/Поглед.инфо/ (*) Реч пред международна онлайн конференция за многополярност, проведена на 29 април 2023 г.

Вярвам, че многополярността е най-основното и най-истинското демократичното искане на нашето време.

Щастлив съм, че принадлежа към малцината, които от 30 години се борят за многополярност. Вече организирахме две големи международни конференции в Атина през 1993 г. и 1995 г. срещу „новия световен ред“ на Джордж Буш, като поискахме премахване на санкциите срещу Сърбия, Ирак, Либия и Куба. Участниците в тях бяха с различни идеологически ориентации като Мишел Пабло – бивш секретар на IV Интернационал, Егор Лигачов – номер 2 в КПСС и Рамзи Кларк – бивш генерален прокурор на САЩ, но изразиха съгласие в наложителната необходимост от създаване противовес на еднополярността. Години по-късно, когато изготвяхме призив, който щеше да се превърне в манифест на Европейската радикална левица по време на европейската дългова криза (преди да бъде предаден), отново говорихме за необходимостта от „многополюсна“ Европа (https:// www.defenddemocracy.press/common-appeal-for-the-rescue-of-the-peoples-of-europe/ ).

Това е причината да съм много щастлив, защото ако през 90-те години търсехме и привличахме шепа хора, днес идеята за многополярност приобщава голяма част от човечеството.

През последните три десетилетия видяхме какво означава еднополюсен свят: курс към тоталитарна глобална диктатура на международния финансов капитал, на Съединените щати и „колективния Запад“ – ситуация, предсказана от Карл Маркс в неговата Grundrisse („Основи на критиката на политическата икономия”) и до известна степен съответстващо на понятието за свръхимпериализъм, предложено от Карл Кауцки.

Видяхме какво означава еднополюсността за разрушаването на социалната държава и на всяка идея за независимост и суверенитет в бившите „социалистически“ страни, в резултат на реставрацията на капитализма там.

Видяхме го в бруталността, отприщена от армиите на НАТО в Югославия, по-широкия Близък изток, части от Африка или в Палестина и Ливан след разпадането на Съветския съюз. След 1991 г. огромна част от света беше просто превърната в руини.

Видяхме го в систематичното унищожаване на социалната държава на самия Запад, започвайки с „разрушаване“ на Гърция с помощта на финансови, политически и идеологически „оръжия“, след 2010 г., чрез пилотна програма, която все още действа, за унищожаването „националната държава” или по-точно – на нейните функции за социална и национална защита и всички включени в нея демократични елементи.

Видяхме го и в общия напредък на постмодерния тоталитаризъм на Запад (а също и в едновременното повторно появяване на някои по-„традиционни“ форми на крайната десница).

Видяхме го във влошаването на всички други проблеми на планетата – нашият общ дом и в нарастване вероятността от ядрено или екологично унищожение на човечеството.

Видяхме го и в експлозията на неравенствата, както вътре, така и между държавите.

Ето защо смятам за положителен процесът, в който много наблюдатели, включително от западните елити, стават все по-убедени: Съединените щати и „Колективният Запад“ – тоест инструментите на Империята на финансите, нямат повече средства, не могат да налагат господството си на планетата. Ако преди са имали такава възможност, днес вече я нямат. Икономическият възход на некапиталистическа страна като Китай и на други икономически сили от Юга, военното завръщане на Русия, постоянната и героична съпротива на сърбите и на народите от арабския и мюсюлманския свят, на иракчаните, на Хизбула, на палестинците, на народите на Йемен, Сирия и Афганистан, отхвърлиха възможността на империализма да налага властта си. Борбите на работническата и народните класи в самия Запад също са пречка пред стремежа на капиталистическите елити към световно господство, незаависимо че обхватът на тези борби, за съжаление, е ограничен от корупцията на политическите и профсъюзните лидери, които се отъждествяват с империализма, както и от масивната проимпериалистическа пропаганда и безпрецедентен контрол над почти всички медии, упражняван от десетилетия.

Обективната липса на възможност глобалният капитализъм да наложи господството си на планетата, е необходимото – макар и все още недостатъчно, условие за преминаване към ситуация на многополярност. От друга страна, мултиполярността сега изглежда необходим преходен етап, ако искаме да вървим към дълбоко демократичен свят, свят, който би намалил неравенствата, както вътре в държавите, така и между тях, поставил производителните сили и технологиите в услуга на човека; свят, който ни води към цивилизация на хармонично съжителство с природата: това, което Уго Чавес нарече социализъм на 21-ви век.

Важно е да се подчертае диалектическата връзка между борбата срещу световната западна диктатура срещу „еднополярност” и за „многополярност” с борбата за нова превъзходна човешка цивилизация. Първо, защото не трябва да се справяме само с еднополюсността, тоест със стремежа на САЩ и големия финансов капитал да доминират над света. Ние също се нуждаем от нова култура, за да се справим с огромните проблеми на нашия свят. Имаме нужда от нова цивилизация, която ще промени структурата на потребление от индивидуално към колективно; което ще постави под обществен и международен контрол ужасните технологии, които се разработват сега, технологии, които ще определят самото бъдеще на човечеството, дори самото ни оцеляване като вид. Такива технологии не могат да останат под контрола на ограничени малцинства с богатство и власт без да отчитаме значителните рискове. Имаме нужда от задълбочена демократизация на нашите общества, не в смисъл на въвеждане и имитиране на западна, до голяма степен, псевдодемокрация, а в смисъл на реално участие на работниците и гражданите, ако е възможно, във всички решения, които ги засягат, със система на общо самоуправление на всички нива и социална собственост и управление поне на най-големите производителни сили. Стратегически, ние не се нуждаем от система на свръхконцентрирана власт (диктатура на малцината), а от общество с разпръснат интелект, способно да напредне колективно към по-висша форма на цивилизация и да позволи това, което Маркс нарече преход от праистория към история на човечеството.

Някои хора ще кажат, че всичко това изглежда много „утопично”, а не реалистично като цел, особено в светлината на краха на съветския „социализъм”. Първо, този „социализъм“ не беше толкова „социализъм“. В най-добрия случай това беше първа стъпка към посоката на такова общество. Второ, още по-нереалистично и утопично е да вярваме, че човечеството е жизнеспособно, устойчиво със сегашните си начини на организация и доминиращи идеи.

Нуждаем се и ще се нуждаем още дълго време от система от пазарни механизми, но имаме нужда също така – и енергийната криза е очевиден пример за тази потребност, от система за планиране икономиката на национално, регионално и глобално ниво; защото ако оставим управлението на националната и световната икономика на (не толкова) „невидимите сили на пазара“ това означава насочване към множество нови глобални бедствия. Защото ако шепа лица – собственици и мениджъри на няколко финансови фонда и мултинационални компании развиват повече и все повече способността си да контролират човешката ДНК, генома на растенията и животните, човешкия ум и тяло, химическата среда и климата на Земята и могат да решават бъдещето на човечеството и дори неговото оцеляване, това е неприемливо и почти сигурно води до катастрофа.

Еднополярността е победена и продължава да бъде побеждавана всеки ден. Това е необходимо, но не е достатъчно условие, за да преминем към един по-добър свят. Първо, както вече казах, трябва да разгледаме и описаните проблеми. Трябва да го направим и поради друга причина. Колективният Запад може да няма средствата да наложи своята диктатура на планетата, но има средствата да унищожи човечеството в усилията му да не загуби господството си. Глупаво е да залагаме на псевдо-рационалността на капитализма да ни спаси от тази възможност.

Чрез разработване на по-обща визия, обхващаща нуждите не само на Изтока и Юга, но и на западните народни класи, може да се надяваме да намерим съюзници в самия западен „лагер“. И появата на такива съюзници е от стратегическо значение, ако искаме да избегнем плъзгането на колективния Запад към по-тоталитарна структура, способна да доведе до глобална катастрофа като „Партията на войната“, „Черния интернационал“ вътре в Запада .

За съжаление дори собствените ни умове не са в крак с реалността. Все още често мислим от гледната точка на миналата човешка история, включително Първата и Втората световна война. Но след 1945 г. просто няма възможност да спечелим световна война; има възможност да заличим целия живот от лицето на Земята. След 1960 г. обективно пред човечеството се поставя и нов въпрос. Ако човечеството трябва да продължи да развива своите производителни сили, кои са те?

Навлязохме в коренно различна ера от човешката история. Нашето политическо мислене трябва да има предвид горните фактори, както и факта, че сме достигнали и вероятно сме надхвърлили физическите граници на планетата. Ние замърсяваме околната среда и унищожаваме климата на Земята с голяма скорост, необратимо, като по този начин излагаме на непосредствена опасност самото оцеляване на висшите форми на живот на Земята.

Съпротивата на Изтока и Юга срещу престъпния колективен империализъм на Запада е необходимото условие за запазване на човешката цивилизация и бъдеще за човечеството. По това няма съмнение. Но в същото време, дори да избегнем опасността от ядрени оръжия и други средства за масово унищожение, конфликтите Изток-Запад и Запад-Юг, ако се проточат за неопределено време без решаващ въпрос, най-вероятно ще доведат до екологична катастрофа, ако не и до климатичен холокост. За съжаление много малко хора – дори между нас, разбират това.

Западът вече не може да спечели нито Изтока, нито Юга. Но Изтокът и Югът не могат да спечелят срещу Запада. Ето защо критично важно за спасяването на човечеството е появата на популярни движения в самия западен свят. За съжаление различни субективни и обективни сили работят срещу такава поява. Самият империализъм прави всичко възможно, за да попречи на подобни движения, като помага на проамериканската проимпериалистическа псевдолевица от типа на Сорос (специализирана в „човешки права“, но не и в социални и национални), или на форми на класически крайнодесни тенденции. Тези течения – постмодерната псевдолевица на Сорос (следвайки идеите на Фукуяма) и крайната десница, подкрепяна от фракцията на Нетаняху и следваща програмата на Хънтингтън за цивилизационни войни, използват противоположни методи и идеологии (търсенето на „щастлива глобализация“ за първата група, национализъм – на потисниците, а не на потиснатите – за втората) за постигане на същата цел: защита на съществуването на капитализма в САЩ и на планетата. Тези две тенденции на пръв поглед изглеждат противоречиви. Всъщност те се допълват.

Съпротивата на Русия и Китай, на нациите от мюсюлманския и арабския свят, от Африка и Латинска Америка е абсолютно необходима за противодействие на западното капиталистическо варварство, но не е достатъчна сама по себе си за изграждането на нов демократичен световен ред. За това се нуждаем от съюз на потиснатите нации и класи по света (на Изтока и Юга) с потиснатите класи (и дори нации до известна степен) на Запада.

За да се изправим срещу унищожението от ядрени и екологични опасности, трябва не само да се противопоставим на западния империализъм, но и да развием алтернативна визия, която да ни позволи да намерим резонанс в самия западен свят, по-специално сред неговите популярни класи и радикални интелектуалци, които обективно са стратегически съюзници на Изтока и Юга; а трябва да станат и техни съзнателни съюзници. Такъв съюз и само такъв съюз може да постави основите на коренно различен световен ред. Да разчитаме, че западната крайна десница някога ще може да стане съюзник на Изтока и Юга поради своята „антиглобалистическа“ идеология, може да се окаже грешка, по-сериозна от тази на Сталин в навечерието на ВСВ.

Но за да осъществим това, трябва да помним, че проблемът не е в самата глобализация, както твърдят някои, а в капитализма и неговото потомство – империализмът. Глобализацията е само форма на капиталистическото господство. Да си само против глобализацията не означава да си против капитализма и империализма. Що се отнася до еднополярността, тя не е продукт на някаква идеология или стремеж за доминация. Тя е неизбежен резултат от присъщата тенденция на капитала към непрекъснато ускоряващо се натрупване.

Объркването идва от факта, че големият капитал, опитвайки се да хомогенизира целия свят под свое господство, атакува нации, държави, религиозни или други идентичности, дори биологичната концепция за пола. Не го прави заради своята „либерална“ идеология – която между другото не е толкова либерална, а е неолиберална, което вече е съвсем различно. Прави го, защото нациите, държавите, религиите, идеологиите, идентичностите са пречки за неговото господство.

Истинската дилема е дали 500-годишната ера на капитализма ще приключи, или цялата история на човека може да бъде затрита в близкото бъдеще. Това е истинският въпрос и не трябва да си правим илюзии. Тъй като не е имало „социализъм само в една страна“, не може да има „национален“, „чист“, „некорумпиран“ капитализъм, към който да се върнем от „глобализацията“. Решението е да вървим напред към един дълбоко демократичен, който между другото е и полицентричен, социален, екологичен световен ред на сътрудничество.

Ето защо се нуждаем от нова преходна програма (ако не на V Интернационал, за която призоваваше моят приятел Самир Амин), в която да опишем как ще преминем от сегашното състояние към различно общество на национално, регионално и глобално ниво: такова, което изразява най-дълбоките общи исторически интереси на народите от Изтока, Запада и Юга. Такава програма трябва да включва искането за свобода и демокрация – да не се идентифицира с изродената форма на западния олигархичен парламентаризъм, програма със социални компоненти и борба срещу неравенствата вътре и между нациите. Време е заедно с пазарните механизми да се въведат значителен брой механизми за планиране на национално, регионално и международно ниво, както и значителен брой дялови механизми за производителите на материалното и интелектуално богатство и граждански контрол на потребителите на материалните продукти и услугите. Трябва да се върнем към идеята на Кейнс, че не само постоянните дефицити, но и постоянните излишъци не могат да бъдат приети.

Време е да си припомним, че Съветската федерация беше съюз на солидарност и на икономически трансфери от по-богатите към най-бедните страни, нещо, което разрушителният егоизъм на германците и северноевропейците не може да приеме за ЕС – който по тази причина не е, няма и не може да стане истински съюз. И всичко по-горе трябва да бъде свързано с екологичните предпоставки, защото ако хората не оцелеят, политиката няма да има никакъв смисъл.

Вярвам, че силите, борещи се за многополярност – паралелно и винаги с толкова необходимите и съгласувани действия срещу империализма, ще започнат да работят дисциплинирано и сериозно за изработването на такава програма за спасението на човечеството.

Превод: д-р Радко Ханджиев

Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com

и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled

Влизайте директно в сайта https://www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?