/Поглед.инфо/ У мен възникнаха различни мисли за Китай. Съответно, сега ще се опитам да ги изложа.
На първо място, за стратегията на Китай. Ако опишете същността ѝ от марксистка гледна точка (може би именно тя е доминираща при Дън Сяопин), тогава тя се гради върху това, че има два фактора на производство: труд и капитал. САЩ (използвайки модела от Бретън Уудс) монополизираха втория, Китай реши да разиграе първия. Използвайки почти неограничения ресурс на евтината работна ръка.

Този трик беше успешен (благодарение на кризата на 70-те години на Запад и страха му от СССР) и Китай започна активно да расте. След което у него възникна естествена мисъл - да стане втори (след САЩ) бенефициент на финансовата глобализация. Тази мисъл се появи дори на Запад (прословутата идея за Г-2), но стана възможна да се реализира едва след като откровеният „червен“ комунист Цзян Цзямин беше заменен от „Комсомолеца“ (четете либерал) Ху Дзинтао. И той започна съответната работа върху „конвергенцията“ на САЩ и Китай (като се започне, разбира се, с икономиката).

И в един момент стана ясно, че тази програма не може да бъде изпълнена. Въпросът е защо? Няма да го обсъждам тук, имаше икономически и идеологически причини за това. Но, според мен, основната практическа причина е , че и двете страни държат твърде много средни пръсти в джобовете си. И за да продължи тази програма, трябваше да се направят твърде много отстъпки. А китайците бяха първите, които направиха тези отстъпки, което техните елити не харесаха. Което струва на Ху Дзинтао сериозни проблеми, по-специално след прекратяването на мандата му на председател на КНР и генерален секретар на ККП, той не беше назначен за началник на Централния военен съвет на КНР.

Но ето един основен момент! Не че Ху Дзинтао се е „продал“ на САЩ и/или е искал да „продаде“ Китай на Съединените щати. Работата е там, че той изрази някаква глобална политическа линия, която в началото изглеждаше доста привлекателна, но с времето се оказа, че това не е възможно. По обективни и субективни причини. И тъй като Ху Дзинтао (и целият му екип) не можа да се откаже тази линия, въпросът беше само към кой модел може да се премине.

Си Цзинпин дойде начело на КНР като откровен националист и представител на военните кланове. Това е естествено. От глобализма махалото винаги се люлее в обратна посока, тоест в посока на укрепване на регионалните сили. Единственият проблем беше, че китайската икономика вече беше твърде зависима от външните пазари, а преходът към вътрешните изобщо не се получи (обясних тази ситуация преди много години). Нещо повече, опитите на Ху Дзинтао да разрешат проблема с американски рецепти (емисионна подкрепа на вътрешното търсене) заложиха бомба под китайската икономика, която тепърва ще избухне.

Съответно, Cи предложи различна концепция - алтернативна на глобализация на долара, концепцията “Един пояс - един път”. И тук се оказа, че само икономиката не е достатъчна за изграждането на истински глобален модел, все пак има нужда от идеология, въз основа на която може да се изгради концепцията за „меката сила“. СССР през 30-60-те години на миналия век беше силен не само с икономиката и военната си сила, но и с идеологията на социалната справедливост, която игра основна роля. Именно отказът да се развие тази идеология през 70-те години (на първо място, подписването на Заключителния акт на срещата в Хелзинки през 1975 г.) доведе СССР до поражение.

Глобалната икономическа криза, която вече започна, всъщност обхваща всички концепции на глобализацията. Просто защото се оказа, че реалното съвкупно търсене (без стимули) не осигурява себестойността за глобализационната инфраструктура. И трябва или да се върнем към концепциите от 30-те години (със съответните технологии), или да се извърши преструктуриране към нова концепция - ограничена глобализация.

Същността ѝ е, че глобалистичните технологии (икономически, финансови, информационни, идеологически) трябва да се прилагат в ограничените територии на макрорегионите. Или иначе казано, на териториите на валутните зони. Това значително ще намали разходите, от една страна, и от друга, за да се избегне най-мощната технологична деградация, която човечеството може да очаква след изхода на тази криза („последната криза на капитализма“). Проблемът е, че Китай днес няма идеологическа основа за изпълнението на тази програма.

Теоретично, по отношение на политическата и икономическата „тежест“, има четири „тежки категории“, които могат да изтеглят собствените си зони: САЩ, Русия, Индия и Китай. Освен това зоната на Индия практически съвпада със самата Индия, така че няма проблеми с идеологията. САЩ ще се върнат към концепциите от 50-те-60-те години: „ние сме най-силните, най-богатите, най-свободните, присъединете се към нас“. Дали ще им повярват или не е отделен въпрос, настоящите САЩ и личната свобода са две съвсем различни неща, които не са напълно съвместими. Все пак, нека да видим дали Тръмп може да поправи това. В Русия всичко е ясно, ще гради ислямски или православен социализъм. Но какво да кажем за Китай?

Китай е в състояние да асимилира. Но да преговаря и споделя ... И освен това да предложи идеологическа основа за това ... И ако не успее да представи подходящата концепция, той или ще се ограничи до границите си (с всички проблеми, включително технологични и военно-политически), или ... Или ще трябва да помоли някой да разработи подобна концепция. И този „някой“ трябва да стане много дългосрочен партньор на Китай. Нещо повече - по редица отношения и да не е младши.

Не виждам никого, освен Русия. Но как да се направи това е богата тема, но не за тази статия. Мисля, че скоро ще се върнем към тази тема.

Превод: В. Сергеев

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели