/Поглед.инфо/ Преди тридесет години Китай избягва смутове - бунтовете в Пекин са прекратени със сила. Китайската армия разчисти главния площад на страната от демонстрантите. Събитията на площад „Тянанмън“ отбелязаха повратна точка в прехода на Китай от комунистическата система към управлявана пазарна икономика, като същевременно се запази силна централна власт и водещата роля на комунистическата партия. СССР две години по-късно не можа да премине този изпит.

Площад „Тянанмън“, най-големият в света, може да побере до един милион души, но до нощта на 4 юни там са се събрали няколкостотин или хиляди. Никой не вярва със сигурност, че това са най-упоритите демонстранти, които всъщност живеят на него от месец и половина.

Митингите започват на 15 април след смъртта на бившия генерален секретар на ЦК на КПК Ху Яобан, но те стават особено масови към средата на май. Точно тогава Михаил Горбачов пристига в Пекин. Това е първото посещение на лидера на СССР в КНР за 30 години, което затваря ерата на враждебност между двете страни.

Поради демонстрацията програмата за посещения на генералния секретар трябва да се промени. По-специално, той не полага цветя на паметника на площада и не посещава Забранения град, чиито порти също се намират на площад Тянанмън. Студентите, които са най-известната част от протестиращите, чакат Горбачов, подготвили плакати в подкрепа на Перестройката и гласността, както и искания за подобни реформи в Китай.

Те не са чути. И слава Богу, защото ако китайските власти бяха последвали пътя на Горбачов, поставяйки политическите реформи пред икономическите, КНР би я очаквала съдбата на СССР. И с много по-тежки последствия.

Ето защо китайският лидер Дън Сяопин сложи край на празника на непослушанието на площад „Тянанмън“. Няколкостотин души са убити, осем подстрекатели на бунтовете са осъдени на смърт, но Китай запази контрол и цялост. И започва да се развива с бясна скорост.

На Запад обаче, както и в международното масово съзнание, включително в Русия, „Тянанмън“ служи като пример за победата на бруталните тоталитарни сили: Комунистическата партия се е страхувала от загуба на власт и е смачкала с танкове бедните студенти, които искат демокрация и свобода. Митът за събитията на площад „Тянанмън“ става част от обща синофобия - и е безполезно да се спори с нея. Но си струва да споменем някои факти.

Според официални данни на площада са загинали 240 души - дори не на самия площад „Тянанмън“, а в центъра на Пекин по време на потушаването на размириците. Има барикади и палеж на военна техника, а сред убитите, според същите официални данни, има две дузини военни и полицейски служители. Неофициалните цифри достигат 5 000 души, макар че в цялата околност да няма толкова много хора. Реалният брой на жертвите от събитията в нощта на 4 юни почти не надвишава официалните: много сериозни изследователи са склонни да оценят общо 400-500 души и отново в Пекин като цяло.

Властите са принудени да прибегнат до военна сила, след като протестиращите отказват да се разотидат и да се подчинят да невъоръжените военни. Първоначално, след като на 20 май митингите в Пекин са официално забранени, а след това на 30 май се проваля опитът да се изтласкат с невъоръжените вътрешни войски. Просто да се изчака, докато митингът се пръсне, вече е невъзможно: той се води вече повече от месец и половина и ехото на пекинските събития вече започва да се чува и в регионите, включително във втория по големина град на Китай Шанхай.

Всичко започва на 15 април - смъртта на Ху Яобан е причина за започването на размирици. Защото две години преди това генералният секретар е отстранен от поста си заради прекомерния си либерализъм. Заради намерението си да отслаби водещата роля на партията, да се откаже от маоизма, а не от неговите ексцесии, да се опитва да играе на демокрация по китайски. И въпреки че през 1987 г. ръководството на Китайската народна република все още няма пред очите си  съветския опит (тогава е самото начало на Перестройката), старите и опитни хора бързо разбират до какво може да доведе горбачовизма на Ху Яобан.

Дън Сяопин, като председател на Военния съвет на ЦК КПК, който е истинският лидер на страната, сменя Ху Яобан с Джао Цзян - бивш премиер. Но по времето на събитията на площад „Тянанмън” и новият генерален секретар „отплува”. Неговите кампании към демонстрантите не водят до нищо и той не иска да взема решения за насилствено разпръскване на тълпата. Въпреки това, никой в китайското ръководство не иска кръв, но още повече китайските лидери не искат хаос и смутове.

85-годишният Дън Сяопин решава да вкара войски и няколко дни по-късно сменя Джао Цзян с Цзян Цзямин, като му предава цялата власт. Цзян Цзямин става не само генерален секретар, но и ръководител на Военния съвет, тоест получава ключов пост в йерархията на китайските власти. Разбира се, Дън Сяопин все пак следи за ситуацията и държи пръста си на пулта, но след три години най-накрая се пенсионира, живеейки още пет години в ролята на патриарх. Цзян Цзямин, между другото, е все още жив и тази година вече надживя Дън, ставайки най-старият китайски лидер (той ще навърши 93 години през август).

За да разберем на какъв вид кръстопът Китай стои на 4 юни 1989 г., трябва да заемете мястото на Дън Сяопин и да знаете скорошната китайска история.

Китай се разболява в началото на 19-ти век, когато започва активното проникване на западните страни, особено на Великобритания. Загубените Опиумни войни, загубата на суверенитет, вътрешните въстания и безредиците, пряката чуждестранна намеса, включително в Пекин - всичко това завършва през 1911 г. с революция, с падането на империята.

Страната се разпада, започва гражданска война, централното правителство изпуска юздите, после избухва война между комунистите и Гоминдана, след това идват японците. От хаоса Китай излиза едва през 1949 г. - с победата на Мао и с провъзгласяването на КНР. Това означава, че страната преминава през век смут, но това не е краят.

През 1966 г. започва „Културната революция“ - нови размирици, които водят до промяна на курса и властта (Мао отстранява повечето от лидерите, включително Дън Сяопин). За няколко години всичко е балансирано на ръба на хаоса. За да се усмирят излезлите изпод контрол леви младежи, искащи пълната смяна на чиновниците, се използва дори и армията.

В началото на 1976 г., след смъртта на премиера Джоу Енлай, Дън Сяопин, който се е върнал в ръководството едва преди три години, отново е изгонен. През април избухват бунтове на площад „Тянанмън“, причината за което е възпоменанието на Джоу, а причината е общо недоволство към властите. В това се виждат машинациите на Дън Сяопин и той е поставен под домашен арест.

Мао обаче умира през октомври и скоро всички негови леви съмишленици, включително и съпругата му, са арестувани. Тогава Дън се завръща на власт през 1978 г., провъзгласявайки политиката на икономическите реформи и до 1980 г. става първият човек в страната. Има обаче голямо недоволство от пазарните реформи. Те водят до разслоение и дори китайците, които живеят в бедност през последните няколко години, не очакват нищо добро от тях. Няма и единство в ръководството: някои смятат реформите за твърде прибързани, докато другите искат допълнителни политически реформи.

В такава ситуация се случват събитията на площад „Тянанмън“, където, всъщност, се събират различни недоволни хора - от ученици до работници, от онези, които виждат „пълзяща контрареволюция“ в реформите, до онези, които искат „партията да им даде да поуправляват“. Невъзможно е да се задоволят всичките искания. Например, цената на изоставянето на принципа на единство на водачеството и водещата роля на ККП с преход към истинска многопартийна система би довел до борба за власт, след това прехвърляне на центъра на тежестта от Пекин към провинциите и като резултат, до нови вълнения и дори разпад на Китай.

Можем да наблюдаваме определен аналог на митинга на „Тянанмън” през февруари 1991 г. в Москва, когато няколкостотин хиляди души демонстрират на „Манежная“. Те имат различни оплаквания от Кремъл: някои не харесват бавната демократизация (макар че към този момент членът на Конституцията за водещата роля на КПСС вече е премахнат), други корупцията на чиновниците (привилегиите на партията са всъщност смешни, както стана ясно по-късно), а трети просто са уморени от Горбачов и искат Елцин. Тогава обаче процесът на разпадането на СССР вече е стигнал до такава точка, че дори отчаяният опит на Държавната комисия за извънредно положение да го спаси, не постига нищо.

Въпреки това, по същество събитията от 19-21 август 1991 г. и 15 април - 4 юни 1989 г., са същите. И на двете места е решена съдбата на една велика страна. Само че Горбачов дори в опита си да възстанови реда, се опитва да действа с чужди ръце и да не поема отговорност. А Дън (който след среща с Горбачов през май 1989 г. го нарече глупак) не се страхува да вземе решение - заради своя народ и бъдещето му. Каква е причината за тази разлика?

Изглежда, че и Горбачов, и Дън по това време не са много твърди комунисти. Може би е въпрос на характер и мъдрост? Тук, разбира се, не може да има сравнение.

Но най-важното е друго: Дън Сяопин добре познава историята на своя народ и след 85 години той вече бил част от нея (след като преминава и гражданската война, и ръководния пост и изгнанието), а чистият апаратчик Горбачов не познава и няма усет за Русия.

Често, казвайки, че Китай е имал късмет, те имат предвид, че „Дън Сяопин е взел решение за „Тянанмън“, пролял е кръв и е спасил страната“. Но въпросът далеч не е в кръвта, а в знанието на закономерностите в историята на собствената си страна, в чувството на отговорност за нейното бъдеще, контурите и принципите на която представлява един мъдър управник.

Превод: В.Сергеев