/Поглед.инфо/ Не само иранската политика, но и цяла Югозападна Азия навлиза в нова ера след сърдечния удар, който миналата седмица покоси и отне живота на 82-годишния Акбар Хашеми Рафсанджани, президент на Иран от 1989 до 1999 г. и герой от Ислямската революция от 1979 г.

В последните четири десетилетия Хашеми, както е популярен в Иран (или „Акулата”, както го наричат враговете му) беше верен на страната си. Малцина са онези, които могат да направят такъв точен портрет на способността му да мимикрира в политиката като проф. Саид Мохамад Маранди, декан на Факултета за изследвания на света в Техеранския университет. Ето какво отбелязва Маранди: „Той бе извънредно умен човек, а също и политически гений. След като се самоопредели като центрист, неговите политически съюзници се смениха. В края на 80-те и през 90-те години левите (по-късно „реформисти”) го мразеха и го заклеймиха като проамерикански либерален капиталист, който мачка бедните. По това време той бе близък до консерваторите (по-късно „принципалисти”), но левите не можеха да му нанесат удар, особено през 80-те, когато той бе изключително популярен.”

Объркахте ли се? Е, накратко това представлява сложната и заплетена иранска политика. Тя не може да бъде разгадана, ако не бъдат разбрани нюансите между принципалистите (които са верни на радикалните повели на революцията) и реформистите (някои от тях днес са част от администрация на президента Рухани, а други замлъкнаха завинаги).

Рафсанджани остана в светлината на прожекторите и след края на своето управление. На президентските избори през 1997 г. той яростно подкрепи реформиста духовник Мохамад Хатами. Самият Хатами стигна лесно до победата и предложи САЩ да се включат в „диалога на цивилизациите”, но както можеше да се очаква, Вашингтон постъпи глупаво и високомерно и отхвърли тази идея. Ето какво пише Маранди за края на 90-те: „Когато Хатами дойде на власт (и изведнъж превключи от ислямски революционен социализъм към либерален капитализъм), хората на Рафсанджани проведоха клеветническа кампания и заклеймиха тогавашния президент като „корен на цялото зло”. В резултат на това, Рафсанджани и неговите партньори – консерваторите (по-късно „принципалисти”) загубиха парламентарните избори.

След това, през 2005 г. дойде Ахмадинеджад и разтресе земята. Рафсанджани отново се яви на изборите и поведе в първия тур, но на втория не можа да се пребори с тежкия популизъм на Ахмадинеджад. Светът и до днес потрепва при спомена за времената на Буш-младши, когато Вашингтон беше на един клик разстояние от това да бомбардира Иран. По този въпрос Маранди пише следното: „Когато се появи Ахмадинеджад с призивите си за социална справедливост, бившите леви, както и Рафсандани и неговите хора бяха тотално отнесени, докато принципалистите твърдо го подкрепяха. На следващите избори Ахмадинеджад би Мусави (човекът на Рафсанджани), но принципалистите постепенно оттеглиха подкрепата си за него (главно заради неговия провокативен език на разделението и заради импулсивните му решения). А когато бяха наложени санкциите, той изпадна в политическа изолация.” И все пак Хашеми „Акулата” бе далеч от това да се превърне в политически труп, пише Маранди. „Принципалистите бяха разделени, а Рафсанджани изигра брилянтен ход, създавайки коалиция между своите хора, реформистите и една от фракциите на принципалистите и така доведе на власт Рухани.”

С няколко думи, от края на първото десетилетие на XXI век Рафсанджани де факто бе най-изтъкнатият оратор в средите на реформистите. На свой ред принципалистите го ненавиждаха. И това често го изправяше срещу самия върховен водач Аятолах Али Хаменей. Стратегията на Али Хаменей се свеждаше до това да играе водещата роля в баланса между лоялните към него принципалисти и внушителния брой „умерени”, които се различават по нагласите си спрямо реформите.

През 2013 г. за президент бе избран Хасан Рухани, отново протеже на Рафсанджани. Видно бе, че плановете най-накрая предвиждаха разведряване на отношенията с Вашингтон, което стана ясно и от сложните преговори по ядрените въпроси, довели до приемането в Съвета за сигурност на Съвместния всеобхватен план за действие по иранската ядрена програма. Както отбелязва Маранди, точно тогава „Рафсанджани отново бе на върха на своята популярност. Но в следващите месеци икономиката навлезе в застой, а САЩ не изпълняваха своята част от сделката. Така Рафсанджани и Рухани започнаха да губят популярност, заради това, че бяха така наивни да се доверят на САЩ на масата за преговори.”

И така, стигаме до момента, в който възниква пословичният въпрос: „Ами какво ще правим сега?” След като техният покровител си отиде, Рухани и неговият екип, където фигурира още едно от протежетата на Рафсанджани, умелият външен министър Мохамад Джавад Зариф, могат да разчитат само на самите себе си. Никой не е наясно какво ще реши новият президент Доналд Тръмп и неговият екип по отношение на ядрената сделка, да не говорим за отношенията между САЩ и Иран като цяло. През тази година в Иран предстоят президентски избори, които са от решаващо значение. За Рухани и екипа му ще бъде меко казано сизифов труд на съберат политическа подкрепа. Най-вероятно принципалистите ще се нахвърлят върху тях с настървение.

Твърде е рано да се правят заключения, но това че Рафсанджани вече го няма, не означава непременно, че следващият президент ще бъде принципалист. И все пак, никой не знае кой ще се заеме с нелеката задача да убеди отявлени принципалисти като Али Акбар Велаяти и говорителя на парламента Али Лариджани да подкрепят Рухани за втори мандат.

Сега, когато Рафсанджани го няма, смело можем да кажем, че хардлайнери като Ахмадинеджад и бившия главен съдия на Иран Мохамед Язди, известен като „Крокодила”, ще се върнат на политическата сцена с пълна сила. Има и още един много сериозен проблем. От голямо значение е това, че миналата година Рафсанджани събра най-много гласове на изборите за 88-членния Съвет на експертите и го оглави. Това е всемогъщият духовен орган, който определя наследника на Аятолах Хаменей. До този момент се смяташе, че гарантирано това ще бъде човек, предложен от самия Рафсанджани. Но вече не е толкова сигурно. Маранди определя ерата на Рафсанджани като преминаване през низ от „възходи и падения на един брилянтен политик”. Но за Иран възходите и паденията вероятно тепърва предстоят.

Автор: Пепе Ескобар
Превод: Антоанета Киселинчева