/Поглед.инфо/ Скандалният посланик на Украйна в ФРГ Андрей Мелник отправи ново скандално искане към страната домакин. Той иска германците да финансират закупуването на шедьоври за украинските музеи и да върнат на Киев предишния подарък – бележки на Бах. Такова нагло искане не е случайно - Мелник се ръководи от политически изчисления. Които най-вероятно няма да се сбъднат.

Дори в системата на украинския дипломатически корпус, която сериозно деградира от съветско време насам, посланик Андрей Мелник заема специално място. Защото дори украинските дипломатически представители не правят предизвикването на информационни скандали основна цел на работата си, а Мелник го прави – и това е неговата земна слава.

Всеки друг дипломат, който толкова често нарушава писаните и неписани правила на службата, отдавна би бил изпратен у дома с еднопосочен билет за намеса във вътрешните работи на приемащата страна и разрушаване на двустранните отношения.

В Берлин обаче възприемат Украйна като „държава – жертва на агресия“. Ето защо, въпреки че реагират на авантюрите на Мелник, те продължават да го търпят, въпреки че посланикът явно е излязъл от релсите и всъщност заплашва света с атомна бомба (която, за щастие на света, Украйна няма) .

При цялото многообразие на творчеството на Мелник има една тема, към която той се връща особено често. Това е темата за историческата отговорност на Германия пред Украйна и историческата вина на германския народ пред украинския народ за събитията от 1941-1945 г.

Според него Украйна и Германия сега правят „първи стъпки“ „по много дълъг път към историческо помирение“. Това е невъзможно да се чуе от посланика на която и да е друга държава, включително Русия като наследник на СССР и Полша като тази, която пострада най-много като процент от общото население. Не може дори да се намекне, че историческото помирение не се е случило, тъй като това е, първо, провокация, второ, обида и трето, директен удар по един от основните резултати от войната - този, върху който крехкият съвременен свят почива.

Но в историографията „според Мелник“ помирението все още е „в ход“ и Германия, под тежестта на своята вина, може да го ускори. Как точно да се ускори е традиционната линия на посланическа мисъл: чрез приемането на Украйна в НАТО и ЕС, чрез „специални усилия“ за „връщането на Крим и Донбас“, чрез отхвърляне на всякакви бизнес проекти с Русия. В краен случай - просто да даде много пари.

Поредното искане на Мелник към Германия е да създаде своеобразен „Фонд за компенсация на загубите от войната“ за закупуване на „ценни предмети на изкуството от световна класа“ в украинските музеи. Необходим е още един фонд за развитието на класическата музика в Украйна за германски пари. Всичко това може да се припише на Германия като част от репарациите, които Мелник иска от Берлин за загубата на „украински културни ценности“ по време на войната.

Смешното е, че в същото време той моли за архива с партитурите на композитора Йохан Себастиан Бах, които германците не са взели във войната, а през 90-те години на миналия век - те са подарени на Берлин от тогавашния президент на Украйна Леонид Кучма.

Оригиналността на искането за връщане на доброволен дар избледнява донякъде, ако си припомним националните стереотипи, които съветските вицове приписват на украинците, включително алчността и дребнавостта. Но фактът, че дипломатическият представител на страната се опитва да пасне на подобен стереотип, вече не е смешен, а по-скоро плашещ.

От правна гледна точка темата за репарациите от Германия като обща компенсация за военни щети е затворена през 1953 г. с отказа на бившия СССР (и Украинската ССР като част от него) от подобни плащания. В известен смисъл това се превръща в логично развитие на Студената война: Желязната завеса преминава през територията на разделена Германия, всяка страна от която започва да претендира за ролята на „витрина“ – ФРГ в НАТО, ГДР във Варшавския договор. Точно както ние опрощаваме дълговете на германците, искайки да им помогнем да си стъпят на крака, американците им изпращат огромни средства по „плана Маршал“.

Всички плащания (и, между другото, многобройни), които Берлин прави в полза на жертвите на войната след това, са от негова страна доброволно действие. Мелник, като цяло, разбира това, следователно действа от гледна точка не на закона, а на моралното изнудване. Което, трябва да се отбележи, се подкрепя от по-голямата част от населението на Украйна. Поне самият посланик се позова на социологически проучвания, според които повече от 60% от украинците подкрепят изплащането на репарации от германците. Тоест стереотипите не винаги лъжат.

Но в самата Германия идеята да се плаща на украинците „заради историческа вина“ се третира съвсем различно. Дори в немски публикации, напълно лоялни към Киев и категорично нелоялни към Москва, във връзка с инициативите на Мелник, те припомнят огромната украинска корупция, която проваля всички благотворителни предприятия за набиране на средства в полза на Украйна, и факта, че в украинското обществено мнение тези които са се борили на страната на нацистите по време на Втората световна война, сега всъщност са реабилитирани.

Между другото, ако съвременна Украйна не произлиза от Украинската ССР, а от Бандера и Шухевич, тогава трябва да говорим за нея като за държава, загубила Втората световна война. Такива репарации по принцип не са разрешени. Едва ли Мелник така или иначе ще постигне нещо (освен личен пиар, на който е страхотен ловец в ущърб на службата си). Но нека опита. Сега е най-доброто време Милър да се развихри в нахалството си. Той разбира това, но оценява по различен начин последствията.

Работата е, че властта в Германия се сменя и постът външен министър ще бъде заета от лидера на Зелената партия Аналена Бербок, която смята външната политика (и преди всичко в източната посока) за своя професионална специализация. Възгледите на Бербок за отношенията с Русия и Украйна могат да бъдат описани като радикални - тя наистина не харесва първата и се опитва да подкрепя втората във всичко.

Тоест в момента според Мелник трябва да си особено арогантен и да искаш много - ще ти дадат нещо. Ако не оръжие, то поне записките на Бах.

Германците обаче вече отказаха да доставят на украинците оръжие – въпреки смяната на правителството. Красотата на страни като Германия, където води коалиция от пъстри партии, е, че всички радикали, попаднали в това пространство на компромис, се изместват към центъра, превръщайки се в умерени политици. А умерените политици отговарят на прекомерните искания с отказ. И сега ще откажат.

Нещо повече, колкото по-нагли и досадни лудории си позволява посланик Мелник, толкова повече новият шеф на МВнР на ФРГ ще трябва да се дистанцира от бившия си любимец, който с всеки изминал ден става все “по-токсичен“. В този случай отношенията между Берлин и Киев няма да преживеят „възход“, както се надяват в кабинета на президента Зеленски, а падение. За това е нужно просто трезвото отношение към украинската политика и украинските искания като към нещо напълно конфронтационно и плашещо със съответния съветски виц: “Няма да ги изям, но ще ги нагриза”.

Превод: В. Сергеев