/Поглед.инфо/ Под влияние на Ибсен в обществото се зароди спор дали не е чудесно човек да се самоубие. По-мрачните ни съвременици дори твърдят, че ако някой си пръсне мозъка, не трябва да казваме: "Горкият човек!", защото такава личност е достойна за завиждане - тя си е пръснала мозъка именно поради изключителността на този мозък.
Г-н Уилям Арчър стигна дотам, че да си представи златния век осеян с улични автомати, чрез които да се самоубиеш за едно пени. Тези съждения ме настроиха враждебно към всички, които наричат себе си либерали и човеколюбци.
Самоубийството не е просто грях. То е най-големият грях. Няма по-страшно злодеяние от това да откажеш да дадеш клетва за вярност към живота. Човекът, който убива себе си, всъщност убива всички хора и от негова гледна точка може да се каже, че помита света. Действието му е по-лошо /символично казано/ от акт на изнасилване или взривяване на цяла сграда, защото то унищожава всички сгради и обижда всички жени.
Крадецът се задоволява с диаманти, самоубиецът - не. Именно в това е престъплението му. Той не може да бъде подкупен дори с бляскавите камъни на Небесния град.
Крадецът прави комплимент на откраднатото. За разлика от него, самоубиецът обижда всичко на тази земя, като не го открадва. Той осквернява всяко цвете, като отказва да живее заради него. В космоса няма нито едно създание, срещу което да не е подигравка такава смърт.
Когато самоубиецът увисне на дървото, листата могат да окапят от яд, а птиците да отлетят разярени. Обидата е еднакво голяма за всички.
Е, може, разбира се, да има патетични, прочувствени оправдания за случилото се. Такива се намират и за изнасилванията, и за взривяванията на сгради. Стигне ли се до чистия разум и смисъл на нещата, ще открием много повече рационалност в погребението на кръстопът или изгарянето на клада, отколкото в автоматите за самоубийство на г-н Арчър.
В отделното погребване на мъртъвците-самоубийци е имало дълбок смисъл. Престъплението на такива хора е уникално по рода си, защото прави невъзможни дори престъпленията.
Неотдавна прочетох дълбокоумните брътвежи на някакъв свободомислещ философ, който твърди, че самоубиецът не се различава от светеца. Очевидната погрешност на изявлението му всъщност внася яснота.
Самоубиецът е противоположност на светеца. Светец е този, който е така загрижен за нещо извън себе си, че забравя мисълта за собствения живот. Самоубиец е този, който се интересува толкова малко от всичко извън себе си, че не иска повече да го види.
Първият търси началото, вторият търси края. С други думи, мъченикът е благороден /колкото и да отрича света и да кълне човечеството/, защото в края на краищата признава основната връзка с живота - той поставя сърцето си извън себе си, умира, за да живее другият.
Самоубиецът е жалък. Той е най-обикновен съсипник, защото съсипва вселената духовно. Сега се сещам за кръстопътя, за кладата и за странния факт, че християнството е проявило такава безмилостност към самоубийството, макар и силно да е окуражавало мъченичеството.
Към християнството са били предявявани обвинения /не съвсем безпочвени/, че е довело аскетизма и мъченичеството до отчайващи крайности. Ранните християни мъченици говорят за смъртта със зловеща радост.
Те оскверняват красотата на тялото и предвкусват с наслада мириса на гроба. На мнозина това се е струвало възхвала на песимизма. Кладата на кръстопътя, обаче, е показвала отношението на християнството към песимистите.
Християнското отношение към мъченика и самоубиеца се различава от ученията на съвременния морал. То не може да бъде подложено на степенуване. Не е като да сложиш една черта и самоубиецът от екзалтация да падне връз нея, а този от отчаяние да остане извън нея.
Християнството със сигурност не вижда в самоубийството мъченичество стигнало твърде далеч. Християнството е за мъченичество и против самоубийството - тези две неща са толкова отдалечени, колкото адът и раят.
Мъченикът се отказва от живота, но дори сухите му кости носят изцеление на цели градове, нападнати от чума. Самоубиецът се отказва от живота си, но дори прахът му осквернява света на неговите събратя.
Из "Ортодоксия" на Джилбърт Кийт Честъртън