/Поглед.инфо/ Както почти всичко ново, интересно и вълнуващо в моя живот, Корея влезе в душата ми през книгите. Всяко лято изкарвах ваканцията в къщата на баба, където по цял ден тичахме свободно из улиците и градините, а когато ставаше много горещо навън се скривахме на прохладния таван и ровехме из прашните сандъци и кашони, за да открием някой шарен шал, забравен гердан или друго съкровище, което бързо влизаше в употреба в игрите ни.

Един ден се бях скрила в уютното ми убежище, и пазейки тишина, се отдадох на тършуване из мамините ученически спомени. Пожълтялите тетрадки, изписани с красив почерк и разпокъсаните учебници с подчертавани редове, бързо ми омръзнаха и почти се бях отказала, че ще намеря нещо интересно, когато измъкнах една внимателно увита книга. Върху твърдите зелени корици се виждаше красива илюстрация и надпис на руски език „Трите подаръка. Корейски народни приказки”. Докато отварях книгата, на пода изпадна едно листче със старателно изписани и украсени думи – страната на утринната свежест. Тези 4 думи все едно ме пренесоха в приказка – имах чувството, че свеж полъх премина през прашния таван и донесе мирис на цветя. Зачетох се в приказките и започнах да съпреживявам с героите – малкия Чон Дон и неговата вълшебна четка, силния Чансу, красивата Ок Нан и бедния момък, който заради привързаността към майка си не могъл да се върне в Небесния свят и да живее с феята, чието наметало откраднал... До края на лятото всичките ни забавления се въртяха около пресъздаване на една или друга приказка и довеждането й до щастлив завършек. А когато училището започна отново, успях да видя с очите си цветовете на утринната свежест. Беше 1988г. и откриването на олимпиадата в Сеул ме зашемети – красотата на костюмите, изящните движения на танцуващи момичета, непознатата тържествена музика и ярките цветове, които са се запечатали и до днес в съзнанието ми.

Години наред Корея влизаше в живота ми по най-различни начини – с прекрасната игра на отбора си на световното първенство по футбол през 2002г, или пък с шампионатите по Стар Крафт, които гледахме с приятели на запис, наредени около малък монитор.

Преди десетина години, по време на обучение в чужбина, съдбата ме срещна с Ан Юн Джунг - корейка, с която споделяхме неволите от разлъката с родината. Аз намирах утешение в българските народни песни, а тя – в корейските сериали. И някак естествено, тя се увлече по нашата музика, а аз влязох в света на корейските драми. По правилно, бях въведена в него – с подробни обяснения за традициите и културата, за етикета и отношенията между хората, за предразсъдъците и стереотипите. Бях привлечена с толкова любов, че нямаше как да остана безучастна. И с всеки изгледан сериал нарастваше и любопитството ми към тази страна. А с всяко ново знание идваше и възхищението ми. О, каква близост почувствах с този народ, когато разбрах за създаването на хангъл, корейската азбука. Нима и ние не сме добили кирилицата в желанието си за самоутвърждаване като нация, нима висша ценност на българите през вековете не е било образованието?

Потънала в историята на Чосон, размишлявах върху тази уникална обществена структура, където учените са водеща сила, а политическите фракции са обединени около различни философски школи. По същото време, в Европа започва Реформацията, а Османската империя продължава да разширява владенията си и да налага чуждата си религиозна и държавна традиция. Тъжни за нас, българите, са тези исторически паралели, но те ми бяха отправна точка при разбирането на различното в културата и развитието, и се превърна в навик поставянето на иначе далечни и почти приказни събития от корейската история в хронологията на европейската и българска действителност. По-късно имах щастието да посетя конференция, на която се разглеждаха японската окупация на Корея и турското робство в България, и макар времевите рамки да са различни, това сравнение ми донесе едно по-дълбоко разбиране за корейския народ и засили интереса и чувството ми за близост.

Времето си течеше, изгледаните сериали се трупаха, самотата и невъзможността да споделям с други хора интереса ми към Корея ставаха все по-обременяващи, а нуждата да научавам още и още нарастваше. Да се обърна към изучаването на корейски език беше незибежно и напълно закономерно. И още веднъж Съдбата ме погали, когато в България беше открит филиал на Институт „Седжонг” и аз най-накрая получих своята „корейска” общност. Трудно могат да се опишат ентусиазма, въодушевлението и искрената ми радост. Дадох си сметка, че изведнъж моята корейска картина стана пълнокръвна и многоцветна. Към прекрасните фотографии от улиците на Сеул, оризовите поля, традиционните къщи и красивите ханбок костюми, с които всяка сутрин започвах деня, отваряйки компютъра си, се добавиха множество разноцветни листчета с думи, залепени върху предмети из цялата къща. От онзи недоверчив насмешлив поглед, с който околните посрещаха моите неизменни препратки към Корея, настроението се смени на любопитство, и даже децата ми започнаха да се упражняват в писането на тази нова, непозната азбука. И споделянето на нещата, които ме вълнуват, стана лесно, забавно и удовлетворяващо. А тези неща са толкова много...

Едно от най-учудващите ми открития през годините, беше за това колко малка всъщност е Корея. Да, това е домът на най-познатите марки за електроника; да, това е един от азиатските икономически тигри и член на Г-20, населението е към 50 милиона, а Сеул е сред най-големите мегаполиси в света. Но дори човек да има достатъчно обща култура и без проблем да може да намери Южна Корея на картата, някак му убягва тази дребна подробност, че по територия е с около 10 хил. кв. км по-малка от България. И там неслучайно всяко кътче земя внимателно се оползотворява, бидейки дом на десетки милиони, и то дом, който те грижливо пазят и обичат. В България, опазването на природните и историческите богатства е залегнало по-скоро в правителствените документи, докато в Корея това съществува като ценност в общественото съзнание. Любовта, с която корейците се отнасят към родината си се вижда навсякъде - от уютно поставените дървени парапетчета и удобни стъпала по планинските пътеки през запазените архитектурни образци, до съградените наново прекрасни дворци, пострадали от японската окупация.

Често ми казват, че към Корея се отнасям като влюбен, който не спира да говори за любимата си и я слага на пиедестал. Но истинската любов е възможна само когато има истинско познаване, разбиране и приемане. Лесно е да се обича красивото, лесно е човек да е горд с победите, но това е само едната страна на медала.

Зад шумния, цветен и завладяващ свят на к-поп групите и развлекателната индустрия се крият съдбите на стотици деца и млади хора, които тренират и репетират денонощно, до припадък, години наред с надеждата да станат известни. И в тази машина за месо, потъват не един и два живота, които не успяват да изминат пътя до върха и просто си отиват от този свят. Не случайно статистиката нарежда Южна Корея сред първите в света по самоубийства. Зад високите лъскави небостъргачи и лукса на престижните квартали, се намират бедни къщички и дори те са трудно постижими за много хора. Зад пълните бляскави витрини на магазините, зад грандиозните строежи и проекти, зад икономическото чудо стои труда на милиони обикновени хора, които живеят в състояние на перманентно състезание с другите и работят самопожертвователно в условията на една строга корпоративна култура. Не звучи като свят, в който всеки ще иска да попадне и ще успее да оцелее, нали? И въпреки това, този народ продължава да работи и да се развива - с гордост, грижа и обич и неподдаващ се на трудностите дух.
Корея е преживявала не една и две сътресения и кризи. Но начина, по който хората реагират на тях, показва силата им като общност. Когато тежката финансова криза от 2007 г. застигна Корея, правителството помоли гражданите си да помогнат, и започна една кампания, която за мен е без аналог в съвременния свят. Точно тези, които са най-силно пострадали от трудностите и водената политика, всеки един гражданин, дава на държавата си – жени се разделят със сватбените си и наследствени накити, спортисти даряват златните си медали и трофеи, дори малки златни талисмани са предадени в името на общото благо. Такава кампания ние помним за построяването на храм-паметника „Александър Невски” след Освобождението, но сега, в наши дни, този начин на мислене ни е чужд, стряскащ и ужасно далечен. А у мен предизвиква сълзи в очите.

Такава е моята Корея – красива по външност и по душа, топла и гостоприемна, като моята корейска учителка и нейното семейство; шарена като украсите по покривите на дворците; затрогваща, като мелодията на песента Ариранг, която хваща за гърлото; непозната, като храната, която опитвам в корейския ресторант; омагьосваща, завладяваща и приканваща.

Всяко пътуване започва с една малка крачка. Моето пътешествие започна преди много години с боси крачета в един летен ден. И с топлината на обичта, с богатството от натрупаното знание, с любопитството към всеки нов урок, песен, филм, книга, аз продължавам с широко отворени очи и открито сърце своя път към Корея и към себе си.