашките на пунктовете за записване и дори опитите да се даде подкуп, за да се отиде на фронта. Такова не може да се представи в Азербайджан по съветско време и в началото на 90-те години. Това е пряк резултат от антиарменската и милитаристка пропаганда, засегнала най-малко две поколения азербайджанци.

Чрез паметта за геноцида

В арменските училища акцентът е малко по-различен. „Национално-освободителната война в Арцах“ се изучава от 9 клас, но веднага в исторически контекст.

В Армения на практика всичко се свързва с историята на „най-древния народ на земята“ (конкуренция на арменците по древност в учебниците са единствено евреите) и историята на древноарменската държава. В Армения изключително често сочат древността на историята и културата – и съответно несправедливостта, която в крайна сметка застига арменския народ през ХХ век. Това не е единствено арменско явление. Много народи от бившия СССР (дори в рамките на съвременна Русия) страдат от „удължаване на историята“ или романтизация на неочевидното минало. Разказите каква е била държавата на един или друг народ преди десет века никак не влияят на съвремието, но повишават етническата самооценка. Проблемът е, че историческите теории с различна степен на научност се използват отдавна като аргумент за водене на бойни действия и шовинизъм. Това не е пряк „език на ненавистта“, но академичната историческа наука (или това, за което се представя) почти половин век се използва като инструмент за патриотична мобилизация.

Освен това и арменските учебници, и научни трудове, и публицистика страдат от крайна арменоцентричност. На практика всички събития на света са свързани с арменците.

Особено внимание в арменските учебници по история се обръща на „епохата на Перестройката“. В учебниците за 9 клас пише: „Разпространението на освободителните движения в СССР е непосредствен резултат от политиката на Перестройката“. „Арменците в Арцах стават първите, които защитават националното си достойнство. Те не могат да се примирят, че историческата им родина е принудително присъединена към Азербайджан.“ Думата „исторически“ трябва да се подчертае, тя е ключова. Събитията от 1918 година в Баку (така важни за азербайджанското самосъзнание) изобщо не се изучават, защото това не е история на Армения. В учебните 1918 година е краткото съществуване на Арменската република, нападната от всички наоколо, включително от Грузия.

Като цяло арменските учебници са написани относително неутрално и са лишени от излишни емоционални краски. Дори самият ход на събитията от войната през 1988-1994 г. се излага сухо, чисто фактологично. Някои дейци в Армения смятат, че това е неправилно, в учебниците не се предава „национални дух“ и те трябва да се напишат с „по-патриотични тонове“, а настоящето състояние в учебната сфера е просто дан на западната политическа коректност. В същото време събитията, за които настоява азербайджанската страна (например щурмът на Ходжали) се представя сдържано в арменските учебници: броят на загиналите е видимо занижен, а самите обстоятелства около боевете за града са представени накратко. Акцентът в Армения се поставя не на самата война за Карабах, а на геноцида на арменците в Османската империя и на древната история.

Патриотичният дух на арменците се създава именно чрез паметта за геноцида и свързването към него на всички останали събития, а също така за удължаване на историята. В този контекст няма смисъл да се напомня за пореден път, че „турците са вечните врагове“ и да се изобретяват оскърбителни епитети, това се подразбира.

Арменчетата започват да изучават Геноцида в 8 клас. Авторите на учебниците твърдят, че се опитват да избягват емоционални краски, отново, както и техните азербайджански колеги, твърдят, че „децата сами ще разберат“. „Описваме реалната история, без преувеличения“, казва един от авторите на учебниците, историкът Рубен Саакян.

Може би арменските автори на учебници успяват да избегнат прекия „език на омразата“, но психологичната травма от Геноцида в повечето арменски семейства е такава, че няма нужда нищо да се нагнетява особено. Практически всички събития лесно пасват в този посттравматичен синдром, от който нацията страда като цяло. Поради липсата на възможност да се завърнат земите на „турска Армения“ политическата и историческата мисъл се концентрират върху Карабах.

Исторически и научни спорове

За арменците Карабах е „историческа земя“ с древни манастири. Там цар Тигран набира конница за война с Рим. Там Месроп Мащоц измисля арменската азбука. Там изобщо „е всичко наше“, както например за Сърбите – Косово. Дългият списък научни изследвания по темата е сравним единствено с броя трудове за Геноцида или древноарменското царство. Част е академически научна, но масово такава хиперболизация на етническата история действа на подсъзнанието дори по-силно от учебниците. Още повече, че в тях има някаква истина.

На практика всичко това създава своеобразен карабахски психотип: умираме, но няма да си тръгнем. Това е историческата ни земя. А тези турци какво изобщо правят тук?

Попадането на Карабах в съветски времена в административната структура на Азербайджан е не просто историческа случайност, а злонамерено действие на болшевиките (конкретно Сталин и приятелите му Орджоникидзе и Киров), на които им е нужен петролът в Баку. Заради него болшевиките продават арменците в Карс, Понт, Киликия и Карабах.

В Азербайджан нещата са по-сложни. Теорията, че турците живеят на тази земя от сътворението на света, се приветства, но тя все пак е откровено ненаучна. Сега в Баку се твърди еднозначно, че тюркоезичните народа са живели тук винаги и именно арменците са придошлите. Тази дихотомия „местен/придошли“ изобщо е типична за етнически конфликти и с нея на практика не може да се води борба, защото е максимално национализирана.

В съветско време в Азербайджан живее проф. Играр Алиев, който твърди, че населението на Карабах са потомци на древните албанци, които се разделят, когато възниква изборът за приемане на исляма или християнството. Започват да трошат прозорците на апартамента му в Баку, а по улицата се движи под охраната на докторантите си, защото не е достатъчно патриотичен за тълпата. През 1997 година, в годишнината на празнуването на 1300-годишнината от построяването на знаменития манастир Гандзасар в Карабах, той публикува труд, в който нарича местните „така наричаните арменци“, защото според теорията му, това са потомци на древните албанци, а манастирът е построен от тях. Това се представя от него като основа за примирие. Видите ли, това не са арменци и тюрки, а потомци на древните албанци, заради това и трябва мир. Той не намира отклик.

През 2018 г. президентът Илхам Алиев организира ответен ход. На конгреса на управляващата партия „Нов Азербайджан“ той заяви, че страната му „не трябва да забравя историческите си земи“ и да върне Ереван. „Това трябва да стане насока за бъдещата ни дейност, както и сега работим в тази посока. Наши исторически земи са Ереванското ханство, Зангезур и Гейче (Зангезур – е в североизточна Армения, докато Гейче е езеро Севан)“, заяви той. Той допълни, че това „трябва да се знае от целия свят“. Сега, отбеляза Илхам Алиев, в Азербайджан се пишат „солидни научни трудове, снимат се филми, организират се изложби“ за връзките между Азербайджан и неговите исторически земи.

„Следващите години трябва да сме по-активни по въпроса и да провеждаме презентации и изложби в различните страни по света. Защото Ереван е наша историческа земя и ние, азербайджанците, трябва да си я върнем“, подчерта Алиев. Според него именно това е политическата и стратегическа цел на Баку, към която властите трябва поетапно да се приближават.

В Армения никой не претендира към Баку, там историческият вектор е насочен към т.нар „турска Армения“. Киликия чак до Анталия и Средиземно море с Мерсин, Понт с Трабзон и Синоп, историческа Армения с Арарат, Ван, Карс и Ерзерум.

Кино и журналистика

Още един важен инструмент за поддържане на високото равнище на нетърпимост е киното. Тук Азербайджан бие Армения. Само за събитията в Ходжали са създадени 20 филма. От тях най-известният е „Писък“ на Джейхун Мирзоев, сниман още през 1993 г. Основно качеството е под средното, но уверено работят над младежката аудитория, създавайки образ на враг в лицето на арменците и едновременно образ на герои на защитниците на селото.

Да припомним. През февруари 1992 г. арменските части се движат от Степанакерт наизток към село Ходжали, където се разполага местното летище, критично важно за снабдяването. Гарнизонът на Ходжали прекъсва преговорите за излизането на цивилните от него (има и други версии), в резултат на което част от жителите на голямото село излиза извън отрано определените коридори за евакуация и попада под картечниците. Сражението се смята за най-кръвопролитно в историята на войната от 19988-1994 г. и води до големи цивилни загуби, което в Азербайджан днес се нарича геноцид и „Ходжалинско клане“. В Армения това се приема само за един от епизодите на войната.

В Азербайджан пропагандата се води от първата дама Мехрибан Алиева. Преди няколко години тя се опита да организира снимки на пълнометражен игрален филм за събитията в Ходжали, а за основа предлага да се вземе холивудско-босненския филм „В страната на кръв и мед“ с Анджелина Джоли в главната роля и по неин собственоръчно писан сценарий. Смисълът е да се романтизира войната, да се представи през историята на любовта между арменец и азербайджанка (във филма с Джоли става дума за любовта на сръбски войник и босненска девойка) и максимално да се отдалечи от „езика на омразата“. Арменците не трябва да се наричат фашисти в кадрите, но зрителят трябва все пак да разбере кой прав и кой крив. След гледането на филма с Анджелина Джоли у зрителя еднозначно остава впечатлението, че сърбите са морални уроди, но това не се казва в прав текст. Висш пилотаж на пропагандата.

Проблемът със замисъла на Мехрибан-ханъм е, че тя решава да използва като режисьор Емир Кустурица. Той не само отказва, но и демонстративно заминава за Ереван, посочвайки своята политическа позиция. Но идеята първоначално изглежда революционно, защото предлага да се изведе пропагандата на друго художествено равнище.

В Армения не се предприемат подобни опити. Там се опират на общонационалните размисли за геноцида. Именно на тази тема се създават високохудожествени филми (холивудският блокбъстър „Арарат“ на Атом Егоян, италианският „Гнездо на чучулига“, Обещание“ и други). При това ако не може да се направи нищо със звездния „Арарат“, то президентът на Турция Реджеп Ердоган оказва пряк натиск върху италианските сценаристи на „Гнездо на чучулига“, искайки да пренапишат сценария. И постига своето – сценарият е частично пренаписан, в резултат на което се превръща от панорама на геноцида като цяло в частна история на едно семейство.

Друго направление е езикът на пропагандата. Тук превесът е на арменска страна, особено в най-популярната сред младежите среда – музиката. Арменският сегмент на „Ютюб“ е пълен с патриотични песни, клипове и репортажи, при това езикът им е насочен именно към мобилизиране и патриотизъм. Азербайджанците като правило не са споменавани там изрично като врагове, ударението е върху защитата на родината. Като цяло това е историческа особеност на арменската песенна култура.

Както обяснява навремето местен експерт: в Армения няма култ към войната. Дори песните от времената на Геноцида носят нотка фаталност, а не героизъм: дойдоха турците, трябва да се бяга в пустинята.

Азербайджанската песенна и като цяло словесна култура (включително публична риторика и журналистика) е склонна към източна витиеватост. Дори простата информационна бележка изобилства с думи като „нашите доблестни и непобедими войници“, „героичната армия на Азербайджан“, „великите азербайджански войници“ и прочее. На местно равнище такъв подход действа, но в руските и английските преводи изглежда странно и неубедително.

Битовата словесна култура и в Армения, и в Азербайджан отдавна е пресякла рамките на приличието. Още през 1990 година азербайджанската телевизия активно демонстрира старици в черно, които се обръщат към местната младеж: „Деца мои, избийте ги всичките“. В Армения исторически в езика не съществуват понятията „азер“ и „азерер“, те се използват единствено в политически коректната преса от съветски времена. Сега такова понятие просто няма – това са просто турци. В езика се провежда пряка асоциативна линия между османските турци и съвременните азербайджанци. Това значи са същите хора, които извършват геноцид. По-нататъшният избор на поведение е ясен.

Като цяло общата „атмосфера на нетърпимост и ненавист“ (както е прието да се казва Европа) в Южен Кавказ изглежда неизличима. Такива конфликти не се лекуват с прост натиск от световната общност в медиите: да престанат да се обиждат взаимно и ще възцари мир. Това е история на твърде дълъг конфликт, за да се изключи. В това число и в сферата на идеологията и пропагандата.

Превод: В. Сергеев