/Поглед.инфо/ Когато бях на шест годинки си играех със сухопътна мина в двора ни и в резултат на това изгубих зрението си.
Републиката, в която живеех, беше невидима по много начини. Тя не можеше да бъде открита на картите. Тя не беше призната от нито една нация по света.
Да я посетиш можеше да ти докара забрана за влизане в съседната държава, дори и ако си звезда като Антъни Бурдейн.
Днес служа като омбудсман по човешките права на тази невидима държава, Република Арцах, известна още като Нагорно-Карабах.
Работата ми, откакто заех поста преди две години, е да защитавам човешките права на всеки жител на тази земя срещу каквото и да било нарушение от страна на правителството на Арцах или чуждестранни противници.
Това е абсурдна, почти невъзможна мисия - да защитавам правата на човешки същества, които не съществуват според международната общност.
Въпреки поканите ми, нито една голяма международна правозащитна организация не е идвала в нашата република, за да провери правата на децата, жените, инвалидите и други уязвими групи и това дали те са защитени в Арцах.
Нито една група не е и допринасяла за нашите усилия да подобряваме системата за защита на човешките права.
През тези самотни години започнах да се чудя - съществуват ли въобще човешките права в този сляп свят?
Към сутринта на 27 септември, 2020 година, този въпрос не можеше да бъде игнориран повече.
На този ден Азербайджан, с цялата подкрепа на режима на президента Ердоган в Турция и с попълненията от сирийски и либийски терористи и наемници, започна координирана и пълномащабна инвазия на Нагорно-Карабах, нарушавайки примирието, което беше установено в оспорвания регион през 1994 година.
Дори и след примирието, както го наричат, безконтролното нападение на цивилни популации продължи да създава една жива криза с човешките права, която излиза извън контрол.
Загубих зрението си, но мога да позная незаконна касетъчна бомба, когато я чуя. Мога да докосна руините на нашата църква Светия Спасител в Шуши, която беше бомбардирана два пъти за един ден, докато цивилни и посещаващи журналисти, се молеха вътре в нея.
Все още мога да помириша керосина в мазетата, където жените и децата на нашата република в момента са натъпкани, очаквайки края на войната.
Заедно с колегите ми от офиса на Омбудсмана, документираме нарушенията на човешките права и се надяваме, че светът ще престане да бъде сляп за тях.
Дипломатите и адвокатите могат да говорят и спорят за "правото на самоопределение на народите" срещу "териториалната цялост".
Анализаторите могат да дебатират за геополитическите последствия от сирийските наемници, джихадисти и други проксита, които се изсипват в сраженията срещу арменците.
Арменските и азербайджанските въоръжени сили могат да продължат да чертаят бойни планове. И всичко това ще продължи да се случва в идните дни и седмици.
Но какво става с човешките права?
Има ли човешки права на това място? Имат ли права децата тук? Имат ли права жените? Имат ли права хората в затруднено положение? Имат ли права близо 75,000 изместени и прогонени цивилни от Република Арцах права? Имат ли права арменските и азербайджанските военнопленници?
Докато дипломатическият свят не признава все още това място, аз винги съм вярвал, че човешките права не са свързани с никое правителство или геополитическо ръкостискане.
Те не се определят от решението на Йосиф Сталин да анексира Арцах към Съветската република Азербайджан през 1921 година.
Те не се надмогват от слепотата на световните сили за нашето законно и демократическо обяване на независимост през 1991 година или пък за нашите постижения в изграждането на демократични институции оттогава насам.
Те не зависят от това дали републиката има петролни приходи, за да си наема лобисти, които да работят за нея.
Независимо дали идват отгоре или отвътре, човешките права са присъщи на човешкото състояние и опит. И всеки индивид или организация, които твърдят, че защитават човешките права, трябва да го правят без ограничения, особено, когато животите на уязвимите и слаби части от населението са залоени.
Можете да я наричате Република Арцах или оспорвания регион Нагорно-Карабах или пък нещо друго. Но тук живеят хора, както са живяли в продължение на хилядолетия - древен, християнски народ, който бива безразборно бомбардиран, унищожаван и избиван.
Никога няма да виждам повече. Много деца тук няма да видят повече бащите си. Но се надявам, че поне може да започнете да виждате какво става тук.
Много преди политиците, анализаторите или армиите да намерят решенията си, ние защитниците на човешките права трябва да се отдадем на нашия ангажимент - да защитаваме правата на всички човешки същества, независимо колко невидими изглеждат те.
Превод: СМ