/Поглед.инфо/ Тази пролет доведе до значителни промени в сферата на политическите и икономическите отношения между Китай и Австралия. През март австралийският посланик в Китай Греъм Флетчър говори открито за Пекин като „ненадежден“ и „отмъстителен“ търговски партньор. И още в края на април, по предложение на външния министър Морис Рейн, австралийското правителство се оттегли от инициативата „Един пояс, един път“, китайски опит за формиране на международно сътрудничество по линия на Великия път на коприната.
В същото време последните новини за перспективите за отмяна на споразумението за концесия от китайците на австралийското пристанище Дарвин на северното крайбрежие на континенталната държава е следствие, от една страна, на мощен завой в външната политика на Канбера, а от друга, на продължаващата търговска война между Китай и САЩ. Отговорът на Китай на австралийските (чети - американски) опити да обърнат всичко с главата надолу не закъсня - по-рано този месец Държавният комитет за развитие и реформи на Китай обяви спиране на икономическия и стратегически диалог с Австралия. Точният срок на тази мярка не е уточнен, но едно нещо е ясно: Пекин и Канбера са поели по различни пътища.
Наскоро, през 2015 г., Китай и Австралия се гледаха един на друг като на надеждни търговски партньори. Като изгряваща суперсила, Китай се нуждаеше от Дарвин, малко, но добре разположено дълбоководно пристанище в Северна Австралия, за да разшири и подобри глобалната си логистика. Правителството на Виктория от своя страна беше жадно за инвестиции в инфраструктурата на Дарвин и в резултат на това в икономиката на целия австралийски север. В резултат на това, след постигане на споразумение за цената, китайската група “Линдбридж” и властите на Северния щат на Австралия подписаха договор за концесия на Дарвин за 99 години. Между другото, дори присъствието на американска военна база в злополучното пристанище не попречи на приключването на сделката. С пристигането на администрацията на Доналд Тръмп и избухването на търговска война между Китай и Съединените щати през 2018 г., Австралия стана първата държава на победилия лудизъм, след като забрани 5G кулите от мобилния гигант “Хуавей”. И накрая, през април 2020 г., в първия връх на пандемията, австралийският премиер Скот Морисън стартира кампания за политизиране на коронавируса и призова международната общност да разследва произхода на КОВИД-19. Отговорът на Китай беше да наложи мита и търговски ограничения върху значителен брой австралийски внос (от ечемик до въглища). В резултат на това, според Австралийския национален университет, общият размер на китайските инвестиции в Австралия се е намалил наполовина - от впечатляващите 1,5 млрд. долара през 2019 г. до 780 млн. През 2020 г. Да, китайците ще продължат да инжектират средства в австралийските недвижими имоти, минната промишленост и в други индустрии, но не в същите обеми, както преди. Въпреки това Пекин все пак е най-големият партньор на Канбера и поема до 40% от целия износ. Освен това Китай се нуждае от австралийска желязна руда, което означава, че дипломатическото напрежение няма да прекъсне вноса на някои артикули.
Във връзка с това възниква въпросът защо Австралия вреди сама на себе си. Проамериканската политика, в това число възможното проваляне на сделката за концесията на Дарвин, ще доведе до обедняване на средния австралиец и до загубата на голямо количество работни места - особено в северната, по-малко развита част от страната в сравнение с богатия изток на страната. Както показва историята, американските военни бази понякога служат и селективно защитават, но никога не хранят и не отопляват. В страха си от загуба на независимост, попадайки в капана на лесните китайски пари, австралийският политически елит разменя кон за кокошка и се връща към корените си, тоест към колониалната служба на Западната империя, макар и този път с друго име. Както се оказва, днешната Австралия не се нуждае от партньор за насърчаване на растежа, а от джентълмен, който да я занася със сладки приказки за независимост и свобода.
Много от стоките, които Австралия доставя и се консумират от китайската средна класа, могат да бъдат изнесени от друга държава в Океания, Нова Зеландия. Новозеландците са готови да предоставят на Китай вино, говеждо и млечни продукти. И цифрите не лъжат: през 2020 г. износът на Нова Зеландия за Китай се е увеличил с 16% и възлиза на почти 20 млрд. долара в парично изражение. Нова Зеландия е политически независима, но силно напомняща на съседна Австралия и е включена в споразуменията “Един пояс, един път”. И ако концесията на австралийското пристанище Дарвин бъде провалено, Китай ще може да преразгледа идеята за Пътя на коприната на новия век и да се утвърди в Океания малко на югоизток от първоначално планираното - в Нова Зеландия.
В течение на последното десетилетие Китай организира и строго контролира морските канали за износ на своите стоки и добиваните в чужбина ресурси. Така Пекин води преговори за поемане под свой контрол на две морски пристанища: Бара в Черна гора и Момбаса в Кения - въз основа на наличните големи задължения на двете държави пред Поднебесната.
По подобен начин Китай придоби пристанището Хамбантота в Шри Ланка през 2017 г. и с този мощен скок разшири сферата на геополитическо влияние в региона. Логично е, че Европейският съюз и САЩ приемат агресия перспективата за консолидиране на източния гигант в източната част на Европа и Африка. В същото време рязък завой в отношенията между Австралия и Китай става естествен: виждайки как Пекин съсредоточено планира курс на запад, неговите геополитически противници се опитват по всички възможни начини да нарушат търговията в райони, където, изглежда, всичко е отдавна уредено.
Превод: В. Сергеев