/Поглед.инфо/ Властта е конкуренция на отделни малки организирани групи, властови групировки. Тези групи могат да се преплитат по сложен начин и на пътя на формалния вертикал на управлението могат да се срещнат представители на различни групировки. Ако управленската линия не е съгласувана, то тя „умира”, а ако е съгласувана, то ще се реализира повече или по-малко успешно.

Така че, ако при смяната на президентите, ако всичките са под егидата на една елитна групировка (в случая на САЩ - транснационалните финансисти), промяната засяга през кого ще преминат бюджетните потоци (условно Boeing или Lockheed), но не засяга стратегия за страната. Точно както при нас, смяната на Чубайс за Задорнов, Задорнов за Кудрин и Кудрин до Силуанов не засяга политиката на Министерството на финансите. Е, или Игнатиев с Набиулина... Но само когато се появи мисълта на поста председател на Централната банка да се постави Глазиев и паниката започна. Защо?

Отговорът е много прост. Глазиев не принадлежи към групировките на властта, които се контролират от транснационалните финансисти („Фининтерн”). Смяната на Игнатиев с Набиулина не променя либералната политика на Руската Централна банка, а виж, появата на Глазиев е съвсем различна картинка. Всъщност картинката е подобна на тази в САЩ. От времето на Рейгън (и в известен смисъл дори по-рано, след като Никсън подаде оставка) американските президенти са изцяло подчинени на световния финансов елит (те при това самите те не влизат в него, бивайки само високопоставени членове на съответните властови групировки) и следователно нищо не се е променяло в политиката на САЩ. Въпреки че тук има детайли, например, Буш (старши) има съвсем различен подход към СССР от този, който по-късно е приложен от администрациите на Клинтън (сега към в Русия). Но това е тактика. Но стратегията...

Вече Обама не бе съвсем представител на финансовите кръгове. По-точно той, започвайки с втория си мандат, започна да проявява известна самостоятелност (2001 г. – „делото Строс-Кан”, 2014 г- спирането на емисиите във Федералния резерв), която струва скъпо на финансистите. Но с идването на Тръмп нещата станаха дори още по-лоши. За това, че алтернативния на финансистите елит в САЩ започна да надига глава (в условията на отсъствие на икономически ръст, чието постигане финансистите не са способни), аз писах още след междинните избори в САЩ на 4 ноември 2014 г. (говорих за това на Дартмутската конференция, която се състоя тогава на 4 и 5 ноември).

Тръмп все още го нямаше, но очарователната победа на републиканците ме накара да се замисля и тогава казах, че американските национални елити, насочени към спасяването и подема на реалния сектор на тази страна, са готови да номинират своя кандидат за президент и той дори може да спечели изборите. Имаше поне двама кандидати - Тръмп от републиканците и Сандърс от демократите, но вторият не успя да преодолее върхушката на собствената си партия, корумпирана от Клинтън. И Тръмп спечели.

В резултат на това той започна бавно, но сигурно да променя курса на американския държавен кораб, от курса, към който финансистите от няколко десетилетия го направляваха, до съвсем различен. Въпросът не е, дали той е луд милиардер, че той е слон в политическия стъкларски магазин, че е тромав и т.н. Всички тези епитети, между другото, са предимно от либералните медии, които на първо място като всички медии не разбират от нищо и на второ не са създадени да предават информация на народа, а да му вменяват (на народа) „единствената правилн” политика на финансистите. В крайна сметка, ако демокрацията е властта на демократите, тогава либерализмът е властта на финансистите и няма нужда да забравяме тази основна истина.

Да, на Тръмп му е тежко, че те постоянно пишат лоши неща за него, да, той трябва да се бори срещу саботажа дори в собствената си администрация (и как иначе, ако две поколения длъжностни лица са отгледани именно от финансистите?), Но той работи и се бори. И, очевидно, печели. Така че той вероятно ще слезе в историята на САЩ като национален герой, който успя да спаси страната от господството на космополитните финансисти. Освен ако, разбира се, в хода на борбата си срещу Тръмп не разбият САЩ на парчета. Вероятността от такъв сценарий е малка, но въпреки това я има.

При всеки случай трябва да си дадем сметка, че стратегията на Тръмп има малко общо със стратегията на САЩ от предишните десетилетия. Той се бори срещу СТО, той се бори срещу глобализацията и той в края на краищата се опитва да направи долара национална, а не международна валута. И тук нашите интереси съвпадат напълно с неговите и това трябва да се има предвид. И не трябва да произнасяме смешни мантри, че „президентите на САЩ си идват и отиват, а политиката остава”. В нашия случай, политиката се мени!

Превод: В.Сергеев