/Поглед.инфо/ Причините за януарското революционно избухване в Казахстан не са ясни. Тоест, беше очевидно, при това отдавна, че не всичко е спокойно в страната, но защо се разгоря с такава сила и в такова "подходящо" (във всеки случай за съседна Русия) време, остава неясно .

В крайна сметка се оказва в духа на "Златното петле":

Ждут, бывало, с юга, глядь —

Ан с востока лезет рать.

/Те чакаха от юг, но ето - войска от изток идва/

Точно в навечерието на дипломатическия дуел между Русия и Запада, пожарът в Казахстан, който се смяташе за спокоен тил, избухна силно. Ако към това добавим, че в същото време спокойната ни от дълги години съседка Финландия заявява, че обмисля включването си в НАТО, то съвпадението се оказва доста невероятно. И дори подсказващо.

Но дори и да оставим тези мисли (у Русия няма беспорни и точни доказателства, можем да смятаме, че звездите са се подредили така), все пак влошаването на нашите позиции е очевидно. Възникнаха нови проблеми както в тила, така и по фланга.

И, както винаги, „за кого война, а за друг майка родна“. Нормална логика на гражданина – „Страната, в която живеем, е в беда и това изисква по-голяма солидарност – ще имаме време да се караме по-късно, при по-благоприятни обстоятелства“. Разбира се, случват се и по-лоши неща от днешните, но това не променя аргумента за солидарността.

Но има и обратната логика – тази на безразсъдния освободител. „Ако тази държава е в беда, или във всеки случай е изправена пред неприятен проблем, то дълг на всеки съвестен гражданин е, възползвайки се от момента, да бие по двуглавия хищник под пояса“.

Природата на нещастието не е важна, тъй като има един универсален принцип – „Врагът на моя враг е мой приятел“. И тъй като руската държава е враг по дефиниция, всичко, което й е враждебно, предизвиква най-малкото добронамерено отношение към себе си.

Тук няма и не може да има солидарно разбиране. Просто ударете врага, веднага щом той отслабне. Гибелта на Курск през 2000 г., "Норд-Ост" през 2002 г., прелюдията към Беслан, а след това и самият Беслан през 2004 г. и т.н. Има и от още по-рано – поздравителните телеграми до Микадо през 1905 г., след гибелта на руската ескадра при Цушима.

Забиването на нож в гърба е дългогодишна духовна традиция на руската интелигенция.

Не е изненадващо, че щом новините за погрома дойдоха от Казахстан, те засегнаха и нашата „най-напреднала“ публика. За тези най-добри хора, такива новини са като звук на военна тръба за старата полкова кобила.

Сътрудникът на Чубайс по приватизация и по партията, бившият вицепремиер Кох, в имитация на акън /народен певец/ Джамбул, който се обърна към ленинградците през 1941 г., апелира към жителите на републиката:

Казахстанци, деца мои!

Казахстанци, моя гордост!

Друг поет-освободител започна да публикува актуализирана версия на лозунга от 2020 г. - "Живе Беларус!" Което в реалностите от началото на 2022 г. звучи като "Алга, Казахстан!", - не спирайте, докато действащата власт не бъде съсечено до корен ... Елбаси - не Елбаси - всички под ножа ... И чак след това ще се разбираме кой крив, кой прав ... " Изпълзяха местните Дантоновци. Засега, за щастие, само бъбриви.

Разбира се, може да се възрази, че в момента на ликуване и гордост, значителна част от подвизите на „революционерите“ все още не са били напълно известни. Нито мащабите на грабежите, нито мащабите на палежите на обществени сгради, нито блокадата на болници, където не се допускаха фелдшери и пациенти (включително спешни), нито убийството на заловени полицаи, нито рязането на главите на представителите на реда...

Последното директно ни насочва към почерка на ИДИЛ, въпреки че революционните зверства не трябва пряко да се свързват с ислямизма. На 14 юли 1789 г. революционерите се разхождат из Париж с главите на коменданта на Бастилията дьо Лоне и на търговския бригадир Жак дьо Флесел, набити на копия, макар че е малко вероятно санкюлотите да са знаели какво е ислямизъм изобщо. Въпреки това практиката им хареса. През 1792-93 г. тя е широко използвана и по отношение на аристократите, попаднали в ръцете на революционната тълпа. Принцеса дьо Ламбал, но и не само тя.

Така че ИДИЛ или не ИДИЛ - нещо друго тук заслужава внимание. Никой от онези, които приветстваха казахстанския революционен импулс, след като научиха за тези и други подробности, не се отказа от похвалните си думи. Очевидно, вярвайки, че има работа само с народния гняв, а и като цяло, какво искате – като се сече гората, няма как да не хвърчат трески.

Може би има увереност, че самите те при никакви обстоятелства не могат да бъдат обречени да бъдат сведени до същите тези трески. Въпреки че не е ясно защо.

Очевидно авторите на колектива в защита на свободата на Казахстан, съставен от Конгреса на руската интелигенция: Л. Я. Гозман, Д. Л. Биков, Л. Е. Улицкая, В. В. Познер и много други великодушни руснаци, смятат себе си за морален камертон на нацията. Но никой не се ужаси и не се отдръпна. Моралният камертон не може да греши.

Въпреки че тези, които проследяваха развитието на събитията, не бяха удивени. В духа, на „никога не съм мислил, че са толкова негодни хора“. Такива са. Негодяи. И отдавна. Ако се случи нещо подобно в Русия, те също ще се прекланят пред разбунтувалия се народ – както са се покланяли техните прадядовци пред жестокия 17 февруари, когато кланетата на петроградските полицаи бяха не по-малко страшни. Традицията е такава.

Единственият урок, който може да ни преподадат техният праведен възторг и гняв (гневът - когато не всичко върви по план и властите започват да се съпротивляват) е как следва да се отнасяме към звуците на този камертон в бъдеще.

„Имате право да се възторгвате пред това, което ви възхищава – такава е цената за свободата на словото, но и ние имаме правото да изпитваме към вас чувствата, които заслужавате. Защото илюзии за това каква съдба сте склонни при възможност да устроите за Русия, няма и не може да има. А сега – вървете на ... някъде по-далеч."

Превод: ЕС